№ 1527
гр. Русе, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Ст. Стефанов
при участието на секретаря Милена Й. Симеонова
като разгледа докладваното от Николай Ст. Стефанов Гражданско дело №
20254520100149 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Е. П. А. e предявил срещу ответника „Макроадванс“ АД иск за
обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 186347,
сключен на 11.11.2022 г., респ. съдържащата се клауза за неустойка в чл.10 от
договора е нищожна.
Ищецът твърди, че на 11.11.2022г. сключил Договор за потребителски
кредит № 186347, по силата на който МАКРОАДВАНС АД му е предоставило
в заем сумата от 700,00 лв. при фиксиран ГЛП от 41.00 % и ГПР от 49.65 %.
Съгласно погасителен план следвало да внесе 9 месечни вноски в размер на
150,46 лв., или общо 1 354,14 лв. като сумата включвала главница - 700.00 лв.,
лихва - 124,93 лв. и неустойка за непредставяне на обезпечение, съгласно чл.
10 от договора - 529.20 лв.
Твърди, че Договор за потребителски кредит № 186347 е нищожен, тъй
като съдържа следните нищожни неравноправни клаузи:
ГЛП е 41.00 % - видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на
това основание договора следва да се обяви за нищожен. Съгласно установена
съдебна практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (в този смисъл
1
Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, IIг. о., Решение
№ 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, П г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о.). Уговорената в
процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на
законната лихва, която към 11.11.2022 г. е била 10.59 % (съответно трикратния
й размер е бил - 31.77 %). По този начин накърнява добрите нрави, което
обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ап. 1, предл. З
от ЗЗД.', ГПР е 49.65 % - Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално
допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.;
ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена
дължимата неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора;
В чл. 10 от Договор № 186347 е посочено, че кредитополучателят се
задължава да предостави на кредитора следното обезпечение -поръчителство
на едно физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора
условия, също така страните се договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на
5,88 лв + 0.280 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и
0.280 % о усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът
не е обезпечен.
Твърди, че според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
2
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление,
дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата
сума по договора. Годишният процент на разходите, представлява така
нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично
описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия.
По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Посочено е, че ГПР е 49.65%, ГЛП е 41.00 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Твърди, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение №
23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се
касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които
съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г.,
постановено по тълк. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на
уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Твърди, че за да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен,
поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на
глава шеста от ЗПК -„Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи", сред които е чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
3
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.
10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Твърди се, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като
основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен
само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.20Юг. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Твърди се, че неустойката сама по себе си представлява акцесорно
съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка
да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо
4
същите да бъдат доказвани.
Сочи решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о.
на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, където е прието, че неустойката
освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция,
тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на
виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка
обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за
неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. З ЗЗД и препятства
възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Твърди се, че съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя
обезщетение за кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна.
Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на
сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на
повече от една трета над стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за
неустойка по чл. 10 от договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел
да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че
ако длъжникът не е представил изискуемите обезпечения, кредиторът може да
иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е
нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни
събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да
обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената
неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното
му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално
принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди,
5
като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Твърди се, че чл.92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от
ЗДД, задължителните постановки в т. З на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка
неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС/Решение
№ 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о. и други/, че
преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора
в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води
до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за
последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Решение № 74 от
22.01.2020 г. по гр. д. № 3507 / 2019 г. на XI състав на Районен съд - Русе;
Решение № 435 от 11.10.2023 г. по гр. д. № 714 / 2023 г. на Районен съд -
Кърджали)
Твърди се, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски
води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.68 % нараства
допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда
допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
6
потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
неустойката, която не е за неизпълнение на задължение от основния предмет
на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПКр при определяне
ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по
договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като посочването на
ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК,
т. е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в
негова тежест според чл. 11 от договора е заплащането на неустойка,
уговорена извън присъщите й функции, при което същата се явява нищожна
като противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за
нищожна.
Счита, че добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани
морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва
да отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет
вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за
спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване
на вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността
на неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на
нищожността й - в този смисъл Решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. №
115/2010г. на ВКС, П, Т. О. и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., на ВКС, II Т. О.
Сочи съдебната практика - че по един нищожен договор заемателя
следва да се върне единствено главницата по договора, какъвто е настоящия
случай. Всички надвнесени суми обаче следва да се върнат обратно на
доверителя ми, тъй като са дадени по един нищожен договор и представляват
неоснователно обогатяване на ответника, респ. поради нищожност на клаузите
за неустойка.
Моли съда да постанови решение, с което да обяви Договор за
потребителски кредит № 186347, сключен на 11.11.2022г. между Е. А. и
„МАКРОАДВАНС" АД, ЕИК ********* за нищожен, тъй като същият
съдържа нищожни неравноправни клаузи.
В условията на евентуалност моли съда да постанови решение, с което
7
да признае за установено по отношение на „МАКРОАДВАНС" АД, че
клаузата в чл.10 от Договор за потребителски кредит № 186347, сключен на
11.11.2022г., която предвижда заплащане на неустойка за непредставяне на
обезпечение е нищожна.
Претендира направените в настоящето производство съдебни разноски,
както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗА. Моли съда да освободи ищеца от внасянето на такси и разноски по
делото на основание чл.83, ал.2 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, в които
изрично и на основание чл.237 от ГПК прави признание на иска и признава
недействителността на процесния договор.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е предявил насрещен иск за сумата
от 600 лева представляваща остатък от усвоената обща сума от 700 лева по
процесния кредит, ведно със законната лихва. Претендират се разноски по
делото.
Първоначалния ищец е подал писмен отговор, с който счита предявеният
насрещен иск за сумата от 600 лева за основателен.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие
за установено от фактическастрана, следното:
Безспорен по делото факт e, че страните са обвързани от облигационна
връзка, основана на Договор за паричен заем № 186347/11.11.2022г., по силата
на който МАКРОАДВАНС АД е предоставило на ищеца Е. П. А. от гр.Русе в
заем сумата от 700,00 лв. при фиксиран ГЛП от 41.00 % и ГПР от 49.65 %.
Съгласно приложения погасителен план ищецът следвало да внесе 9
месечни вноски в размер на по 150,46 лв., или общо 1 354,14 лв. като сумата
включвала главница - 700.00 лв., лихва - 124,93 лв. и неустойка за
непредставяне на обезпечение, съгласно чл. 10 от договора - 529.20 лева.
В чл. 10 от Договор № 186347 е посочено, че кредитополучателят се
задължава да предостави на кредитора следното обезпечение -поръчителство
на едно физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора
условия, също така страните се договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на
8
5,88 лв + 0.280 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и
0.280 % о усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът
не е обезпечен.
Установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран
петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност
на договор за паричен заем.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо
лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание
и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар
и поместени в индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него,
клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146,
ал.2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на
съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти
между същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
9
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клаузата по чл.10 от договора за кредит, според която се
дължи неустойка в размер на 529,20 лева при неизпълнение на задължението
за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на
обезпечение чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на
определени условия или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 от
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не
е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Неблагоприятните за кредитора
последици от непредставяне на визираното обезпечение са свързани с
евентуални затруднения при събиране на вземането.
Освен това поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на
обезпечение – три дни от сключване на договора, е нелогично и
икономически необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените
изисквания, на които трябва да отговарят гарантите и непосилните условия за
10
предоставяне банкова гаранция в размер два пъти общата сума по договора,
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по
закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г.
на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля
законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел на
тази неустойка всъщност е да породи допълнително парично задължение за
кредитополучателя и то в размер над този на предоставения кредит.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Ако ответникът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени
кредити. Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността
исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то
това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
11
при по-висока цена, прикрита като неустойка.
По изложените съображения съдът намира, че претенцията като
основателна следва да бъде уважена.
По предявеният насрещен иск.
Установено по делото е, че страните са обвързани от облигационна
връзка, основана на Договор за паричен заем № 186347/11.11.2022г., по силата
на който МАКРОАДВАНС АД е предоставило на ищеца Е. П. А. от гр.Русе в
заем сумата от 700,00 лв. при фиксиран ГЛП от 41.00 % и ГПР от 49.65 %.
Ищецът е извършил плащане по процесния Договор за паричен заем №
186347/11.11.2022г в размер на 100,00 лева, обстоятелсвто което не се оспорва
от страните.
Съгласно чл. 21. ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил неустойката в ГПР, кредиторът е
заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата
сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни. И тъй като
не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК.
До нарушаване на този принцип се стига винаги, когато икономически
по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата
страна, поставяйки „допълнителни условия" за сключване на договора, на
които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор.
В конкретния казус реалния ГПР надхвърля петкратния размер на
законната лихва, поради което и в тази част договорът се явява нищожен на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК - поради противоречие с императивна правна
норма. Уговарянето на ГЛП и ГПР в процесните високи размери не е
обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити (над 15
години), когато "независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е
увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили
стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай обаче такива
12
обстоятелства не са налице. Уговорените клаузи са нищожни, тъй като
заобикалят закона, и в частност заобикалят ограничението на годишния
процент на разходите по чл. 19 от ЗПК.
С оглед констатираната нищожност на договора поради противоречие
със закона, съгласно чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по контракта.
От горното следва, че по предявеният насрещен иск първоначалния
ищец дължи на „Макроадванс“ АД сумата от 600,00 лева, представляваща
разликата от чистата стойност на кредита – 700,00 лева и извършените
плащания по кредита в общ размер на 100,00 лева.
Изложеното дава основания на съда да формулира извод, че
предявеният насрещен иск се явява основателен и следва да бъде уважен
изцяло.
По разноските:
По предявеният главен иск съдът приема, че именно ответникът
„Макроадванс“ АД с поведението си е станал причина за завеждане на делото.
В настоящия казус се претендира адвокатско възнаграждение за адв.Л. К. Б. от
САК на основание чл.38 от ЗА, което съдът определя в размер на 435,41 лева,
съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г., в
действащата към момента на образуване на делото, нейна редакция.
Предвид изхода на спора по предявеният главен иск, „Макроадванс“ АД
следва да бъде осъден да заплати в полза на Русенски районен съд д.т. в
размер на 54,16 лева.
По насрещният иск, в тежест на първоначалния ищец следва да се
възложат разноските на „Макроадванс“ АД. Така ищецът следва да бъде
осъден да заплати на „Макроадванс“ АД сумата от 450,00 лева разноски по
делото, от която 50,00 лева платена д.т по насрещния иск и 400,00 лева
платено адвокатско възнаграждение, за което са представени доказателства.
Мотивиран така, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски
кредит №186347, сключен на 11.11.2022г., между Е. П. А. с ЕГН:********** и
13
„МАКРОАДВАНС" АД с ЕИК:********* със седалище и адрес на управление
гр.София, като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС" АД с ЕИК:********* със седалище и
адрес на управление гр.София да заплати в полза на Русенски районен съд
сумата от 54,16 лева д.т. за разглеждане на иска.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС" АД с ЕИК:********* със седалище и
адрес на управление гр.София да заплати на адвокат Л. К. Б. от САК, на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, вр с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г.
сумата от 435,41 лева, адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца
безплатна адвокатска помощ в настоящото производство.
ОСЪЖДА Е. П. А. с ЕГН:********** да заплати на „МАКРОАДВАНС"
АД с ЕИК:********* със седалище и адрес на управление гр.София, сумата от
600,00 лева, представляваща чиста стойност на кредита /неплатена главница/
по Договор за потребителски кредит №186347, сключен на 11.11.2022г. между
Е. П. А. с ЕГН:********** и „МАКРОАДВАНС" АД с ЕИК:*********, ведно
със законната лихва, считано от 26.02.2025г. до окончателното й заплащане,
както и сумата от 450,00 лева деловодни разноски по насрещния иск.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
14