№ 38400
гр. София, 24.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Частно
гражданско дело № 20241110115491 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Постъпила е молба от адв. С. К. К., като пълномощник на длъжника Г. Г. С., с
искане за допълване на постановеното по настоящото дело Определение № 29138 от
18.07.2024 г. в частта му за разноските, като на адв. К. бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение за предоставена на длъжника безплатна правна помощ в
производството в размер на 400 лв.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, в
който се изразява становище за неоснователност на искането по отношение на
претендирания размер, като са изложени подробни съображение за противоречието на
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с чл.
101, §1 от ДФЕС. В този смисъл моли съдът да определи по-ниско адвокатско
възнаграждение, съответно фактическата и правна сложност на делото.
Съдът, като разгледа доводите на страните и съобрази данните по делото,
намира молбата за частично основателна, поради следните съображения:
С Определение № 29138 от 18.07.2024 г.по настоящото дело е обезсилена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 11307 от 15.04.2024
г., издадена в полза на „Софийска вода“ АД срещу длъжника Г. Г. С..
На основание чл. 78, ал. 4 от ГПК ответникът (длъжникът) има право на
разноски и при прекратяване на делото, какъвто е и настоящия случай, в която
издадената заповед за изпълнение е обезсилена.
С подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК процесуалният му
представил е направил изрично искане за присъждане на адвокатско възнаграждение
за предоставената от него безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в размер
на 400 лв., като е представен договор за правна защита и съдействие.
Съдът намира обаче, че липсва основание за определяне на адвокатско
възнаграждение в претендирания размер. Действително разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че за
защита в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се
определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на
претендираните суми. В случая, според защитавания материален интерес и по арг. от
1
чл. 7, ал. 2, т. 1, дължимото минимално възнаграждение би било в размер на 400 лв. –
размер, който би се дължал и в развилото се исково производство за установяване на
вземането по заповедта за изпълнение. В този смисъл съдът отчете съществената
разлика в характера и проявлението на защита в заповедното производство и исковото
производство, като за разлика от исковото, в което правото, предмет на иска се
защитава в най-пълна степен с всички допустими доказателствени средства, и в което
производство процесуалният представител на ответника извършва редица процесуални
действия – изготвя и подава отговор на искова молба, участва в съдебни заседания,
отправя искания за събиране на доказаталества и пр., то в заповедното производство
защитата на длъжника се изчерпва с подаването на бланкетно възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, процесуалният закон за което не изисква
мотивираност. Т.е. дейността на процесуалния представител на длъжника в
заповедното производство се изчерпва с попълване и подаване на бланката на
възражение по чл. 414 ГПК. При това положение съдът намира, че в конкретния
случай Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва
да намери приложение при определяне на адвокатското възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на длъжника. За да достигне до този извод
съдът изхожда от Решение на СЕС по съединени дела C 427/16 и C 428/16, в което е
прието, че е налице нарушение на член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС, когато държава членка налага или благоприятства сключването на споразумения,
противоречащи на член 101 ДФЕС, или подпомага действието на такива споразумения,
или лишава собствената си правна уредба от характера на държавни мерки, като
предоставя на частни оператори отговорността по вземане на решения за намеса от
икономически интерес (решение от 21 септември 2016 г., Etablissements Fr. Colruyt, C
221/15, EU:C:2016:704, т. 44 и цитираната съдебна практика). Това не е така в
случаите, когато тарифите се определят при спазване на установени със закон
критерии от обществен интерес и публичните органи не делегират правомощията си за
одобряване или определяне на тарифите на частни икономически оператори, дори и
представителите на икономическите оператори да не са малцинство в предлагащия
тези тарифи комитет (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C
184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 31). Тарифа,
опредЕ. от професионална организация, може все пак да има характер на държавна
мярка, по-специално когато членовете на тази организация са независими от
съответните икономически оператори експерти и когато са длъжни по закон да
определят тарифите, като отчитат не само интересите на предприятията или на
сдруженията на предприятия от посочилия ги сектор, но и общия интерес и интересите
на предприятията от другите сектори или на ползвателите на въпросните услуги
(решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 34 и цитираната съдебна практика). Прието е също така,
че за да се гарантира, че членовете на професионална организация наистина действат
при зачитане на общия интерес, критериите за този интерес трябва да бъдат
определени със закон достатъчно точно и да е налице ефективен контрол и
правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13,
C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 41). Предвид установената липса на точни
критерии, които биха могли да гарантират, че определените от Висшия адвокатски
съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и
обосновани при зачитане на общия интерес и единствената възможност за държавна
намеса по отношение на Наредбата от ВАС, СЕС заключава, че национална правна
2
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение
в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът
няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря
на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В светлината на горното решение и предвид конкретните данни в настоящото
производство, съдът намира, че тази уредба, в това число задължението за адвоката,
респективно за съда да присъди минимално адвокатско възнаграждение за подаване на
бланкетно възражение срещу заповед за изпълнение в размер, какъвто следва да се
присъди и за исковото производство, в което се развива същинската защита правата на
длъжника, несъмнено води до нарушаване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. В случая се касае
за едностранно производство, в рамките на което защитата на длъжника се изчерпва с
попълване и подаване на бланката за възражение срещу заповедта, като стриктното
прилагане на посочената по-горе уредба, би довела до определяне на адвокатско
възнаграждение в размер, какъвто би се дължал и за същинското исково производство.
Очевидно е, че за подаването на бланкетно възражение, присъждането на минимално
адвокатско възнаграждение върху половината от защитавания интерес, от една страна
би довело до неоснователно разместване на имуществено блага, доколкото
престацията на адвоката не е съответна на облагата, която би получил, и от друга
страна, възможността да се получи такова възнаграждение чрез института на
безплатно оказана правна защита по чл. 38 от ЗА, несъмнено би довела до нарушаване
на принципа за свобода на конкуренцията. Очевидно е, че в хипотезата на сключен
възмезден договор за правна защита и съдействие по дело от този характер и с
подобна цена на предявените искове, когато на клиента е предоставена възможност да
прецени съразмерността на възнаграждението, което ще плати на услугата, която ще
бъде предоставена, последният най-вероятно не би се съгласил да заплати такова
възнаграждение. От друга страна, НМАВ въвежда минимални размери на
възнагражденията, а с чл. 2, ал. 2 и минимално възнаграждение за всеки един от
предявените искове, неизпълнението на което може да доведе до дисциплинарна
отговорност на адвоката, поради което същият е принуден или да не предостави правна
защита, или да я предостави безплатно. Последното обаче е възможно единствено за
адвокатите с натрупани капитал, които очевидно имат възможност да оказват
безплатна правна помощ и да получат възнаграждението си в един по-късен момент –
след влизане в сила на решението. Това несъмнено води до нарушаване на
конкуренцията между адвокатите и в частност на чл. 101, пар. ДЕС.
Съдът съобрази и цитираното от заявителя Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не
3
е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2)
чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна
уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда
ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необосновано висока
тежест за заявителя, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото
и неговия защитаван материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че
съответно на фактическата и правна сложност на делото и действително извършената
дейност от адвоката – попълнено и подадено възражение по чл. 414 ГПК, е
възнаграждение в размер на 200 лв.
Мотивиран така, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА Определение № 29138 от 18.07.2024 г., постановено по ч.гр.д. №
15491/2024 г. по описа на СРС, 157 с-в в частта за разноските, като:
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, „Софийска вода“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ №
159, ет. 2 и 3, да заплати на адв. С. К. К., САК, с адрес: гр. София, ул. „Владайска“ №
35, ет. 3, офис 1, сумата от 200 лева - адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ на длъжника Г. Г. С..
Настоящото определение да се счита неразделна част от Определение № 29138
от 18.07.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 15491/2024 г. по описа на СРС, 157 с-в.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от съобщението.
Определението да се връчи на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5