№ 2326
гр. Бургас, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА
ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от ДИАНА ИВ. АСЕНИКОВА ЛЕФТЕРОВА
Гражданско дело № 20252120104645 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на П. К. В., ЕГН:
**********, с настоящ адрес: град Б., против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П., ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НА
НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между страните Договор за
кредит № *** от 29.08.2024 г., а при условията на евентуалност – ЗА
ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на клаузата на чл. 11 от
сключения между страните Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г.,
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1815, 28 лева.
Претендират се и разноски.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен
Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г., по силата на който Кредитодателят
се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 1500
лева, а Кредитополучателят се задължава да върне сумата от 3888 лева
съгласно условията на договора. ГПР по кредита е в размер на 63, 12 %, а ГЛП
– 50% , при срок на кредита от 12 вноски. В чл. 11, ал. 1 от договора е
предвидено, че ако Кредитополучателят не предостави допълнително
обезпечение по чл. 5, то той дължи неустойка в размер на 1815, 28 лева. На
ищцата бил начислена неустойка в общ размер на 1815, 28 лева, разпределена
на 12 вноски към дължимата главница и лихва по договора за кредит съгласно
погасителния план към него. Излагат се доводи, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4
от ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на ГЛП, не е ясно
1
какво включва ГПР и размерът на ГПР не е посочен правилно. Евентуално се
поддържа, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна на основание чл. 26,
ал., 1 пр. 3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и на основание на чл.
143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от
ответника, който моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане
на разноски. Навеждат се аргументи против твърденията на ищцата за
недействителност на договора и на клаузи от него на посочените в исковата
молба основания. Поддържа се, че уговорената неустойка не следва да се
включва в ГПР.
Правната квалификация на предявения главен установителен иск е чл.
22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, а на предявения евентуален установителен
иск – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Не е спорно по делото, че между страните е сключен Договор за кредит
№ *** от 29.08.2024 г. със следните параметри: размер на кредита 1500 лева,
брой вноски 12, ГЛП 50 %, ГПР 63, 12 %, обща сума за изплащане 2072, 72
лева. Правеният интерес от предявяване на настоящите установителни искове
се основава на необходимостта от внасяне на яснота в отношенията между
страните по повод сключения помежду им договор.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от процесния договор страните се споразумяват, че
договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка за период от сключваме на договора за кредит до изричане на
6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита
и обезпечаваща задължение на размер на два пъти общата сума за плащане по
договора да кредит, включваща договорената главница и лихва или 2.
Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят
кумулативно на следните изисквания: 2.1. При един поръчител -
осигурителният доход следна да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната; 2.2. При двама поръчители
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на
не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; 2.3. Да не е/са
поръчител/и по друг и договори за кредит, сключен/и с кредитора; 2.4. Да не
са кредитополучатели по договори за кредит, сключени c кредитора, по които
е налице неизпълнение; 2.5. Да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6.
Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ, удостоверяваш размера на получавания от тях доход. Чл. 5, ал. 2
предвижда, че кредитополучателят ще предостави обезпечение в срок до 3
дни от сключване на договора. Клаузата на чл. 11 гласи, че с подписването на
договора кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за
уведомен, че ако не представи договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен
2
срок от сключване на договора или ако представеното обезпечение не отговаря
на изискванията, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1815, 28
лева, която ще бъде заплатена разсрочено съгласно погасителния план към
договора.
Спорни по делото са правните въпроси относно характера на
предвидената в чл. 11 от договора неустойка и дали тя следва да бъде
включвана в общите разходи по кредита.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието
на ЗПК и кредитополучателят по него има качеството на потребител. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Сред посочените правила, чието
неспазване влече като последица недействителност на договора за
потребителски кредит, е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тя гласи, че
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
На основание чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
3
Министерския съвет на Република България. Постановление № 426 от 18
декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения определя годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта. Към датата на сключване на
процесния договор за потребителски кредит основният лихвен процент на
Българската народна банка е бил в размер на 3.53 %. Следователно по
процесния кредит годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от 67, 65 %.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. На основание чл.
633 ГПК решенията на Съда на Европейския Съюз по тълкуването на
разпоредби от правото на Европейския съюз, което са от значение за
правилното решаване на делото, са задължителни за всички съдилища и
учреждения в Република България. Съгласно Решение на Съда на
Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, за да осигури по-
голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко
определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“
(решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и
цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová,
C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Освен това, за да гарантира тази защита, член
22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да
гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който
са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C
383/18, EU:C:2019:702, т. 30). Указано е, че националния съд трябва да вземе
предвид всички разпоредби на разглеждания в главното производство договор
за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите
обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни
услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи
условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна
конструкция като разглежданата в главното производство не се цели
възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън
рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни
услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и
4
следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на
Директива 2008/48.
В процесния случай клаузата на чл. 11 от договора за потребителски
кредит предвижда, че ако в 3-дневен срок от подписване на договора
заемателят не предостави на заемодателя договореното обезпечение или ако
обезпечението не отговаря на определени изисквания, заемателя дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1815, 28 лева лв., с начин на разсрочено
плащане съгласно погасителния план към договора. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Съдът намира, че макар и вземането за сумата от 1815, 28 лева да е именовано
от кредитодателя „неустойка“, то не отговаря на същността и функциите,
присъщи за неустойката по смисъла на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, поради което то не
може да се квалифицира като такава. Вземането е определено едностранно от
кредитодателя като „неустойка“ с цел да попадне в приложното поле на
изключението по чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и по този начин да бъде изключено от
общите разходи по кредита. Постигнатото в чл. 3 от договора съгласие между
страните „договорът за заем да бъде обезпечен“ с конкретно посочени от
заемодателя обезпечения, които следва да отговарят на поставени от
заемодателя изисквания, не представлява същинско задължение на
заемополучателя. Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД изпълнението на
срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения,
т. е. в облигационното право непредоставянето на обещано от длъжника
обезпечение не представлява договорно неизпълнение, а основание за
загубване на преимуществото на срока.
В светлината на потребителското право следва да се отбележи, че
съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПК кредиторът има задължение преди сключване на
договор за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя.
Посочената разпоредба транспонира правилото на чл. 8 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета (Директивата), което предвижда задължение за оценка
на кредитоспособността на потребителя. На основание чл. 8, ал. 1 от
Директивата държавите-членки гарантират, че преди сключването на договора
за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа
на достатъчно информация, получена, когато е уместно, от потребителя и, ако
е необходимо, въз основа на справка в съответната база данни. В съображение
26 от преамбюла на Директива е посочено, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
5
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин… кредиторите следва да имат
отговорността да проверяват кредитоспособността на всеки отделен
потребител. Целта на това задължение за оценка на кредитоспособността на
потребителя е да се насърчи отговорното поведение на кредитора и да се
предотврати опасността да предоставя кредити на некредитоспособни
потребители (Решения от 18 декември 2014 г. по дело C-449/13, т. 43 и от 6
юни 2019 г. по дело С-58/18, т. 40).
В случая кредитодателят е прехвърлил изцяло върху потребителя риска
от неплатежоспособността му, като е предвидил процесната „неустойка“ за
непредоставяне на обезпечение, която всъщност представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя – за това, че е отпуснал кредит без да
оцени надлежно кредитоспособността на потребителя. Това представлява
нелоялна, но обичайна търговска практика на кредитора, която цели да
прикрие действителните разходи по кредита и да доведе до оскъпяване на
кредита чрез генериране на допълнително скрито възнаграждение за
кредитора под формата на т. нар. „неустойка“. Този извод следва и от
изискванията на кредитодателя към исканото обезпечение, краткият срок за
предоставянето му от кредитополучателя, размера на предвидената
„неустойка“ и от приобщаването й към общата сума по кредита под формата
на месечни погасителни вноски съгласно сключения договор за потребителски
кредит и погасителния план към него. Касае се за разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка със сключването на договора за кредит и които са
известни на кредитора към момента на сключването му. При това положение
предвидената в чл. 11 от договора „неустойка“ с характер на скрито
възнаграждение за кредитора следва да бъде включена в понятието „общи
разходи по кредита“ и съответно да бъде взета предвид при определяне на
ГПР по договора за потребителски кредит. Невключването й в ГПР има за цел
да създаде една невярна представа относно действителния размер на общите
разходи по кредита, така че той да съответства на установения в чл. 19, ал. 4
ЗПК максимум.
Прието е в т. 2 от горепосоченото Решение на Съда на Европейския съюз
от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. В конкретния случай с оглед
на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
6
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива
2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер.
В процесния случай съдът приема, че посоченият в договора за
потребителски кредит размер на ГПР е неправилен, тъй като не включва
предвидената в чл. 11 от договора „неустойка“ с характер на скрито
възнаграждение, представляващо общ разход по кредита. Този извод следва от
параметрите на процесния договор за потребителски кредит, а именно: размер
на кредита 1500 лева, брой вноски 12, ГЛП 50 %, ГПР 63, 12 %, обща сума за
изплащане 2072, 72 лева. Не са необходими никакви специални знания, за да
се установи, че при посочените параметри на договора размерът на
уговорената „неустойка“ с характер на скрито възнаграждение за кредитора
освен че надвишава размера на получения кредит, не е включен в размера на
ГПР. Освен това не са необходими и специални знания, за да се определи, че
при включването на уговорената „неустойка“ с характер на скрито
възнаграждение размерът на ГПР би надвишил законовия максимум по чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Този въпрос обаче не е предмет на изследване по делото, тъй като
основание за прилагане на санкцията по чл. 22 ЗПК съобразно дадените от
СЕС разяснения е посочването на неправилен ГПР, който не включва всички
общи разходи по кредита, а не полученото в резултат от включването на тези
разходи надвишаване на допустимия размер на ГПР. Следователно не е
необходимо съдът да изследва какъв е точният размер на действителния ГПР
по договора – достатъчен е изводът, че посоченият в договора ГПР е
неправилен, тъй като не включва всички общи разходи по кредита.
С оглед дадените от СЕС разяснения посочването на неправилен размер
на ГПР следва да се приравни по правни последици на непосочването му.
Следователно кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което е предвидено като основание по чл. 22 ЗПК за обявяване на
договора за потребителски кредит за недействителен, а предвидената в чл. 23
ЗПК санкция е освобождаването на кредита от лихви и разноски, като съдът
намира същата за справедлива и пропорционална на тежестта на нарушението,
допуснато от кредитодателя.
В горния смисъл по сходни казуси са постановени Определение № 3185
от 19.12.2024 г. по ч. гр. д. № 1442/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас и
Решение № 3 от 06.01.2025 г. по гр. д. № 1504/2024 г. по описа на Окръжен съд
– Бургас.
Въз основа на изложеното съдът намира, че предявеният главен
установителен иск е основателен, поради което следва да бъде уважен.
7
С оглед уважаването на главния иск съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален установителен иск.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право на разноски съобразно направеното искане за присъждането им и
представените доказателства за извършването им, а именно за сумата от 155,
52 лева за внесена държавна такса.
Направено е искане за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адвокат М. В. М. от
Адвокатска колегия – Пловдив, за оказване на безплатна адвокатска помощ на
ищцата в качеството й на материално затруднено лице. Представено е и
доказателство за регистрация на адвокат М. В. М. по ЗДДС.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. Настоящият
съдебен състав споделя съдебната практика (определение № 515 от 02.10.2015
год. на ВКС по ч. т. дело № 2340/2015 год., І т. о., ТК определение № 213 от
31.05.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 997/2021 г., I т. о.), според която изявленията
за наличието на конкретно основание за оказване на безплатна правна помощ
по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването
на конкретната хипотеза. За приложението на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е достатъчно
самата ищца да се определя като материално затруднено лице, което е видно
от приложения договор за правна защита и съдействие.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в случаите на оказана безплатна
адвокатска помощ, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение,
определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.
36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. В случая адвокат М.
претендира сумата от 826 лева с ДДС. Същевременно съгласно чл. 25, ал. 1 от
НЗПП (ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 01.10.2025 г.) за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 200 до 450 лв., а на
основание ал. 2 за защита по дела с материален интерес над 10 000 лв.,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер по ал. 1.
Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС приетата от
Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни
минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен
ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на
цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на
вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на
8
определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в
никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни
цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя
на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички
минали или бъдещи последици. Настоящият съдебен състав намира, че
горните съображения са приложими и по отношение на Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от
2025 г.). Следва да се отбележи, че въпреки измененото заглавие и
премахването на думите „минимално“ от съдържанието на Наредбата (изм. и
доп. ДВ. бр.14 от 18 Февруари 2025г.) в законовите разпоредби на чл. 38, ал. 1
и чл. 36, ал. 2 ЗА (който служи като основание за приемане на подзаконов
нормативен акт от Висшия адвокатски съвет) не са внесени съответни
изменения, които да са съобразени с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС.
При съпоставката на особеностите в правната уредба на адвокатските
услуги се установява, че е налице непропорционалност при заплащане на
оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица по чл. 38, ал. 2 ЗА
спрямо заплащането на адвокатска помощ по реда на чл. 37 ЗПП, като са
създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни
крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието
се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на
безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по
ЗА, като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната
защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от
съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл
социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а
адвокатската услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел,
престава да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл
да договаря дори и в общия случай. Решението на Висшия адвокатски съвет за
приемане на наредба за определяне на размери на адвокатските
възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на
пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са
легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на
задължение на съда при безплатно процесуално представителство
възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок
от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да
прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава
изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на
участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е
9
даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените
съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на
правото на ЕС, съответно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), поради което не следва да
се прилага. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения
в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. В горния смисъл е постановено Определение № 50015 от
16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС с докладчик съдия Тотка
Калчева, чиито изводи изцяло се споделят от настоящия съдебен състав.
В случая при определяне на дължимия в полза на адвокат М. размер на
адвокатското възнаграждение за подаване на искова молба и процесуално
представителство по делото съдът взе предвид не само цената на предявените
евентуално съединени искове, която не е висока, но и сложността на делото и
извършените по него процесуални действия по съществото на спора.
Служебно известно на съда е обстоятелството, че пред Районен съд – Бургас
са висящи множество производства, образувани по искови молби с идентично
съдържание, предявени против настоящия ответник от трети лица чрез
адвокат М., както и срещу други кредитодатели, които отпускат кредити при
сходни условия с процесните. Спорът не се отличава с фактическа и правна
сложност, като по него е постановена богата съдебна практика на съдилищата
в страната. Настоящото производство е приключило в едно съдебно заседание,
в което адвокат М. не се явява. Събрани са само писмени доказателства.
Следва да се отбележи, че отговорността за разноски не следва да се превръща
в източник за неоснователно обогатяване за ищеца и пълномощника му,
действащ при условията на чл. 38 ЗА При тези обстоятелства съдът намира, че
справедливият и обоснован размер на дължимото в полза на адвокат М.
адвокатско възнаграждение, съизмерим с действащата разпоредба на чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за правната помощ, възлиза на 360 лева с включен ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иск на П. К. В., ЕГН: **********, с настоящ адрес:
град Б., против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Н.П.П., НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между
страните Договор за кредит № *** от 29.08.2024 г.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Н.П.П., да заплати на П. К. В., ЕГН: **********, с настоящ
10
адрес: град Б., сумата от 155, 52 лева за разноски по делото.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Н.П.П., да заплати на адвокат М. В. М. от Адвокатска
колегия – Пловдив, служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Пещерско шосе“ № 81,
ет. 3, ап. Б, сумата от 360 лева, представляваща адвокатско възнаграждение с
включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
11