№
160
гр. Силистра, 13.12.2019 год.
Силистренски окръжен
съд, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание проведено на шестнадесети октомври две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Неделчев
ЧЛЕНОВЕ: Кремена
Краева
мл.с я Огнян Маладжиков
При
секретаря Галя Иванова, като разгледа докладваното от съдия Пламен Неделчев
въззивно гражданско дело № 239/2019 год. по описа на СОС и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 от ГПК, образувано по въззивна жалба подадена чрез процесуален
представител от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, против Решение № 7 от
27.06.2019г. постановено по гр. дело № 188/2018г. на ТРС. С атакуваното решение
първоинстанционния съд е признал за установено спрямо ответника С.С.С., че
съществува вземането срещу него на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, предмет
на Заповед № 773/20.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, изд. по ч. гр. д. № 586/2017 г. на Районен съд - гр. Тутракан, за
заплащане от ответника на равностойността на заета сума (главница) по Договор
за потребителски паричен кредит с номер **********/01.04.2016 г. в размер на 1
250,50 лв. (хиляда двеста и петдесет лева и петдесет стотинки); ведно със
законната лихва върху главницата от датата на завеждане на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение пред Районен съд – гр. Разград (23.10.2017
г.) до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение съдът е отхвърлил,
като неоснователен иска за установяване на вземането за разликата между
уважения размер - 1 250,50 лв. и предявения такъв - 1 612,19 лв. и е осъдил
ответника С.С.С., да заплати на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с ЕИК
*********, възнаградителна лихва по Договор за потребителски паричен кредит с
номер **********/01.04.2016 г. в размер на 291,02 лв. (двеста деветдесет и един
лева и две стотинки); ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба пред Районен съд – гр. Тутракан (09.05.2018 г.) до
окончателното изплащане на задължението.
С
решението са отхвърлени, като неоснователни исковете за присъждане на
възнаградителна лихва, за разликата между уважения размер - 291,02 лв. и
предявения такъв - 542,22 лв.; както и за заплащане на възнаграждение за
„допълнителни услуги”, уговорено в Споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги, инкорпорирано в горепосочения договор за кредит, в размер
на 1 449,58 лв. и е осъден ответника С.С.С., да заплати на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД, част от направените по делото разноски съобразно уважената част
от исковете в размер на 510,89 лв. (петстотин и десет лева и осемдесет и девет
стотинки).
Въззивникът
– „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, не е доволен от първоинстанционното решение в
отхвърлителната му част считайки, че същото е неправилно и необосновано, като в
тази връзка желае същото да бъде отменено в тази му част, а вместо него
въззивния съд да постанови друго, с което да уважи изцяло исковите му претенции
срещу ответника.
Въззиваемият – С.С.С.,
чрез служебно назначен процесуален представител депозира писмен отговор на
въззивната жалба в който излага становище за нейната неоснователност и моли
въззивния съд да я отхвърли и да потвърди атакуваното с нея първоинстанционно
съдебно решение.
Съдът – след като
прецени събраните по делото доказателства, намира
жалбата за
допустима, предвид на това, че е подадена от активно легитимирано лице имащо
правен интерес от въззивното производство, както и че е спазен преклузивният
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество ОС намира въззивната
жалба за неоснователна, по следните съображения:
За да мотивира отхвърлителната част на
първоинстанционното решение първостепенния съдебен състав е приел, че част от
договорните клаузи по кредитното правоотношение между страните, което включва
освен процесния договор за потребителски кредит и Споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги за нищожни. Установено е противоречие с чл.
10., ал. 2 от ЗПК, тъй като в правоотношението между страните са предвидени
плащания свързани с кредит договорени извън самият договор. Установени са и
клаузи противоречащи на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като страните са договорили
заплащане на такси и комисионни за услуги представляващи дейности по усвояване
и управление на кредита. Първоинстанционният съд приел, че се касае за едно
правоотношение съобразявайки обстоятелството, че дължимите суми по договора за
кредит и споразумението за допълнителния пакет услуги реално се погасяват по
един и същ погасителен план и предвид обстоятелството, че цената на пакета
допълнителни услуги надвишава повече от два пъти размера на възнаградителната
лихва по кредита. Коментиран е и неясния и абстрактен характер на някои от
предоставените от кредитодателя услуги включени в споразумението. По тези
съображения районният съдия приел, че клаузите съдържащи се в Споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги са нищожни и в тази връзка
отхвърлил основаните на тях искови претенции.
За да обоснове жалбата си жалбоподателя
твърди, че клаузите определящи задължението на кредитополучателя да заплати
закупения пакет от допълнителни услуги не са нищожни, както е приел
първоинстанционния съд. Изтъква се прогласената с правна норма свобода на
договарянето между два равнопоставени правни субекта, която според процесуалния
представител на въззивника обуславяла неправилността на първоинстанционното
решение. Коментира се, че така сключеното споразумение било в полза на
кредитополучателя, а допълнителните услуги – предмет на споразумението
гарантирали спокойствието и сигурността на потребителя им. Изтъква се
становище, че договарянето и получаването на такива допълнителни услуги не е
задължително условие за сключване на конкретния договор за кредит. По тези
съображения въззивникът настоява ОС да уважи жалбата му и да отмени атакуваното
с нея първоинстанционно съдебно решение.
Съдът не споделя доводите развити от
въззивника в подкрепа на настоящата въззивна жалба, а изцяло възприема мотивите
на първоинстанционния съд, към които препраща по реда на чл. 272 от ГПК.
Допълнителен довод обусловил становището
на въззивния съд е установеното от заключението на вещото лице изготвило
назначената в първоинстанционното производства ССЕ обстоятелство, че ГПР на
разходите дължими по процесния договор за кредит е 49.8947%, без да се включени
разходите за услугите договорени със Споразумението за допълнителни услуги.
Според експерта, ако се включат и разходите за допълнителни услуги уговорени
със споразумението тогава ГПР става 183.016%, което е в противоречие, както с
нормативно определения максимум, така и с този установен от възприетата от
съдилищата съдебна практика.
Предвид така установеното ОС намира
въззивната жалба за неоснователна, което го мотивира да я отхвърли и да
потвърди атакуваното с нея първоинстанционно съдебно решение.
Предвид изхода на делото, направеното
исканe и разпоредбата на чл.
78, ал. 3 от ГПК, въззивника следва да заплати на служебно назначения
процесуален представител на въззиваемия адвокатско възнаграждение за
осъществената защита пред настоящата съдебна инстанция определено съобразно чл.
7, ал. 2, т. 2 от Тарифата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер на 331.47лв. /триста тридесет и един лева
и четиридесет и седем стотинки/ и размера на обжалвания интерес.
Предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2,
т. 1 от ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Водим
от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 7 от 27.06.2019г. постановено по гр. дело № 188/2018г. на РС –
Тутракан.
ОСЪЖДА
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, да заплати на адв. Д.А. ***, 331.47лв. /триста
тридесет и един лева и четиридесет и седем стотинки/, адвокатски хонорар.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1: 2: