РЕШЕНИЕ
№ 1599
гр. София, 02.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Д Л. Д
при участието на секретаря А И. И.
като разгледа докладваното от Д Л. Д Административно наказателно дело №
20241110202849 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН
Образувано е по жалба на А. И. Т. против Наказателно постановление № 23-4332-
029931/08.12.2023 г., издадено от началник на група при Пътна полиция – СДВР, с което, на
основание чл. 174, ал. 3 ЗДП, й били наложени следните наказания: „глоба”, в размер на 2 000 лева
и „лишаване от правоуправление”, за срок от 24 месеца. Били й отнети и 15 контролни точки.
Наказателното постановление е обжалвано от санкционираното лице, в срока по чл. 59,
ал. 2 ЗАНН. В жалбата си навежда доводи за липса на годен субект на отговорност; за процесуални
нарушения (непрецизно посочено място; противоречие между АУАН и НП; липса на заповед за
ПАМ; липса на яснота, касателно автора на НП). Моли за отмяна на атакуваното НП. Претендира
деловодни разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, но се представлява.
Поддържа жалбата, поизложените в нея съображения. Претендира деловодни разноски.
Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не изпраща представител. В
писмен вид излага съображения по същество. Претендира присъждане на деловодни разноски и
прави възражение за прекомерност на насрещните.
Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно
провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с
оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа
страна следното:
На 18.11.2023 г., около 18:00 ч. А. Т. се намирала в дома си в гр. С......................
В близост до жилището й, на улицата, бил паркиран ползваният от нея лек автомобил –
1
...................... Превозното средство било позиционирано по такъв начин пред регламентирано
паркомясто, че било невъзможно намиращият се на паркомястото лек автомобил, ползван от
.................... З.а да го напусне.
Това било установено от Д З.а и свидетелите Н. З. и Р. Т., които помолили за съдействие
намиращ се в близост полицейски екип. Т. била извикана от дома си й във връзка с указания за
преместване, дадени от полицейските служители, предприела управление на лекия си автомобил
по ул..................“, с посока на движение от бул. „Симеоновско шосе“ към бул................направила
обратен завой, завърнала се на предишното място и паркирала автомобила на срещуположния
тротоар.
Във връзка с възникнали съмнения у очевидците на нейните действия - Н. З. и Р. Х., че
водачът може би се намира под въздействие на алкохол и/или наркотични вещества, било
потърсено съдействие от екип на ОПП-СДВР. Такъв, включващ св. Б. К., пристигнал на място и
тествал Т. за алкохол в организма. Резултатът от пробата бил отрицателен. Жалбоподателката била
поканена да бъде тествана и с техническо средствоDrug Test 5000, фабр. № ........... но тя отказала.
Бил й издаден талон за медицинско изследване № 0151133 за ВМА и 7 бр. стикери, но тя не се
явила за даване на кръвна проба.
Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по
делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на
свидетелите Б. К., Р. Т. и Н. З.; АУАН; НП; талон за медицинско изследване; сведения; картон на
водач; заповеди за компетентност.
Доказателствена съвкупност се отличава с еднопосочност и вътрешна непротиворечивост,
поради което и per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, подробен анализ
и съпоставка на доказателствата не е наложителен. На практика, страните спорят по материалната
съставомерност на случая и евентуалното наличие на процесуални нарушения. Факт е, че част от
разпитаните свидетели декларират близост със собственика на „запушения“ автомобил.
Доколкото, обаче, той не се явява пострадал от едни или други действия или бездействия на Т., а са
налице данни само за конфликтна ситуация, развила се в кратък период от време и решена, изцяло
в полза на собственика на аудито, то и съдът не намира основания за завишена критичност към
казаното от З. и Т.. От казаното от тях се установява и обстоятелство, на което повереникът се
позовава в хода по същество – че Т. е управлявала пътно превозно средство, но не е била спирана
от органите на реда. По тези съображения, именно, съдът намира за обоснован изводът – че
предмет на спор между страните е не релевантната фактология, а приложението на процесуалния и
материалния закон.
Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави
следните правни изводи:
По допустимостта на жалбата
Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана
страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу
подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира
изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.
По приложението на процесуалния закон
2
При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги
инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери
законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и
материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.
314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.
107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от
компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57
ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.
Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е
връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение
единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към
законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.
Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения са неоснователни.
Действително, в АУАН като време на извършване се сочи „… в 18:00 ч…“, а в НП – „… около
18:00 ч…“. Доколкото, обаче, управлението е процес, който се развива в определен времеви
отрязък, а разликата между двата посочени момента би могла да бъде окачествена, като
символична, то и съдът не намира основания да сподели теза за нарушено право на защита.
От друга страна, отново в принципен план коректно се цитира, че в АУАН се твърди –
управлението да е реализирано по „улица без име“, докато в НП като такава фигурира...............
Доколкото, обаче, се инкриминира не самото управление, а отказът от тестване (който би бил
съставомерен на всяко едно място, от страна на водач), то и цитираното несъответствие не би
могло да бъде разглеждано, като съществено, респективно – да съставлява самостоятелно
отменително основание.
Съставянето или не на ЗПАМ е функция от оперативна самостоятелност на контролните
органи, от което не могат да произтекат нито позитиви, нито негативи за проверяваното лице, в
рамките на настоящото производство.
По приложението на материалния закон
НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка.
Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият състав приема, че Т. не е
изпълнила задължението си по чл. 174, ал. 3 ЗДП да оказва съдействие на компетентните държавни
органи по установяване на релевантни за ситуацията обстоятелства, сред които, безспорно, попада
и проверката за управление, под въздействие на упойващи вещества.
В качеството си на водач, жалбоподателят е годен субект на цитираното законово
задължение. Коректно се сочи от повереника, в хода по същество, че жалбоподателката не е била
спирана за проверка от органите на реда, а е била поканена за такава, след като управлението е
било вече приключило. Времевият отрязък (около десет минути) между управлението и началото
на проверката от екип на ОПП-СДВР и мястото на опита за тест (съвпадащо с това на шофирането)
позволяват да бъде направен еднозначен извод, че Т. е имала качеството „водач“ изключително
кратък период от време, преди намесата на екипа на Пътна полиция, респективно – била е носител
както на задължението – да не управлява, след употреба на упойващи вещества, така и на това – да
оказва съдействие на органите на реда, при установяване на евентуално отклонение от
изискванията и забраните на ЗДвП. В този смисъл и възражението за негоден субект се явява
3
лишено от правна и житейска логика.
Съставът на нарушението включва изпълнително деяние, което го определя като
нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно действие или бездействие
(макар и в значително по-редки случаи). Наличието на изричен, недвусмислен отказ се извлича от
показанията на разпитаните очевидци, в който смисъл и при отсъствие на доказателства (или дори
– на твърдения) за наличие на уважителни причини за отказ (напр. от здравословно естество),
деянието се явява съставомерно, от обективна страна.
От субективна страна, деянието е извършено виновно, тъй като нарушителят, в
качеството си на правоспособен водач на МПС, няма как да не е съзнавал своите собствени
задължения и тези на контролните органи, но извършил неправомерен изричен отказ да бъде
тестван за упойващи вещества в организма, без да е налице уважителна причина за това (в какъвто
евентуален случай, субективната страна би била предмет на по-детайлно обсъждане, в
съответствие с изложената конкретика). В подкрепа на последния извод е и обстоятелството, че на
Т. е бил надлежно връчен талон за медицинско изследване (в жалбата не се излагат твърдения за
авторството на подписа в графа „Водач на МПС”, поради което и проверка в тази насока не е била
предприемана), но въпреки указанията за явяване, действия в цитираната насока не са били
предприети, т. е. налице е трайно, персистиращо поведение, целящо да не бъде установено – дали
водачът е управлявал, след употреба на упойващи вещества.
Отново касателно субективната страна, тук е мястото да се подчертае, че изпълнението на
дадените от полицейски орган указания за преместване не изключва субективната съставомерност,
доколкото не са иманентно обвързани с лични действия на жалбоподателя, а целеният резултат
(обезпечаване възможността на другия водач да ползва автомобила си) биха могли да бъдат
реализирани от всеки един друг субект, със знанието и съгласието на ползвателя на автомобила – в
случай, че последният не се чувства в кондиция да управлява или са налице пречки от
административно, здравословно (напр. употреба на упойващи вещества) или друго естество.
Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28
ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или
незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността
обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените
случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на
Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната
норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство
по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. №
1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от
административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на
доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на
определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова
следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.
Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в ЗДП задължения
на физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на
определен противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само
застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да
са настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН
4
(а това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 ЗАНН) не е изключено и при формалните
административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не
на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените
отношения. В конкретния случай нарушението е застрашило обществените отношения, свързани
със сигурността на пътя, като жалбоподателят Т. е предприел почти всички възможни действия по
осуетяване на възможността да бъде установено евентуално наличие на упойващи вещества в
организма при шофирането (вкл. и последваща кръвна проба ), поради което следва да се приеме,
че обществената опасност на този комплекс от действия и бездействия се отличава с достатъчен
интензитет, за да се приеме, че същото следва да се санкционира по административен ред, а не
представлява маловажен случай (особено с оглед и данните за многобройни предходни нарушения
на ЗДП).
По размера на наказанието
Съгласно нормата на чл. 174, ал. 3 ЗДП, водач на моторно превозно средство, трамвай
или самоходна машина, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за
установяване употребата на алкохол или упойващи вещества или не изпълни предписанието за
медицинско изследване на концентрацията на алкохол в кръвта му, се наказва с лишаване от право
да управлява моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина за срок от 2 години и
глоба 2 000 лв. Двете санкции са във фиксиран размер, поради което всякакви разсъждения по
индивидуализацията им са безпредметни.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че жалбата срещу атакуваното
наказателно постановление, в частта относно отнетите контролни точки, е недопустима. И
теорията, и практиката са категорични, по отношение на изискването за законоустановеност на
нарушенията и наказанията, т. е. нарушения и наказания са само тези, посочени в закона.
Административните наказания са numerus clausus изброени в разпоредбата на чл. 13 ЗАНН и
отнемането на контролни точки не е сред тях. Системата на контролните точки е средство за
контрол, от страна на Пътна полиция, върху изрядното поведение на водачите на МПС, но
отнемането им няма санкционен характер, по смисъла на ЗАНН, а има характер на
административна мярка, не – на наказание. В допълнение, чл. 2, ал. 1 ЗАНН регламентира, че
наказанията се определят само със закон или указ, а точковата система, съгласно чл. 157, ал. 3
ЗДП, се регламентира с наредба.
Действително, когато е опорочена административнонаказателната процедура, отмяната
на наказателното постановление влече след себе си неминуемо отмяна и на отнемането на точките.
В настоящия случай, обаче, атакуваното наказателно постановление е законосъобразно и от
материална, и от процесуална гледна точка, поради което и доводите в жалбата, касаещи
отнемането на точките, не следва да бъдат обсъждани по същество. С тези аргументи, в тази си
част жалбата е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
По разноските
С оглед изхода на производството пред настоящата съдебна инстанция и императивната
разпоредба на чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, с оглед защитата от юрисконсулт, жалбоподателят следва да
поеме разноски за насрещната страна. С оглед липсата на съществена фактическа и правна
сложност на делото, размерът следва да бъде определен между минималния и средния по чл. 27е
от Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за
правната помощ, а именно – 100 лева.
5
По изложените съображения съдът приема, че НП е законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 23-4332-029931/08.12.2023 г., издадено
от началник на група при Пътна полиция – СДВР, с което, на основание чл. 174, ал. 3 ЗДП, на А. И.
Т. били наложени следните наказания: „глоба”, в размер на 2 000 лева и „лишаване от
правоуправление”, за срок от 24 месеца.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на А. И. Т. в частта, касаеща отнемането на 15
контролни точки.
ОСЪЖДА, на основание чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, А. И. Т., ЕГН ********** да заплати на
СДВР сумата от 100 лева – деловодни разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба, по реда на АПК, чрез Софийски
районен съд пред Административен съд – София-град, в 14-дневен срок от получаване на
съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6