Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
Мл. съдия БОРЯНА
ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 15012 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 449735 от 12.07.2018 г., постановено по гр.дело № 22055/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 49 с-в, е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че З.Г.Т. не дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от
4048, 46 лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода
01.08.2012 г. – 31.01.2017 г. и лихва за забава върху тази главница в размер на
735, 56 лв. за периода 01.10.2012 г. – 18.02.2017 г. решението е постановено
при участието на трето лице-помагач на страната на ответника „Б.Б.“ ООД.
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответното дружество „Т.С.“
ЕАД, с която първоинстанционното решение се обжалва в цялост поради нарушение
на материалния закон. Изложени са доводи, че съгласно общите условия за
продажба на топлинна енергия купувачите заплащат цената на топлинната енергия
на месечни вноски по прогнозна консумация и една изравнителна вноска. Поддържа
се, че от приетата по делото справка по Наредба № 14 и нотариален акт от 1994
г. се установява, че Т.Т., който е приобретател на процесния имот, е съпруг на
ищцата и това я прави клиент на топлинна енергия за процесния период. По
изложените доводи се моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а
предявените искове отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцата З.Т. чрез надлежно упълномощен процесуален
представител адв. К. е подала отговор на въззивната жалба, с който моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Твърди се, че въззивната жалба
е била подадена извън законоустановения срок. Изложени са доводи за
неизпълнение от страна на ответното дружество на задължението му за представяне
на доказателства, от които да бъде направен извод, че давността по отношение на
процесните вземания е била прекъсвана, както и че ищцата е собственик или вещен
ползвател на имота, респ. потребител на топлинна енергия.
Третото
лице-помагач не е взело становище по подадената въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК като се твърди липса на
облигационно правоотношение между страните, а при условията на евентуалност
погасяване по давност на вземанията за топлинна енергия за периода 01.08.2012
г. – 31.01.2014 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение
е валидно и допустимо. Разгледано по същество, то е и правилно по следните
съображения.
С оглед изричното твърдение в исковата молба за липса на
облигационно правоотношение между ищцата и ответното дружество, тъй като З.Т.
не е собственик на процесния имот и не притежава вещно право на ползване върху
него, в тежест на ответното дружество е било да докаже наличието на договорни
правоотношения с ищцата, което изрично му е било указано с определението от
10.01.2018 г. по реда на чл. 140 ГПК. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Във връзка с правото на собственост върху процесния
апартамент № 129, находящ се в гр. ******, по делото е представен нотариален
акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден
недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 157, том I от 22.06.1994 г., с който за
собственик на описания недвижим имот е признат Т.Й.Т.. Приета е и справка за
предоставяне на данни по реда на Наредба № 14 от 18.11.2009 г. със списък на
роднините на ищцата З.Т., от която се установява, че Т.Т. е неин съпруг, като двамата
имат син – К.Т.Т..
Както е посочил и
първоинстанционният съд, от тези две доказателства не може да се направи извод,
че ищцата е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Не са
ангажирани доказателства, от които да се установява, че собственикът на
процесния апартамент съгласно представения нотариален акт е починал, съответно
за настъпило наследствено правоприемство, по силата на което съпругата му
ищцата З.Т. да е станала собственик на някакви идеални части от имота. Не са
ангажирани и доказателства, от които да се установява дали към датата на
придобиване от страна на Т.Т. на апартамента, той и ищцата са били сключили
граждански брак, т.е. че между тях е възникнала съпружеска имуществена общност
и че ищцата притежава някаква идеална част от жилището на това основание. По
делото е установено единствено, че съпругът на ищцата е придобил правото на
собственост върху процесния имот, но това не е достатъчно, за да се приеме, че З.Т.
също притежава право на собственост върху него, нито в какви идеални части.
Установяването на тези обстоятелства е било в тежест на ответното дружество,
която му е указана надлежно с проектодоклада по делото. Въпреки това, „Т.С.“ ЕАД не е ангажирало доказателства
в посочения смисъл.
По изложените съображения и при прилагане на
неблагоприятните последици от разпределянето на доказателствената тежест,
въззивният съд приема, че предявените искове са недоказани и неоснователни и правилно
са били отхвърлени. Недоказването от страна на ответното дружество на основната
предпоставка за дължимост на процесните суми, а именно че ищцата е клиент на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ е достатъчно за уважаване на
предявените отрицателни установителни искове, като не е необходимо да бъде
обсъждано евентуално предявеното основание за недължимост на част от процесните
суми – изтекла погасителна давност. С оглед на изложеното обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора претенцията на въззивника за
заплащане на разноски за въззивното производство е неоснователна. Основателно е
искането на ищцата за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 500 лв., платено в брой съгласно отбелязването в
приложения на гърба на л. 13 договор за правна защита и съдействие. Неоснователни
са възраженията на ответното дружество за прекомерност на уговореното
възнаграждение, както и за неговото основание и реално осъществяване на
престацията, обективирани в молба от 16.05.2019 г., тъй като уговореното
възнаграждение е под минимално предвидения съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
размер от 564, 88 лв., а направеното в договора за правна защита и съдействие
отбелязване за извършено плащане в брой е достатъчно, за да се приеме, че
посоченото в него възнаграждение действително е било заплатено съобразно указанията,
дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
449735 от 12.07.2018 г., постановено по гр.дело № 22055/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 49 с-в.
ОСЪЖДА
"Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на З.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски за въззивното производство в размер на 500 лв. адвокатско
възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ответното дружество „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.