№ 2106
гр. С., 10.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110157618 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. Г. А., чрез адв. М., срещу „Ай Ти Еф
Груп“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. 22 ЗПК,
евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 4 от
приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г.,
предвиждаща заплащането на неустойка, както и клаузата на чл. 2 от приложение № 4 към
договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане, както и осъдителни искове
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца
сумата от 58,64 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на
предявения иск), представляваща недължимо платена сума за неустойка по договора за
потребителски кредит, както и сумата от 45 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК
изменение на размера на предявения иск), представляваща недължимо платена сума за такса
бързо разглеждане, уговорена в приложение № 4 към договора.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
19.10.2022 г. сключил с ответника договор за паричен заем № ****** за сума в размер на 500
лева. В чл. 1 от приложение № 5 към процесния договор било посочено, че страните се
съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант – две физически лица, които следвало да
отговарят на определени условия. Било уговорено, че при непредоставяне на обезпечение в
срок до следващия ден, заемателят следвало да заплати на заемодателя неустойка в размер
която следвало да бъде заплащана съгласно представения погасителен план, съгласно който
следвало заплати 5 вноски по 169 лв., от които: 500 лв. – главница, 6,80 лв. възнаградителна
лихва, 45 лв. такса бързо разглеждане, уговорена в приложение № 4 към договора, както и
1
293,20 лв. неустойка. Твърди, че погасил изцяло сумата по договора в общ размер на 607,82
лв., като поддържа, че клаузата от приложение № 5 към договора била нищожна, поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Поддържа,
че ако е бил посочен действителният размер на ГПР, то той бил многократно над
допустимия такъв за конкретния договор праг на ГПР, предвиден в императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като
прогласи за нищожна клаузата от приложение № 5 към договора, предвиждаща заплащането
на неустойка, както и клаузата от приложение № 4 към договора, предвиждаща заплащане
на такса за бързо разглеждане, а също така и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата
от 8 лв., предявена като частичен иск от сумата в размер на 60 лв., представляваща
недължимо платена сума за неустойка по договора за потребителски кредит, както и сумата
от 2 лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 20 лв., представляваща недължимо
платена сума за такса бързо разглеждане, уговорена в приложение № 4 към договора.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, чрез мл. адв. Б.-К., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер по
подробно изложени съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че
процесните клаузи от договора за кредит били недействителни на посочените основания.
Ето защо моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по делото
пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузите от приложение № 5 към
Договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г., предвиждаща заплащането на
неустойка, както и клаузата от приложение № 4 към договора, предвиждаща заплащане на
такса за бързо разглеждане, са нищожни на заявените правни основания.
По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за
потребителски кредит № ****** от 19.10.2022г. е видно, че между ищеца А. Г. А., в
качеството му на кредитополучател, и „Ай Ти Еф Груп“ АД, в качеството му на
кредитодател, е бил сключен договор за кредит, по силата на който „Ай Ти Еф Груп“ АД
предоставило на А. Г. А. сумата в размер на 500 лв., която ищецът се задължил да върне на 5
погасителни вноски в срок до 19.03.2023 г., при годишна лихва за ползване на кредита в
размер на 5,42% и годишен процент на разходите от 49,00%.
В чл. 1 от приложение № 4 към договора е уговорено, че кредитодателят е
предоставил на кредитополучателя услугата по бързо разглеждане на заявката за отпускане
на кредит, включително като е извършил детайлна проверка на кредитоспособността на
клиента. Съгласно чл. 2 от приложение № 4 към договора, срещу предоставяне на
горепосочената услуга клиентът следва да заплати на кредитодателя такса в размер на 45,00
2
лв., която се заплаща на равни вноски заедно с всяка вноска по кредита (чл. 3 от приложение
№ 4 към договора).
В чл. 1 от приложение № 5 към договора е уговорено, че кредитополучателят се
задължава най – късно до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата
по кредита, да предостави на кредитодателя следните обезпечения по кредита:
а) поръчителство на две физически лица, които съгласно чл. 2, ал. 1 от приложение №
5 към договора следва да отговарят на следните условия: нетният размер на осигурителния
им доход да е в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на
безсрочен трудов договор; да имат не по – малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да
не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
ответника; да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да нямат задължения към
други кредитни или финансови институции, или
б) банкова гаранция в размер на 551,80 лв.
В случай че не предостави това обезпечение, съгласно чл. 4 от приложение № 5 към
договора, кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е
предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки
кредитополучател и е в размер на 1,94 лв. средно на ден или в размер на 293,20 лв., изрично
посочен в погасителния план към кредита.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че по Договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022г. е извършено
едно плащане в размер на 607,82 лв. на 11.11.2022 г., с което задълженията по договора за
били предсрочно погасени; с платената сума са погасени: 500 лв. – главница, 1,68 лв. –
договорна лихва, 58,64 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение, 45 лв. – такса за
бързо разглеждане на кредита, 2,50 лв. – такса за предсрочно погасяване на кредита.
Сключеният между ищеца и „Ай Ти Еф Груп“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност, преценката относно действителността на клаузата от приложение № 5
към договора договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г., предвиждаща
заплащането на неустойка, следва да се извърши както в съответствие с общите правила на
ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч.
3
да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело №
1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,00%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката, която се начислява от
заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в приложение № 5 към процесния
договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен
процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход
по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай
4
е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка,
която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност
настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11 от договора за заем неустоечна
клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне
на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо
място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение
на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане
на заема или банкова гаранция. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. С оглед гореизложеното, задължението
по чл. 11 не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към
деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл.
11, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя,
по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици
от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така
Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав и др.).
Предвид гореизложеното, неустоечната клауза от приложение № 5 към договора
договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г., предвиждаща заплащането на
неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На следващо място, настоящият съдебен състав приема за нищожна и клаузата от
приложение № 4 към договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане,
поради прякото й противоречие със закона и по-конкретно със ЗПК.
5
Несъмнено допълнителната такса за бързо разглеждане, дефинирана в приложение №
4 към договора като услуга по бързо разглеждане на заявката за отпускане на кредит,
включително извършване на детайлна проверка на кредитоспособността на клиента, като
начален етап от сключването на договора представлява дейност по усвояването на кредита и
не би могла да се подведе под дефиницията за "допълнителни услуги" по смисъла на чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК, за която дейност е предоставена законова възможност кредитодателят да
събира допълнителни такси/възнаграждения. Освен, че така уговореното възнаграждение е
свързано пряко с дейността на кредитодателя с управлението на кредита, съдът приема, че
същата на практика представлява предварително уговорено и заплащано заедно с
погасителната вноска възнаграждение с обезщетителен характер за продължаването на срока
на договора, на което кредитодателят няма право поради изричната забрана на чл. 33, ал. 2
от ЗПК.
Предвид гореизложеното, клауза от приложение № 4 към договора договор за
потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г., предвиждаща заплащането на такса за
бързо разглеждане, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а ЗПК.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил посочените
суми, че те са постъпили в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Както се изясни от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, несъмнено се установява по делото, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата в общ размер на 607,82 лв., с която освен главницата и
договорната лихва са погасени и 58,64 лв. – неустойка за непредставяне на обезпечение,
както и 45 лв. – такса за бързо разглеждане на кредита.
Следователно и предвид нищожността на клаузата от приложение № 5 към договора
за потребителски кредит, предвиждаща заплащането на неустойка, както и нищожността на
клаузата от приложение № 4 към договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо
разглеждане, ищецът се легитимира като кредитор на вземания съответно в размер на 58,64
лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по договора за потребителски
кредит, както и в размер на от 45,00 лв., представляваща недължимо платена сума за такса
бързо разглеждане, поради което исковете при квалификацията на чл. 55, ал.1, предл. 1 от
ЗЗД са доказани по основание и до пълните предявени размери, поради което следва да
бъдат уважени.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 150 лв. и за съдебно-
счетоводна експертиза в размер на 350 лв.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
6
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1440 лв. с вкл. ДДС, настоящият съдебен състав
приема за основателно релевираното от процесуалния представител на ответника
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
7
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
обстоятелството, че от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че
ищецът А. Г. А., чрез процесуалния му представител е предявил над 100 идентични
претенции с идентични по съдържание искови молби, а отделно от това процесуалният
представител на ищеца е предявил над 300 идентични претенции с идентични по
съдържание искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 300 дела –
напр. гр.д. № 68284/2023г. по описа на СРС, ГО, 157 състав; гр.д. № 68290/2023г. по описа на
СРС, ГО, 165 състав; гр.д. № 69120/2023 г. по описа на СРС, ГО, 38 състав, гр.д. №
69119/2023 г. по описа на СРС, ГО, 47 състав, гр.д. № 68285/2023 г. по описа на СРС, ГО, 118
състав, и др., по всяко от които би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковите суми, настоящият съдебен
състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС (в този смисъл са Определение №
12574 от 12.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на СГС, VI-4 с-в,
Определение № 12716 от 16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024 г. по описа на
СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №
10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от 25.09.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в, Определение №
15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-„В“
състав, и др.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. Г. А., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., бул. „С.С.“ № 40, ет. 4, ап. 110, и "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, че клаузата на чл. 4
от приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г.,
предвиждаща заплащането на неустойка, както и клаузата на чл. 2 от приложение № 4 към
Договор за потребителски кредит № ****** от 19.10.2022 г., предвиждаща заплащане на
такса за бързо разглеждане, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., бул. „С.С.“ № 40, ет. 4, ап. 110, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в
размер на 58,64 лв., представляваща платена при начална липса на основание – нищожна
клауза на чл. 4 от приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ****** от
19.10.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение,
както и сумата в размер на 45,00 лв., представляваща платена при начална липса на
основание – нищожна клауза на чл. 2 от приложение № 4 към Договор за потребителски
кредит № ****** от 19.10.2022 г., предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане.
8
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., бул. „С.С.“ № 40, ет. 4, ап. 110, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер
на 500 лв. – разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „Л.“, ул. „С.“ № 16, ет. 8, да заплати на адв. Д. М. М., с адрес на
упражняване на дейността: гр. С., бул. А. С.“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, сумата в размер на 240
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9