Р Е Ш Е Н И Е
№ V – 44
21.05.2019г.
В И М Е Т
О НА
Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно
заседание, на двадесет
и втори април две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1.Таня Евтимова
2.Мл.с. Ваня
Ванева
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Ваня Ванева
в.гр.д. №414 по описа за 2019г. на Бургаски окръжен съд, II-ро
Гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по повод въззивна жалба с вх. №6531/11.02.2019г. от П.Р.М.,
чрез пълномощниците адв. Адриан Хаджиев и Станимир Маринов- БАК, с която се
обжалва Решение №76/11.01.2019г. по гр.д.№6560/2018г. по описа Районен съд Бургас.
С обжалваното решение,
първоинстанционният съд е осъдил на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД П.Р.М., с
адрес: ***, ЕГН: ********** да заплати на „Централна Кооперативна банка“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Раковски“
№103, представлявана от адв. Хаджиев, сумата от 4500 /четири хиляди и
петстотин/ лв., като получена на 06.07.2018г. от ответника без основание, ведно
със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й плащане.
Осъден е П.Р.М., с адрес: ***, ЕГН: **********
да заплати на основание чл. 78, ал.1 от ГПК на Централна Кооперативна банка“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Раковски“ №103, съдебно-деловодни
разноски в размер на 180 /сто и осемдесет/ лв. за платена държавна такса.
Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционното
решение е порочно, постановено при игнориране и превратно тълкуване на представените
доказателства, липса на мотиви относно наведените в отговора на исковата молба
възражения за недопустимост и неоснователност на иска и в нарушение на
материалния закон.
Твърди се, че банката ищец не е надлежна страна в
процеса, тъй като липсва активна процесуална легитимация към датата на
завеждане на иска, която е абсолютна процесуална предпоставка и липсата й води
до недопустимост на предявения иск.
Не се оспорва, че ответникът е получил
сумата, но се посочва, че е получена от К.Г., който има право на иск за
неоснователно обогатяване с правно основание чл. 55 от ЗЗД.
Твърди се, че първоинстанционният съд
изобщо не се е произнесъл по наведените в отговора на исковата молба възражения
за липса на интерес за плащане на чуждо задължение и предпоставките за
възникване на твърдяното суброгационно право.
Поради гореизложеното се иска от съда да
отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендират се направените разноски пред двете
съдебни инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от адв.
Вирджиния Хайк – БАК, пълномощник на „Централна кооперативна банка“ АД, с който
въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Оспорват се твърденията за недопустимост
на иска. Твърди се, че банката е имала интерес да изпълни задължението на
въззивника М. да върне на К.Г. недължимо внесената сума и поради това се е
суброгирала в правата на удовлетворения кредитор, и разполага с право на иск.
Изложени са съображения и се иска от
съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.
Претендират се направените разноски.
Бургаският окръжен съд намира въззивната
жалба за редовна и допустима. Подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт.
В съдебно заседание въззивникът П.Р.М. не
се явява, представлява се от адв. Хайк и адв. Маринов.
В съдебно заседание въззиваемата страна
„Централна Кооперативна банка“ АД се представлява от адв. Хайк.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК
Бургаският окръжен съд намери атакуваното решение за валидно и допустимо.
По основателността на въззивната жалба и
съществото на спора БОС намира следното:
Районният съд е квалифицирал иска като
такъв с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД.
Производството пред първата инстанция е
започнало по искова молба, подадена от „Централна кооперативна банка“ АД, чрез
пълномощника адв. Хайк, срещу П.Р.М., с която се претендира осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 4500 лв., равностойна на заплатената от
ЦКБ АД на К.Д.Г.сума за изпълнение на задължението на П.М. да върне на К.Г.,
същата сума, която е получена от ответника без основание, ведно със законната
лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Претендират се направените съдебно-деловодни разноски.
Твърди се в исковата молба, че на
06.07.2018г. клиент на ЦКБ АД К.Г. е заявил пред банковия служител Я.К.желание
да внесе по своя сметка сумата от 4500 лв. Поради допусната от служителя Колева
грешка, горепосочената сума била погрешно наредена по сметка на ответника М.,
когото Колева е обслужвала непосредствено преди това, като грешката останала
незабелязана в продължение на месец и половина. Допуснатата грешка била
установена от К.Г. на 23.08.2018г. На 27.08.2018г. Г.се явил в банката и подал
молба, като поискал от банката разрешение на въпроса. Служители на банката
потърсили контакт с П.М., но той отказвал съдействие. Сумата била възстановена
на 31.08.2018г. от ЦКБ АД на К.Г. и поради това банката твърди, че се е
суброгирала в правата на удовлетворения кредитор, поради което има интерес да
търси сумата от П.М.. От банката било изпратено писмо до ответника с покана в
тридневен срок от получаването му да изпълни задължението си, което той не
направил.
В законоустановения
срок по чл. 131 от ГПК е подаден отговор на исковата молба от П.М., с който
предявеният иск се оспорва като недопустим, неоснователен и недоказан.
Твърди се в отговора, че до получаване
на исковата молба на ответника не била предоставена възможност да разбере какво
точно се е случило, не му е оказвано съдействие да уреди отношенията си с
наредителя К.Г..
Оспорва се твърдението, че пред целия
период ответникът е знаел за постъпилата в неговата сметка сума.
Твърди се, че писмото, изпратено от ЦКБ,
съдържащо покана за плащане е достигнало до знанието на ответника при вече
образувано дело.
Твърди се, че в случая банката е
изпълнила точно даденото от наредителя нареждане за внасяне на паричната сума, както
и че отговорността на банката е регламентирана в Закона за платежните услуги и
платежните системи, а в чл. 96 от него са уредени хипотезите, при които вината
е на самия доставчик на платежни услуги и правомощията му по отстраняване
последиците от виновните си действия. Акцентира се върху обстоятелството, че
банката не носи никаква отговорност пред наредителя и отношенията по извършения
паричен превод са само между вносителя и получателя на сумата.
Оспорва се твърдението на ищеца, за
суброгиране в правата на кредитора, като се твърди, че в случая банката не е
имала правен интерес.
На следващо място се посочва, че активно
легитимиран да води иска е К.Г., а не банката.
Твърди се, че процесната сума е
заплатена на лицето не от банката, а от служителя Я. К., която е извършила
съответната операция и искът е недопустим и на това основание.
Претендира се отхвърляне на иска и
присъждане на направените съдебно-деловодни разноски.
Бургаският окръжен съд като взе предвид
доводите на страните и събраните по делото доказателства намира за установено
от фактическа страна следното:
Представена е вносна бележка от
06.07.2018г., видно от която по сметка на ответника М. е постъпила сумата от
4500 лв., а като вносител /наредител/ е посочен К.Д.Георгиев.
Представена е молба от 27.08.2018г.,
подадена от К.Г. до ЦКБ АД, с която същият заявява, че сумата от 4500 лв. не е
постъпила по сметката му и търси съдействие от банката за разрешаване на
въпроса, в срок до 31.08.2018г.
От представените като доказателства по
делото - извлечение по сметка, мемориален ордер от 31.08.2018г. и писмо от
31.08.2018г., изпратено от ЦКБ до К.Г., се установява, че банката е
възстановила на клиента си процесната сума от 4500 лв. на 31.08.2018г. Върху
писмото Г.е изписал саморъчно, че сумата му е възстановена на 31.08.2018г. и е
положил подпис.
На 30.08.2018г. ищцовата банка е
изпратила писмо до ответника М., с което го уведомява за допуснатата грешка и
го кани в тридневен срок от получаване на писмото да изпълни доброволно
задължението си. Писмото е получено от ответника на 05.09.2018г., видно от
представеното по делото известие за доставяне.
Представен е мемориален ордер от 20.11.2018г.,
както и разходен касов ордер от 20.11.2018г., издаден в полза на Я.Е.К..
При така установената фактическа
обстановка съдът намира следното от правна страна:
Не е спорно между страните, а и се
установява от събраните по делото доказателства, че сумата от 4500 лв. е
постъпила по сметка на П.М., не е спорно още, че към момента на завеждане на
иска, сумата не е била заплатена от ответника.
Основният спор между страните се свежда до
това дали банката е възстановила сумата на клиента си К.Г. и поради това се е
суброгирала в правата на удовлетворения кредитор и оттам активно легитимирана
ли е банката да предяви настоящия иск. Отговорът на този въпрос е положителен.
Според правната теория суброгацията е
институт, по силата на който удовлетвореното от третото лице
вземане на кредитора продължава да съществува в полза на третото лице и
преминава върху него заедно с всичките му принадлежности. Суброгацията е способ
за преминаване на вземания, а не за погасяване на задължения. Суброгацията се
определя като преминаване на правото на кредитора върху трето лице, което го е
удовлетворило.
Съгласно разпоредбата на чл.74 от ЗЗД,
този който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да
стори това встъпва в правата на кредитора. От правото да встъпи в правата на
удовлетворения кредитор – т.е. от суброгационното право се ползва не всяко
трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това трето лице, което има
правен интерес от изпълнението. Наличието на правен интерес за третото лице от
изпълнението според трайно установената практика на ВКС означава, че
облигационното отношение между кредитора и длъжника засяга конкретни
имуществени права на третото лице. В този смисъл е Решение №773/15.07.2002г.,
постановено по гр.д. 1534/2001г. на ВКС V
г.о.
Третото лице, което има правен интерес
от изпълнение на чуждо задължение има и регресно право срещу длъжника да иска
да му възстанови това, което е изпълнило на кредитора. Регресното право може да
произтича от различни вътрешни правоотношения между длъжника и третото лице.
Във всички случаи третото лице трябва да има правен интерес да изпълни чуждото
задължение. В съдебната практика правният интерес е дефиниран като „осъзната
опасност от настъпване на неблагоприятни имушществени последици по отношение на
изпълняващия чуждо задължение и плащане от негова страна с цел да се
предотвратят действията на кредитора в изпълнителното производство за събиране
на вземането чрез насочване на изпълнението върху негово имущество. В този
смисъл е Определение №212/2008г., постановено по т.д.635/2008г. на първо т.о.
ВКС.
За настъпване на последиците от суброгацията
законът изисква кумулативно наличие на две предпоставки – плащане по сделката
от трето лице и наличие на интерес за третото лице от това плащане.
В настоящия случай първата предпоставка
е налице – извършено е плащане, което е отишло в полза на кредитора и той е
удовлетворен.
Настоящият състав не споделя
възражението на въззивника, че служителката Я.К.лично като физическо лице е
възстановила сумата на клиента. Няма никакви данни по делото това да е така, а
дори да се приеме, че тя е осигурила средствата, то това са вътрешни отношения
между нея и банката, които нямат отношение към ответника и не се отразяват
върху обстоятелството, че сумата е възстановена на клиента Г.от страна на
банката.
Втората изискуема предпоставка, а именно
наличието на правен интерес, също е налице.
Встъпвайки в правата и привилегиите на
кредитора третото лице би обезпечило изпълнението на своето собствено право –
например да иска връщане на даденото без правно основание. В случая несъмнено банката е
имала правен интерес да изпълни чуждото задължение.
Следва да се отбележи, че освен правен
интерес банката безспорно е имала и задължение да възстанови сумата на клиента
си. От събраните по делото доказателства е видно, че нареждането на паричната
сума не е било изпълнено точно от банковия служител. Волята на клиента е била
да внесе парите по собствената си сметка, а не по сметка на друго лице. Няма
спор, че в настоящия случай, поради допусната грешка от страна на банковия
служител се е стигнало до постъпване на сумата по сметка на ответника. Поради
това настоящият състав намира за неоснователни твърденията на въззивника, че
банката е изпълнила точно задължението си, както и твърдението, че банката и
служителят Я.К.не носят отговорност пред третото по делото лице наредител на
операцията. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че цитираните
от въззивника разпоредби на ЗПУПС, изрично предвиждат възможност и задължение
за доставчика на платежни услуги да възстанови сумата по неизпълнената или
неточно изпълнената платежна операция, както и да възстанови платежната сметка
в състоянието, в което би се намирала, ако не е била извършена неточно
изпълнената платежна операция – нещо, което е налице в настоящия случай,
защото, както беше отбелязано по-горе постъпването на процесната сума по сметка
на ответника се дължи на грешка, извършена от служител на банката.
Неоснователно е и твърдението, че
отношенията са възникнали между наредителя и ответника по делото. Веднага след
узнаването на грешката, банката е възстановила сумата на лицето, той е
удостоверил лично, че сумата му е възстановена и е удовлетворен и отношенията с
него са приключили, поради което той няма интерес и не разполага с право на иск
спрямо ответника за връщане на сумата, поради неоснователно обогатяване.
Макар и по различни съображения,
крайните изводи на двете съдебни инстанции за основателност на исковата претенция
съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед основателността на исковата
претенция, искането за присъждане на законната лихва от датата на завеждане на
иска също е основателно, поради което правилно е уважено от районния съд.
При този изход на делото и направените
от двете страни искания за присъждане на разноски, на въззивника такива не му се
следват, предвид неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемата страна има
право на разноски, направила е искане в този смисъл своевременно, поради което
такива й се дължат. Представен е списък на разноските, видно от който същите са
в размер на 840 лв. – адвокатски хонорар. Представени са доказателства за
плащане, поради което претендираните разноски, следва да бъдат присъдени в
полза на въззиваемата страна.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №76/11.01.2019г.,
постановено по гр.д.№ 6560/2018г. по описа на Районен съд – гр.Бургас.
ОСЪЖДА П.Р.М., с адрес: ***, ЕГН: **********,
да заплати на „Централна Кооперативна банка“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Раковски“ №103, сумата от 840 лв.,
представляваща съдебно-деловодни разноски – адвокатски хонорар, по в.гр.д.№ 414/2019
г. по описа на БОС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.