Р Е Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 23.02.2017г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГO, IV – Г състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и шестнадесета
година, в състав
Председател:
Десислава Попколева
Членове: Таня
Орешарова
Яна Филипова
при секретаря Г.С., като разгледа докладваното
от мл. съдия Филипова в.гр.д. № 7214 по
описа на Софийски градски съд за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Oбразувано e по въззивна жалба от ищците В.Д.А. и Б.К.Г. против Решение № 2520/15.03.2016г.,
постановено по гр.д. № 29654/2014г. по
описа на Софийски районен съд, I ГО, 32 състав, с което предявените от жалбоподателите обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД са отхвърлени.
Въззивниците поддържат, че изводите на
първоинстанционният съд по съществото на правния спор не се подкрепят от
ангажираните по делото доказателства. Жалбоподателите намират, че от представения
в хода на производството договор за наем сключен между ответницата и трето лице
се установява, че А.-М. А.А. е реализирала полза от съсобствената вещ, като не
е заплатила на съсобствениците припадащият им се дял от получените от нея гражданските
плодове съобразно притежаваните от ищците идеални части от имота. В жалбата се
сочи, че получаването на доходи от вещта се установява от заключението по
допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, съгласно която дружеството
наемател е заплащало дължимите наеми. Жалбоподателите поддържат, че при
преценка на достоверността на свидетелските показания първоинстанционният съд
не е взел предвид представените протоколи от съдебни заседания по гр.д. №
10114/2008г. по описа на СРС, I
ГО, 39 състав, от които се установява, че свидетелката С. е заявила, че
процесният имот се ползва като офис от дружеството „Д.-Е.“ ООД, което е
наемател по представения по делото договор за наем. С оглед изложените
оплаквания е направено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и
постановяване на друг, с който исковата претенция бъде уважена в цялост.
В законоустановения срок за отговор на въззивна жалба
по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият изразява становище за неоснователност на
оплакванията на жалбоподателите.
Софийски градски съд, след като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните в жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Съгласно
разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС всеки съсобственик
участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си
/съответстваща на неговия дял в съсобствеността/. Ползите от общата вещ могат
да бъдат най-различни – плодове, прираст от добитък, наем и др. За да се ангажира отговорността на
съсобственик по реда на чл. 30, ал.3 ЗС, е необходимо да се
установи, че вещта е съсобствена, че някой от съсобствениците е извличал полза,
събирайки доходи /в частност наеми/ от тази вещ изцяло или над неговите права и
не е издължил съответния дял от тях на останалите съобственици. За разлика от
иска по чл. 31, ал.2 ЗС, основателността на претенцията не е
обусловена от писмено поискване от страна на собственика, който е лишен от ползата до
съсобственика събиращ изцяло плодовете от вещта.
Страните не спорят, че са съсобственици на
процесния апартамент при следните идеални части: 5/8 ид.ч. за В.А., 1/8 ид.ч.
за Б.Г. и 2/8 ид.ч. за ответника А.-М. А.. Основният спорен по делото въпрос е
дали въззиваемата страна е получавала доходи от вещта еднолично без да заплати
на останалите съсобственици припадащият им се дял от ползите.
Неправилно първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция по чл. 30, ал. 3 ЗС следва да се отхвърли, тъй като по делото не е доказано ответникът да е получавал доходи от съсобствения имот. Наличието на наемно правоотношение между А.-М. А. и „Д.-Е.“ ООД се установява от представения договор за наем от 03.06.2005г., по силата на който въззиваемата страна е отдала под наем процесния апартамент на дружеството, което се е задължило да заплаща наем в размер на 300 лева месечно. В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетелката А. С., която сочи, че съсобственият имот е служил за офис на дружество, чиито управител е А.А.. Свидетелката разкрива, че процесният имот е бил обозначен с фирмени знаци и табели. Съдът дава вяра на показанията на А. С., тъй като същите отразяват преки впечатления на лицето относно статута на съсобствения имот и отношенията между съсобствениците във връзка с жилището. Свидетелката е съсед, поради което непосредствено е възприела, както обозначаването на имота с фирмени знаци, така и присъствието на посетители в офиса. А. С. сочи, че А.А. никога не е живял в процесният имот, който е служил за офис. Съгласно задължителните указания дадени с Решение № 318/23.07.2009г. по гр.д. № 6301/2007г. по описа на ВКС, IV ГО постановено по реда на чл. 290 ГПК при безспорно установен факт, че съсобственият имот е отдаван от наем от един от съсобствениците исковата претенция по чл. 30, ал. 3 ЗС не може да бъде отхвърлена на основание, че по делото не е установено реализирането на полза от вещта чрез получаване на наем. Наемното правоотношение е сключено между ответникът и трето лице, поради което ищците не могат да търпят неблагоприятни правни последици от обстоятелството, че страните по договора за наем не са съставили документи за осъществените плащания. Подобно разбиране е изложено и в Решение № 198/10.11.2015г. по гр.д. № 2441/2015г. по описа на ВКС, I ГО постановено по реда на чл. 290 ГПК. В действителност свидетелката С. сочи, че не знае дружеството „Д.-Е.“ ООД да е сключвало договор за наем за процесният имот. Предвид ангажираният от ищеца препис от протокол от съдебно заседание от 15.03.2010г. по гр.д. № 10114/2008г. по описа на СРС, I ГО, 39 състав и заявените от свидетелката диаметрално различни обстоятелства свързани с функционирането на съсобствения имот като офис, настоящият съдебен състав не цени показанията на Вергиния С. за достоверни, в частта с която свидетелката сочи, че имотът не е ползван от „Д.-Е.“ ООД за офис.
Неоснователни са доводите на въззиваемата страна, че представеният договор за наем е нищожен. Съгласно нормата на чл. 27 ЗЗД договорът сключен от недееспособен е унищожаем, като правото да се иска унищожение възниква за страната, в чийто интерес законодателят допуска унищожаемостта, като претенцията следва да е насочена към насрещната стана по съглашението. В разглежданият случай по делото не са ангажирани данни ответникът А.-М. А. да е предявила иск за унищожаване на процесното съглашение. Още повече от представеното по делото споразумение между въззиваемата страна и „Д.Е.“ ООД се установява, че страните са прекратили облигационното си правоотношение.
Съдът намира, че реализираната от ответника полза се изразява в получаване на наем за процесния имот в размер на 300 лева съобразно договореното между него и наемателя възнаграждение. От представеното по делото споразумение от 01.12.2011г. се установява, че наемното правоотношение е прекратено. Предвид обстоятелството, че споразумението представлява частен документ съобразно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК съдът намира, че достоверната дата на сключването му за трети лица, каквито са ищците, е датата на която е нотариално заверен, а именно 12.04.2012г. Изявлението на ответника обективирано в споразумението, че не е получавал наемната цена от наемателя има характер на частен документ, съдържащ изгодни за представилата го страна обстоятелства, поради което няма обвързваща съда материална доказателствена сила. С оглед изложеното исковите претенции по чл. 30, ал. 3 ЗС са основателни за периода от 02.06.2009г. до 12.04.2012г., като след тази дата до момента на депозиране на исковата молба не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че ответникът е реализирал полза от имота. Предявеният от страна на В.Д.А. иск по чл. 30, ал.3 ЗС съобразно притежаваните от ищеца идеални части и с оглед периода, за който е установено, че ответникът е реализирал ползи е основателен за сумата в размер на 6466.40 лева, като за горницата до пълният заявен размер от 11250 лева е неоснователен. Исковата претенция на Б.К.Г. по чл. 30, ал. 3 ЗС е основателна за сумата в размер на 1306.04 лева, изчислена съобразно притежаваните от ищеца идеални части и с оглед периода, за който е установено, че ответникът е отдавал съсобственият имот под наем, като за разликата до пълният претендиран размер от 2250 лева искът е неоснователен.
Неоснователни
са доводите на въззиваемата страна, че исковата претенция е погасена по
давност. Искането за обезщетение за ползване на
съсобствен имот по чл. 31, ал. 2 ЗС или за пропуснати ползи по чл. 30, ал. 3 ЗС
не е за периодични вземания, въпреки че се формира на базата на отделни суми,
изчислени по периоди, а представлява иск за една глобална сума за обезщетение и
затова се погасява с общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, а не с уредената с чл. 111 б. "в" ЗЗД по – кратка давност. В посочения смисъл са Решение № 516/11.01.2011г. по гр. д.
№ 1385/2009 г. по описа на ВКС,
II ГО и Решение № 405/24.10.2011г. по гр. д.
№ 1541/2010г. по описа на ВКС, IV ГО
постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Неоснователна е претенцията на ищците по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тъй като в случая няма определен ден за изпълнение на задължението на ответника да плати, то същият изпада в забава след като бъде поканен от кредитора съгласно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В посочения смисъл са Решение № 155/15.01.2015г. по гр. д. № 3518/2014 г. по описа на ВКС, II ГО и Решение № 405/24.10.2011г. по гр. д. № 1541/2010г. по описа на ВКС, IV ГО постановени по реда на чл. 290 ГПК. В случая ищците не са установили в условията на пълно и главно доказване, че са поканили ответника да им заплати припадащият им се дял от реализираните ползи от съсобствената вещ преди предявяване на исковата молба, поради което претенцията за обезщетение за забава се явява неоснователна. Необходимо е да се посочи, че представената пред първоинстанционния съд нотариална покана от 20.05.2008г. е отправена от В.А. до трето за спора лице, поради което няма действие по отношение на ответника.
С оглед изхода
от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – ответник следва
да понесе сторените от ищците съдебни разноски. А.-М. А. следва да заплати на В.А. сумата в
размер на 715.66 лева, представляваща сторени в първоинстанционното
производство съдебни разноски за държавна такса и заплатено адвокатско
възнагражение, както и сумата в размер на 411.30 лева, представляваща сторени
пред въззивната инстанция съдебни разноски за държавна такса и заплатен хонорар
на процесуалния представител на страната, като разноските са изчислени от съда
пропорционално на уважената част от исковата претенция. Ответникът следва да
заплати сторените от Б.Г. съдебни разноски пред въззивната инстанция в
размер на 205.35 лева, представляващи държавна такса и заплатено адвокатско
възнаграждение, като разноските са изчислени от съда пропорционално на
уважената част от исковата претенция. Б.Г. не е сторил съдебни разноски в хода
на първоинстанционното производство, тъй като едва със съдебното решение е
осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд дължимата държавна такса за
предявените искове, поради което в тежест на ответника не следва да бъде
възложено заплащане на разноски, които не са реално направени от насрещната
страна.
Съобразно
изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите – ищци следва
да заплатят на въззиваемата страна – ответник сторените от А.-М. А. в
настоящото производство съдебни разноски съобразно отхвърлената част от
исковата претенция в размер на 542.24 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран,
съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2520/15.03.2016г., постановено по гр.д. № 29654/2014г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 32 състав, в частта с която е отхвърлен предявеният от В.Д.А., ЕГН **********,***,
адвокатска кантора „Б. и К.“ срещу А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** иск с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС
до размера от 6466.40 лева, в частта с която е отхвърлен
предявеният от Б.К.Г., ЕГН ********** със съдебен адрес ***, адвокатска кантора „Б. и К.“
срещу А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** иск с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС до размера от 1306.04
лева, както и в частта с която В.Д.А. и Б.К.Г. са осъдени да заплатят на А.-М. А.А.
сумата над 688.65 лева, представляваща сторени от ответника съдебни разноски, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на В.Д.А., ЕГН **********,***,
адвокатска кантора „Б. и К.“ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата в размер на 6466.40
лева, представляваща припадащата се на ищеца част от получавана наемна цена по
договор за наем, с предмет съсобствения между страните имот – апартамент,
находящ се в гр. София, ул. „**********, партерен етаж за периода от
02.06.2009г. до 12.04.2012г., ведно със законната лихва от 03.06.2014г. до
окончателно изплащане на вземането.
ОСЪЖДА А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на Б.К.Г., ЕГН ********** със съдебен
адрес ***, адвокатска кантора „Б. и К.“ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата в
размер на 1306.04 лева, представляваща припадащата се на ищеца част от
получавана наемна цена по договор за наем, с предмет съсобствения между
страните имот – апартамент, находящ се в гр. София, ул. „**********, партерен
етаж за периода от 02.06.2009г. до 12.04.2012г., ведно със законната лихва от
03.06.2014г. до окончателно изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2520/15.03.2016г., постановено по гр.д. № 29654/2014г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 32 състав в останалата част.
ОСЪЖДА А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на В.Д.А., ЕГН **********,***,
адвокатска кантора „Б. и К.“ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на
715.66 лева, представляваща сторени в първоинстанционното производство съдебни разноски,
както и сумата в размер на 411.30 лева, представляваща сторени във въззивното
производство съдебни разноски.
ОСЪЖДА А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на Б.К.Г., ЕГН ********** със съдебен
адрес ***, адвокатска кантора „Б. и К.“ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер на 205.35лева, представляваща сторени във въззивното производство съдебни
разноски.
ОСЪЖДА В.Д.А., ЕГН ********** и Б.К.Г., ЕГН
********** и двамата със съдебен адрес ***, адвокатска кантора „Б. и К.“ да заплатят
на А.-М. А.А., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата в размер на 542.24 лева,
представляваща сторени във въззивното производство съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.280, ал.1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: