№ 2
гр. Бургас, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети
декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. А.а
като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело
№ 20212001000232 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от К. СТ.
СТ. и В. Д. СТ., двамата от гр. Бургас, срещу Решение № 428 от 25.03.2021 г.,
постановено по т.д. № 506/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което
са отхвърлени исковете им против Б. Т. Г. и “Р. (Б.)” ЕАД: (1) за прогласяване
на нищожност на сключения с първия ответник договор за продажба на
недвижим имот от 17.08.2011 г.; (2) за установяване по отношение на двамата
ответници, че ищците са собственици на същия имот и (3) за прогласяване на
нищожност на договора за ипотека, сключен между ответниците на
24.08.2011 г.
Въззивниците К. и В. С.и поддържат, че решението е неправилно,
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и
необосновано.
Мотивите на съда били вътрешно противоречиви. От една страна съдът
приел, че сумата 45 000 евро представлява продажна цена на имота, а не
заемни средства, и е послужила за погасяване на задължения по изп.д. №
48/2008 г. на ЧСИ Т.Д.. По-нататък съдът приел, че всъщност става дума за
косвено представителство и ответникът Г. е действал за сметка на ищеца С.
при сключването на договора за банков кредит, като независимо че в
отношения с банката кредитополучател е Г., в отношенията С. – Г.
кредитополучател бил К.С..
При приетите за установени факти правните изводи на съда не
кореспондирали на фактите и обстоятелствата по делото, което водело до
1
необоснованост на съдебното решение, а от друга страна – до неправилност.
За да отхвърли и двата евентуално съединени иска за нищожност на сделката
– на осн. чл. 152 вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и на осн. чл. 26, ал. 2, предл.
последно ЗЗД, съдът приел, че в случая е налице “сделка на доверие”, което
се изразява в това, че едната страна разчита на другата да изпълни
впоследствие едно свое обещание за последващо прехвърляне на придобитите
от сделката права. Оттук било прието, че сделката не е симулативна, а
желана, тъй като без прехвърляне на собствеността не би могъл да се сключи
договорът за кредит, който е избран като форма за снабдяване с парични
средства за погасяване на задължението по изпълнителното дело. Този извод
бил в противоречие със събраните доказателства, които разкривали, че
страните не са желали, нито целели правните последици на прехвърлителната
сделка. Поради това сделката не била фидуциарна, а симулативна. Освен това
“сделка на доверие с уговорено последващо прехвърляне на придобитите
права” била нищожна на осн. чл. 209 ЗЗД.
С представените обратни писма от 20.12.2012 г. и 29.11.2013 г.
симулацията се разкривала напълно, като било без значение кога са
подписани обратните писма – преди, по време или след сделката. Тълкувайки
смисъла и съдържанието на обратните писма, окръжният съд бил излязъл
извън действителната воля на страните в нарушение на чл. 9 ЗЗД. Ако
страните са желали правните последици на продажбата, то Г. е щял да се
афишира като собственик на имота, но ищците са продължили да го ползват
необезпокоявани. Г. предоставил на ищеца С. през 2012 г. пълномощно за
разпореждане с имота, вкл. сам със себе си, т.е. Г. е продължил да счита С. за
собственик.
Приемайки че в случая е налице сделка на доверие, съдът излязъл извън
диспозитивното начало, тъй като ответниците не повдигнали подобно
възражение и по този начин било накърнено правото на защита на ищците в
процеса.
Не можело да се сподели виждането на съда, че съгласието между С. и
Г. имотът да служи като обезпечение на вземането на бащата на Г., е
постигнато в по-късен момент. За този извод съдът изхождал само от датите
на обратните писма, но без основание. С. обслужвал кредита към банката-
ответник преди датата на обратните писма и това показвало, че съгласието е
постигнато преди датата на обратните писма.
Необоснован бил изводът на съда, че договорът не е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, тъй като бил съобразен с размера на банковия
кредит. Продажната цена по нотариалния акт била два пъти по-ниска от
реалната пазарна цена на имота към датата на сключване на сделката.
Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на
исковете. Претендират се съдебни разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият Б. Т. Г. чрез адв. Х.А. от АК – Русе е представил писмен
отговор на въззивната жалба, с който тя се оспорва като неоснователна.
2
Въззиваемият оспорва наличието на уговорка между К.С. и Т. Г. за
прехвърляне на имота като обезпечение на предоставен заем. Излага
аргументите си против тезата на ищеца, че договорът противоречи на добрите
нрави.
Възразява, че в нарушение на процесуалните правила съдът приел като
доказателства по делото представените в първото съдебно заседание от
ищците обратни писма. Те следвало да бъдат представени в срока за
допълнителна искова молба, тъй като не били нови доказателства. И двете
обратни писма не били подписани от ищцата В.С. и не произвеждали
действие за нея.
Във връзка с автентичността на представените обратни писма съдът в
нарушение на процесуалните правила не допуснал поисканата от ответника
повторна експертиза.
Иска се потвърждаване на решението. Претендират се разноски.
Въззиваемият “Р. (Б.)” ЕАД е представил писмен отговор, с който
иска обжалваното решение да се потвърди.
Апелативен съд - Бургас, като взе предвид изложените съображения
и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на
закона за редовност, поради което с определение от 11.10.2021 г. е допусната
за разглеждане по същество.
Пред Бургаския окръжен съд са предявени обективно и субективно
съединени искови претенции от ищците-съпрузи К. СТ. СТ. и В. Д. СТ.
против ответниците Б. Т. Г. и “Р. (Б.)” АД.
Ищците заявили, че К.С. бил в дългогодишни и приятелски отношения
с Т. Г., а впоследствие със сина му – ответника Б.Г.. На 05.01.2006 г. Т. Г.
предоставил в заем на К.С. паричен заем в размер на 27 640 лева със срок за
връщане до 30.03.2008 г. Тъй като заемополучателят не успял да върне заема
в срок, било уговорено за обезпечение на заемодателя да му бъде прехвърлена
собствеността на семейното жилище на ищците в гр. Бургас – апартамент в
ж.к. В., бл. ***, вх. Б, ет. 6 с площ от 105,47 кв.м., но защото Т. Г. имал
неуредени отношения по повод банков кредит, имотът бил прехвърлен на
неговия син – отв. Б.Г. с договор за продажба, сключен с нотариален акт от
17.08.2011 г., при продажна цена от 45 500 евро. На 24.08.2011 г. ответникът
Б. Г. и банката-ответник сключили договор за ипотека с нотариален акт от
същата дата. К.С. се задължил в изпълнение на задълженията си по договора
за паричен заем от 05.01.2006 г. към Т. Г. да обслужва задълженията на
ответника Б.Г. по договор за кредит с ответника “Р. (Б.)” АД. В изпълнение на
тази уговорка към момента на завеждане на делото К.С. бил изплатил близо
50 000 лв. Страните по договора за продажба от 17.08.2011 г. не желаели
3
правните последици от тази сделка. Тя била абсолютно симулативна и
привидна, следователно – нищожна. Владението на жилището не било
предавано на купувача Б.Г. и ищците продължавали да го ползват. Те
плащали всички консумативни разходи и извършвали подобрения. Отв. Г.
снабдил К.С. с пълномощно да извършва всякакви действия на управление и
разпореждане с имота, вкл. да договаря сам със себе си, и това пълномощно
се явявало “обратно писмо”, установяващо действителните уговорки между
страните. “Обратни писма” били съставени освен това на 20.12.2012 г. и на
29.11.2013 г. Договорът за продажба, освен като симулативен, бил
недействителен и на осн. чл. 152 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тъй като
бил сключен при предварително уговорен начин за удовлетворяване на
кредитора, различен от този, предвиден в закона. Сделката противоречала и
на добрите нрави, тъй като продажната цена от 45 500 евро била два пъти по-
ниска от реалната пазарна цена на имота. След като договорът за продажба
бил нищожен, нищожна на осн. чл. 167, ал. 3 ЗЗД била и договорната ипотека,
сключена между ответниците. Отправени били искания: (1) да се прогласи за
нищожен сключеният с отв. Г. договор за продажба на недвижим имот от
17.08.2011 г. на осн. чл. 152 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД; евентуално – на
осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави;
евентуално – на осн. чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД – поради привидност
(абсолютна симулация); (2) да се приеме за установено по отношение на
ответниците, че ищците са собственици на имота, предмет на сделката, и (3)
да се прогласи нищожността на сключения между ответниците договор за
ипотека на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД – като сключен от
несобственик на ипотекирания имот.
Ответникът Б.Г. оспорил исковете. Възразил, че баща му Т. Г.
предоставил кредит не на К.С., а на “С.” ЕООД, ЕИК ******, поради което
договорът за продажба не е в нарушение на забраната по чл. 152 ЗЗД. Дори
да се приеме, че между страните е уговорен начин за удовлетворяване на
кредитора, различен от първоначално уговорения, това станало след
възникването на задължението и след настъпването на падежа му, като тази
уговорка била валидна и се явявала “даване вместо изпълнение”. Възразил, че
договорът за продажба не е нищожен поради противоречие с добрите нрави,
тъй като паричната престация по него не била в такава степен
нееквивалентна, че да представлява нарушение на добрите нрави. Оспорил
ищцовата теза за абсолютна симулативност и нищожност на договора за
продажба. Възразил, че даденото на ищеца С. пълномощно не представлява
“обратно писмо”. Оспорил истинността на представените “обратни писма” от
2012 г. и 2013 г. Оспорил правното значение на обстоятелството, че ищците
останали да живеят в продаденото жилище и посочил, че те го ползват
възмездно, заплащайки месечно сумата 304 евро по сметка на собственика.
Възразил, че не ищците, а “С.” ЕООД е правило подобрения в имота. Оспорил
и иска на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД, възразявайки че
към датата на сключване на договора за ипотека е бил собственик на
4
ипотекирания имот.
Ответникът “Р. (Б.)” АД с отговора на исковата молба е изразил
становище по основателността на исковете за прогласяване на нищожност на
договора за продажба между ищците и първия ответник. Тъй като банката не
е страна по този договор и не ответник по този иск, становището е без правно
значение. Банката е оспорила иска на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 167,
ал. 3 ЗЗД, тъй като ипотеката била учредена от собственика на имота при
спазване на изискванията на чл. 166 и сл. ЗЗД. В тази връзка се оспорват
доводите на ищците за нищожност на договора за продажба, съответно за
това, че ищците са били собственици на имота към момента на учредяване на
ипотеката.
С обжалваното решение исковете са отхвърлени изцяло.
При извършената служебна проверка съобразно с правомощията си по
чл. 269 ГПК съдът констатира, че постановеното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. По съществото на спора решението е
правилно и настоящият въззивен състав на осн. чл. 272 ГПК препраща
към мотивите му, които изцяло споделя и не намира за нужно да
повтаря. В допълнение и по повод конкретните оплаквания на въззивниците:
Оплакването на въззивниците, че мотивите на съда са вътрешно
противоречиви, е неоснователно. Няма противоречие между това, че сумата
45 000 евро представлява цена по договора за продажба, сключен между
ищците-продавачи и ответника Г., като купувач, и че отв. Г. е действа като
скрит пълномощник на ищеца С. при сключването на договор за кредит с
банката-ответник. Отношенията между С. и Г., както и тези между тях и
банката-ответник, следва да се преценяват и квалифицират в светлината на
действителната воля на страните и преследваните от тях цели. Въз основа на
съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и установените с тях
факти и обстоятелства се налага извод, че сделката за продажба на
недвижимия имот между ищците и Г. е била сключена с цел осигуряване на
парични средства, с които ищците да погасят задължението си по изп.д. №
48/2008 г. на ЧСИ Т.Д. и да осуетят провеждането на публична продан върху
техния собствен имот. Ищците са прехвърлили в собственост на Г. собствения
си имот; Г. е сключил договор за банков кредит, който е обезпечил с ипотека
върху придобития имот; получените заемни средства са платени като цена на
имота по сметка на ищцата С.; С. е превела сумата по сметка на частния
съдебен изпълнител; С. е извършвал вместо Г. погасителните вноски по
кредита. Тази схема е основана на взаимното доверие и добрите отношения
между С. и Г. към онзи момент (2011 г.) Г. при сключването на договор за
кредит с банката е действал като скрит, косвен представител на С. и е
извърши правни действия от свое име, но в интерес на С.. Косвеното
представителство в крайна сметка постига ефекта на представителството, но
скрива за чия сметка се сключва сделката и кой ще се ползва от нея. Ако чрез
косвеното представителство се цели постигане на забранен от закона
5
резултат, сделките, чрез които то се осъществява, ще бъдат нищожни или
поради противоречие със закона, или поради заобикаляне на закона.
Конкретният случай не е такъв, защото снабдяването на един правен субект с
парични средства на кредит е позволен от закона резултат. Сключеният
договор за продажба на недвижим имот не е част от косвеното
представителство, но е елемент от конструкцията, без който кредитът не би
бил отпуснат поради липса на обезпечение.
Неоснователно е оплакването против извода на съда, мотивирал
отхвърляне на исковете за прогласяване нищожност на сделката на осн. чл.
26, ал.1, пр. 1 вр. чл. 152 ЗЗД и на осн. чл. 26, ал. 2, предл. последно ЗЗД, че
между страните е сключена действителна фидуциарна сделка. Фидуциарните
сделки не са правно регулирани, но се приема в доктрината и съдебната
практика, че те по начало са допустими и валидни, ако не се използват за
заобикаляне на императивни правни норми. При фидуциарната сделка едно
лице (фидуциант) прехвърля на друго лице (фидуциар) едно свое
имуществено право, което фидуциарят се задължава по-късно да прехвърли
обратно на фидуцианта. Причините да се сключват такива сделки и
преследваните от страните цели могат да бъдат най-различни, но във всички
случаи в основата е доверието между страните, защото спрямо всички трети
лица титуляр на прехвърленото право е фидуциарят и той може да извършва
всякакви действия на разпореждане с него. В случая е категорично
установено, че към 2011 г., когато е сключен договорът, между ищеца С., от
една страна, и ответника Г. и неговия баща Т. Г., от друга, са съществували
дългогодишни близки отношения, почиващи на съвместен бизнес и
приятелство. В този смисъл са твърденията на самите ищци, както и
показанията на разпитаните свидетели, в т.ч. доведени от ищците пред
въззивната инстанция. Причината да се сключи тази фидуциарна сделка,
както беше обсъдено по-горе, е нуждата ищците да получат парични
средства, с които да погасят задължението си по висящо изпълнително дело и
да предотвратят публичната продан на своето жилище. За целта страните са
се споразумели собствеността на имота да бъде прехвърлена на отв. Г., а той
срещу ипотека на същия имот да получи банков кредит, средствата от който
да плати като продажна цена на ищците. Тъй като преследваната цел не е
забранена от закона и крайният резултат не е в противоречие с императивна
правна норма и не заобикаля такава, следва да се приеме, че тази сделка е
действителна. Тази сделка не е в противоречие с разпоредбата на чл. 209 ЗЗД,
защото в случая не се установява постигната в договора от 17.08.2011 г.
“уговорка за изкупуване”. Вярно е, че в подписаните през 2012 г. и 2013 г.
документи, озаглавени “обратно писмо”, се съдържа изявление, че отв. Г. се
задължава “да прехвърли обратно собствеността на имота” на К. и В. С.и.
Тази уговорка, обаче, първо, не изразява ясна воля за начина, по който
собствеността ще се “прехвърли обратно” и няма основание за
предположение, че това ще стане с договор за продажба или изкупуване по
смисъла на чл. 209 ЗЗД. Второ, тази уговорка е постигната най-рано една
6
година и четири месеца след продажбата и поради това не води до
недействителност на договора, сключен през м. август 2011 г., а съгласно чл.
152 ЗЗД забранената уговорка следва да е постигната предварително.
Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че с представените
обратни писма от 20.12.2012 г. и от 29.11.2013 г. се разкривала абсолютната
симулация на договора за продажба и той бил нищожен на това основание.
Както се посочва в Решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/2017
г. на ВКС, ГК, II г. о., “привидни са сделките, сключени при абсолютна
симулация - когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката
да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се
прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните
по сделката. При абсолютната симулация на договор за покупко-продажба
във вътрешните отношения между съконтрахентите прехвърлителят остава
собственик на вещта, а приобретателят не придобива права и не дължи
заплащане на цена.” Абсолютна симулация се доказва в практиката чрез
съставен от страните отделен документ – “обратно писмо”, който пряко,
недвусмислено и ясно разкрива привидността. Когато липсва обратно писмо,
разкриващо пряко симулацията, но е налице начало на писмено доказателство
(чл. 165, ал. 2 ГПК), е допустимо симулацията да се доказва и с помощта на
свидетели.
Ищците смятат, че симулацията се разкрива пряко от даденото от Г. на
С. пълномощно от 20.12.2012 г., както и от двата документа, озаглавени
“обратно писмо”, съответно от 20.12.2012 г. и от 29.11.2013 г. Пълномощното
не разкрива пряко привидност на договора за продажба на имота, най-
малкото защото е едностранен акт и не съдържа волеизявления на една от
страните по договора. Двата документа, съответно от 20.12.2012 г. и от
29.11.2013 г., също не представляват същински “обратни писма”, защото не
разкриват пряко абсолютна симулация на договора за продажба. На първо
място, и двата документа не са подписани от ищцата В.С., без което не може
да се приеме за разкрита нейната действителна воля при сключване на
сделката и към датата на съответното “обратно писмо”. По-нататък, в двете
“обратни писма” се съдържат данни за други, различни отношения между С. и
Б. Г., които не са предмет на настоящото дело, но наличието на които
изключва абсолютна симулация на продажбата. Не е ясно защо, след като
страните декларират, че не желаят прехвърляне на собствеността, Б. Г. е
платил продажна цена; не е ясно при какви условия Б. Г. ще прехвърли
обратно собствеността; не е ясно защо продажбата на имота от С.и на Б. Г.
служи според подписалите за обезпечение на кредитите, които Г. е теглил от
банкови институции; не е ясна връзката на договора за продажба с
предоставения от Т. Г. на “С.” ЕООД паричен заем.
Така обсъдените “обратни писма”, макар да не разкриват пряко
твърдяната от ищците абсолютна симулация, се явяват начало на писмено
доказателство и правят допустимо изслушването на свидетели съгласно чл.
7
165, ал. 2 ГПК. Във въззивното производство са разпитани доведените от
въззивниците свидетели: Евт. Н. Кр. и Г. Д. Н., без родство със страните.
Техните показания също не разкриват абсолютна симулация на договора за
продажба. И двамата свидетели свързват продажбата на апартамента от С.и на
Б. Г. с уговорка чрез имота да се обезпечи заем, даден през 2011 г., какъвто
няма. Свидетелят К. не знае дали заемът е бил даден от Т. Г. или от Б.Г., а
свид. Н. изобщо не познава Б. Г. и говори за заем от Т. Г.. Според свид. К.
заемът е бил в размер на 45 000 евро, а според свид. Н. – между 40 000 и 50
000 евро. Тези свидетелски показания са в дисонанс с твърденията на ищците,
че прехвърлянето на имота е за обезпечение на заем от 2006 г., както и с
липсата на всякакви данни по делото за даден през 2011 г. паричен заем било
от отв. Б.Г., било от баща му Т. Г. на някого от ищците.
Съдът намира аргумент в полза на разбирането, че договорът за
продажба на имота не е абсолютно симулативен, защото страните са целели
правните му последици, в обстоятелството, че уговорената продажна цена
несъмнено е платена и е използвана от ищците-продавачи за погасяване на
други техни задължения. В договора ясно е уговорено, че продажната цена от
45 500 евро ще се изплати на продавачите чрез средства от кредит, отпуснат
на купувача Б. Г. от ответната банка, и при условие, че в полза на банката за
обезпечение на кредита бъде вписана първа по ред ипотека върху имота. Няма
спор, че плащането е извършено по уговорения начин, след което с част от
средствата продавачите са погасили свое задължения по висящо
изпълнително дело. Всичко това иде да покаже, че продавачите са искали
правните последици на договора за продажба, в т.ч. да прехвърлят
собствеността и да получат уговорената цена, като са били наясно, че имотът
ще бъде обременен с ипотека.
Не може да се сподели виждането, изразено във въззивната жалба, че
съдът е излязъл извън диспозитивното и е накърнил правото на защита на
ищците, тъй като, без да има такова възражение от ответника, е приел, че е
сключена фидуциарна сделка. Съдът е бил сезиран с искове за нищожност на
сделката на различни основания и в изпълнение на задължението си да се
произнесе по всички фактически твърдения и правни доводи на страните, в
т.ч. относно наличието на твърдените основания за нищожност, е изследвал
действителната воля на страните при сключването . В този процес съдът е
стигнал до извод, че сделката не е нищожна като абсолютно симулативна, а е
действителна фидуциарна сделка. Това не нарушава по никакъв начин
диспозитивното начало.
Неоснователно е оплакването в жалбата против извода на
първоинстанционния съд, че съгласието между С. и отв. Б. Г. прехвърленият
имот да служи като обезпечение на вземането на Т. Г., бащата на ответника,
по договор за заем от 05.01.2006 г., е постигнато в по-късен момент, а не при
сключването на договора. Тъй като обратното писмо от 20.12.2012 г. не
разкрива пълно твърдяната симулация и тъй като няма данни в отношенията
между страните да е съществувала връзка между заема от 2006 г. и
8
прехвърлянето на имота на 17.08.2011 г., единственият възможен извод е, че
волята, изразена в обратното писмо от 20.12.2012 г., е формирана на тази
дата.
Във връзка с претенцията за нищожност на сделката поради
противоречие с добрите нрави следва да се приеме, че липсва в случая такова
грубо и драстично разминаване в стойността на насрещните престации, което
да се приравни на липса на престация в полза на продавачите и да се оцени
като нарушаващо или застрашаващо обществения и правен ред. Разликата
между уговорената и платена от 45 500 евро и пазарната стойност от
приблизително 88 000 евро следва да признае за израз на свободата на
договаряне, прогласена в чл. 9 ЗЗД.
На последно място и по повод иска за прогласяване недействителност на
договора за ипотека, сключен между ответниците, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1
вр. чл. 167, ал. 3 ЗЗД:
При горните констатации за действителност на сделката, с която
ответникът Б. Г., учредил ипотека, е придобил ипотекирания имот, тезата, че
ипотеката е учредена от несобственик, е неоснователна. Неоснователен е
следователно и този иск.
В допълнение може да се отбележи, че този иск би бил неоснователен
дори в случай, че сделката, легитимираща Г. като собственик, би била
призната за нищожна на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД като абсолютно
симулативна. Симулативната сделка не може да породи правни последици, но
симулацията е непротивопоставима на трети лица, които са придобили права
от привидния собственик преди вписването на исковата молба за разкриване
на симулацията съгласно чл. 17, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД. За третите добросъвестни
лица правата са такива, каквито произтичат от явната сделка, а последиците
от порока на симулативната сделка се проявяват само в отношенията между
страните по нея. (В този смисъл Решение № 211 от 07.11.2017 г. по гр. д. №
4793/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о.)
Тъй като крайните изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд,
въззивната жалба е неоснователна и обжалваното решение следва да се
потвърди изцяло.
Поради изхода на делото въззиваемият Г. има право на разноски за
въззивното производство в размер на 1200 лв. съобразно с представения
списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата банка не е представила доказателства за
сторени разноски пред тази инстанция, поради което такива няма да се
присъдят.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 428 от 25.03.2021 г., постановено по т.д.
9
№ 232/2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА К. СТ. СТ., ЕГН **********, и В. Д. СТ., ЕГН **********,
двамата от гр. Бургас, ж.к. В., бл. 39, вх. 2, ет. 6, ап. 27, да заплатят на Б. Т. Г.,
ЕГН **********, от гр. Русе, ул. И. А. А. № 3, вх. 2, ет. 4, ап. 12, сумата 1200
лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10