№ 79
гр. Шумен, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. Хаджииванова
Йордан В. Димов
при участието на секретаря Галина Св. Георгиева
като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно
гражданско дело № 20223600500033 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №583 от 11.11.2021г. по гр.д.№266/2021г., ШРС е признал за установено, на
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, че М. Р. Б. дължи на „Профи кредит
България”ЕООД-гр.София сумата от 2144.24лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит №********** от 15.03.2018г., сключен между ищеца и К.А.А., като
кредитополучател и ответницата , като солидарен длъжник, ведно със законната лихва върху
вземането, считано от 26.02.2021г. до окончателното му изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение №260270/01.03.2021г. по ч.гр.д.№571/2021г. на ШРС, като са
отхвърлени предявените от дружеството срещу Б. искове за признаване за установена
дължимостта на вземането за сумата от 822.02лв., представляваща договорно
възнаграждение по горепосочения договор за периода 10.08.2019г.-11.08.2020г., сумата от
1428.76лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
сумата от 379.43лв., представляваща лихва за забава за периода 11.05.2018г.-11.08.2020г. и
сумата от 241.74лв., представляваща законна лихва от 11.08.2020г.-25.02.2021г., като за
периода 13.03.2020г.-13.07.2020г. не е начислена лихва на основание чл.6 от ЗМДВИППП,
за които суми е издадена заповед за изпълнение №260270/01.03.2021г. по ч.гр.д.№571/2021г.
на ШРС, като неоснователни и недоказани. Присъдени са и следващите се разноски.
Решението е обжалвано от ищцовата страна само в частта, с която е отхвърлен
предявения срещу длъжника установителен иск относно дължимостта на сумата от
822.02лв.-договорно възнаграждение. Жалбоподателят намира същото за неправилно.
Неправилно се явявали изводите на съда, че длъжникът не дължал претендираното
1
договорно възнаграждение, тъй като процесният договор бил недействителен на основание
чл.11, ал.1,т.10 вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК.. Процесният договор отговарял на всички
законови императивни изисквания. В него подробно били описани всички параметри,
задължения като основание и размер на рабираем и достъпен език. Кредитополучателят бил
получил предоставената му в заем сума, съгласил се с цената на кредита на преддоговорния
етап с получаването на Стандартен Европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и със сключването на договора, към който момент бил наясно със сумата,
която тръбва да върне. Същият не е обективирал и нежеланието си да се откаже от
сключения договор, съобразно възможността предоставена в чл.7,.1 от ОУ към договора. В
процесния договор ясно била посочена и методиката на формиране на годишния процент на
разходите. Уговорения годишен лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не
противоречал на добрите нрави. Кредиторът не бил посочил по-нисък от действителния
размер на ГПР и не бил предоставил невярна информация на потребителя. В своята
съвкупност предоставената информация не накърнявала способността на потребителя да
вземе търговско решение. Моли решението да бъде отменено в атакуваната част и вместо
него постановено друго, с което заявената претенция за заплащане на договорно
възнаграждение бъде уважена в размер на 822.02лв..
Въззиваемата страна, взема становище по неоснователността на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, от надлежна страна, поради
което се явява процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени
поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Въз основа на депозирано от „ Профи Кредит България“ ЕООД- гр.Шумен,
представлявано от С.Н.Н., Я.К.Ч. и Ц.Г.С., заявление по реда на чл.410 от ГПК, е издадена
заповед №260270/01.03.2021г. по ч.гр.д. №571/2021г. на ШРС , по силата на която е
разпоредено К.А.А. и М.Р.Б.. да заплатят солидарно на ищцовото дружество сумата
2144.24лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №********** от
15.03.2018г., сумата 822.02лв.- договорно възнаграждение 10.08.2019г.-11.08.2020г.,
сумата 1428.76лв.- възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, сумата
379.43лв.- непогасена лихва за забава за периода 11.05.2018г./датата на изпадане на
длъжника в забава до 11.08.2020г./датата на предсрочната изискуемост/ и сумата от
241.74лв.-, представляваща законна лихва от 11.08.2020г.-25.02.2021г., като за периода
13.03.2020г.-13.07.2020г. не е начислена лихва на основание чл.6 от ЗМДВИППП, ведно със
законната лихва, считано от датата на входиране на заявлението-26.02.2021г. до
окончателното изплащане на задължението и деловодни разноски в размер на 150.32лв..
Заповедта е връчена на длъжниците, като в указания срок е депозирано възражение от
М. Р. Б., поради което на заявителя е указана възможността да предяви иск. Последният в
дадения срок е сторил това и е предявил настоящите установителни искове.
На 15.03.2018г. между „ Профи Кредит България“ ЕООД- гр.Шумен, в качеството на
2
кредитор, от една страна и К.А.А.- кредитополучател и М. Р. Б.-солидарен длъжник, бил
сключен договор за потребителски кредит №**********, по силата на който, дружеството
се задължило да предостави на А. потребителски кредит в размер на 3000лв. , със срок на
връщане – 24 месеца , при равни месечни вноски от 185.46лв., включваща главница и лихва ,
като общо дължимата сума по кредита възлизала на 4451.04лв.. На същата дата, във връзка
с договора за кредит между страните е постигнато и споразумение, по силата на което, на
ответника е предоставен пакет допълнителни услуги, с което последният се задължил да
заплати на ищцовото дружество цена за услугата. Размерът на същата възлизал на 2250лв.,
който следвало да се изплати разсрочено на равни месечни вноски от 93.75лв.. Стойността
на пакета е добавена към размера на главницата по кредита, като по този начин общата
дължима от А. месечна вноска възлизала на 279.21лв..
Видно от представените 4бр. преводни нареждания от 15.03.2018г., една част от
кредита бил преведен на кредитополучателя, а останалата част била преведена по негово
искане на финансови институции с оглед погасяване на други негови задължения.
Съгласно представеното споразумение за допълнителен пакет услуги, кредиторът
следвало да предостави на клиента, по негово искане и при изпълнение на изискванията
залегнали в ОУ, една или всички от посочените услуги: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски;възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Страните се договорили, че 15 % от възнаграждението по
закупения пакет, но не повече от 300 лв., представляват стойността на разходите за
предоставената услуга приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит, която била дължима изцяло при сключване на споразумението за предоставяне на
пакета от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит, но заплащането й е
разсрочено за срока на договора и е част от вноските по закупения пакет, като се дължи и
при предсрочно погасяване.
С три анекса-от 03.09.2018г., 03.01.2019г. и 14.01.2019г. е постигнато съгласие между
страните за изплащаене на кредита по нов погасителен план.
Поради настъпила забава, размерът на кредита бил обявен за предсрочно изискуем,
като ответната страна в качеството й на солидарен длъжник, получила уведомление за това
на 09.09.2020г..
Договорът, споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, анексите
и погасителните планове към тях, са подписани и от двете страни.
При така установената по-горе фактическа обстановка, съдът достигна до следните
изводи:
Заявени са претенции с правно основание чл.422 от ГПК за установяване
съществуването на вземане – неиздължена главница, възнаградигелна лихва по договор за
потребителски кредит, както и възнаграждение по сключено във връзка с него споразумение
3
за предоставяне на пакет допълнителни услуги.
Доколкото предмет на настоящото производство е депозирана въззивна жалба срещу
решението само в частта, с която е отхвърлена претенцията за установяване дължимостта
на сумата от 822.02лв.-договорно възнаграждение до датата на обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита на ответника-11.08.2020г., то само тя следва да бъдат разгледана в
настоящото въззивно производство. В останалата, необжалвана част, решението е влязло в
законна сила.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл.154, ал.1 от
ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните
правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право е възникнало, в случая това са
обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между
дружеството-кредитор и ответника, настъпване изискуемостта на паричното задължение на
последния, изпълнение на задължението на кредитора по конкретния договор за
предоставяне на кредит, и в частност предоставянето на заетата сума. Ответната страна
следва да установи факта на заплащане на дължимата главница и възнаградителна лихва в
срок.
В настоящия случай се установи по безспорен начин, че Профи Кредит България“
ЕООД- гр.Шумен и К.А.А. са били в облигационни отношения, уредени от сключения
между тях договор за потребителски кредит №**********15.03.2018г.. Не е спорно, а и
видно от представените 4бр. платежни нареждания, уговорената сума е предоставена на А.,
като част от нея е била предоставена лично на кредотополучателката, а друга част - на
посочени от последната финансови институции, с оглед погасяване на други нейни
задължения.
Договорът, споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и
анексите към тях са подписани и от ответницата Б., като в същите е отразено че се явява
солидарен длъжник.
На първо място следва да се отбележи, че съгласно постановките на ТР№4/2014г. на
ОСГТК, т.4б, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен и за спазването му се следи
служебно от съда. С изтичането му не се погасява възможността за принудително
изпълнение, а се прекратява самото поръчителство.
В случая, въпреки че в процесния договор е посочено, че ответницата е съдлъжник, тя
няма това качество, а на практика се явява поръчител на вземането на кредитора "Профи
Кредит България" ЕООД-гр.София, доколкото поръчителят обезпечава задължението на
потребителя. М.Б. не се явява съдлъжник наред с кредитополучателя А., тъй като не
придобива каквито и да било права от кредита, нито се намира в някакви отношения с
кредитополучателя, което евентуално да обоснове солидарна отговорност на двамата. Видно
от съдържанието на процесния договор за кредит, кредитът се отпуска единствено на
кредитополучателя-А., по нейна банкова сметка и за покриване на нейни задължения към
други финансови институции, т.е кредитът е усвоен единствено от А.. В случая и в нито
един от документите, изготвени във връзка със сключването на договора за потребителски
4
кредит не е предвидено наличие на дадено и одобрено от кредитора или от длъжника
нарочно писмено съглашение за встъпване на трето лице като съдлъжник и това трето лице
да е ответницата Б.. Предвид това и не може да се приеме, че А. и ответницата са
солидарно съзадължени лица – да са получили кредита общо, без разграничение каква част
поема всяка една от тях и независимо от това на коя от тях е предадена фактически сумата,
като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от
длъжниците. В разглежданата хипотеза задължението на А. към ищцовото дружество-
кредитор е предпоставка за съществуването на задължението на ответницата към него, а при
солидарната задълженост съществуването на едно от задълженията не е предпоставка за
съществуването на другото. Всяко от съзадължените лица дължи на свое и независимо
основание. Задължението на поръчителя също зависи от съществуването на главното
задължение, за разлика от солидарната задълженост, но е винаги акцесорно на главното
задължение, за разлика от встъпването в чужд дълг и от солидарната задълженост.
Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на
същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и
солидарно с него. В случая задължението на ответницата е акцесорно на това по договора
за кредит и е уговорено като поръчителство - волята на ответницата е за задължаване за
чужд дълг, а не за свой.
За да достигне до този извод, настоящата инстанция съобрази уговорените в договора
права и задължения на страните по него, подписването му от ответницата като солидарен
длъжник, отпускането и усвояването на кредитната сума само от кредитополучателя А.,
поетото от нея лично задължение да погаси дълга, отбелязването в общите условия към
договора, че включването на Б. в договора като солидарен длъжник е с цел обезпечаване на
кредита.
Ето защо и за ответницата се явява приложима разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД,
предвиждаща, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако
кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. С оглед данните по
делото /заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е депозирано
след изтичане на шестмесечен срок от падежа и на последната вноска/, отговорността на
М.Б. за заплащане на сумата 822.02лв.-договорно възнаграждение до датата на обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита на ответника-11.08.2020г., е преклудирана.
Не следва да бъде ангажирана отговорността на ответницата за заплащане на сочената
сума и на още едно основание.
Съгласно приетото в постановките на Тълкувателно решение №3/2017г. на ОСГТК,
уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на
паричната сума за срока на договора и изменението на договора поради неизправност на
заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на
задължението (чл.70, ал.1 ЗЗД) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска
изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск
преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника,поради което
5
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи. Уредбата на предсрочната изискуемост по договора
за банков кредит в чл.432, ал.1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора -
„предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва заплащането на възнаграждение в
размер на уговорените за срока на договора лихви. Предвид това и е прието, че размерът на
вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в
размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
(главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочнатаизискуемост до
датата на плащането.
В случая самият кредитор излага в исковата молба, че договорът е обявен за предсроно
изискуем на 11.08.2019г., за което и длъжникът бил уведомен /релевантно за настъпване на
предсрочната изискуемост на кредита е уведомяването на длъжника – кредитополучател и
от този момент кредитът е предсрочно изискуем, както по отношение на
кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя, тъй като в конкретния договор за
поръчителство не е уговорено друго – отсъства предвидено задължение за банката да
уведомява поръчителя за това обстоятелство/, поради което и след тази дата настъпват
последиците на предсрочната изискуемост. Или договорната лихва ще се дължи само за
вноските с настъпил падеж до тази дата. Видно от представеното извлечение по сметка към
процесния потребителски кредит, дължимата договорна лихва до сочената дата 11.08.2019г.
е изплатена, поради което и договорна лихва след тази дата не се следва. Предвид това и
ответната страна не дължи сумата от 822.02лв.-договорно възнаграждение до 11.08.2020г..
Дори да се приеме, че на сочената дата, не е настъпила предсрочната изискуемост, то
претендираното договорно възнаграждение в размер на 822.02лв. отново се явява
недължимо, по следните съображения:
Потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК предвижда, че
неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са нищожни, при
наличие на следните предпоставки: договорът да е сключен с потребител и да липсва
индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо правило за всички държави от
ЕС система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност.
В разглежданата хипотеза, начинът на договаряне категорично изключва формиране
воля на страните по всяка една от клаузите на договора, част от които са и във вреда на
потребителя, нарушават значително равновесието между правата и задълженията на
търговеца и клиента и не отговарят на изискването за добросъвестност /чл. 143 от ЗЗП/. В
случая не са разписани ясно от страна на кредитора методиката на формиране на ГПР и
ГЛП, поради което кредитополучателят и ответницата/подписала договора като солидарен
длъжник/, не са били в състояние да преценят икономическите последици от сключването на
договора, поставящи ги в неравноправно положение спрямо насрещната страна.
В случая се установи, че в договора е уговорен годишен лихвен процент на 41, 17 %., т.е.
6
надхвърлен е трикратният размер на законната лихва, а ГПР, макар на пръв поглед да
отговаря на изискването да не надвишава петкратния размер на законната лихва /49.89%/,
при добавяне към погасителната вноска и на сумата по закупения пакет допълнителни
услуги, нараства значително над този процент. Ето защо и настоящата инстанция приема, че
посочените клаузи са нищожни, като неравноправни.
В случая, споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се явява
част от договора за кредит, но обособяването му като отделен договор, дава възможност на
кредитора да заобиколи ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Нормата забранява
годишният процент на разходите да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва.
Видът на допълнителните услуги е свързан пряко с усвояването и управлението на кредита,
поради което възнагражденията за тях са всъщност възнаграждения по договора за кредит. И
съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК те следва да се включат в ГПР/без значение се явява
обстоятеството сключването на споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги опция ли се явява или необходимо условие за сключвнето на договора за кредит,
доколокот в случая споразумение е било сключено/. Визираните по-горе клаузи,
нарушаващи императивните законови изисквания, са толкова съществени за процесния
договор, че тяхната неравноправност води до нищожност на целия договор, съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези.
Само за пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме, че в случая нищожността на
уговорката досежно размера на следващата се договорна лихва не влече нищожност на
целия договор, а в съответствие с чл.26, ал.4 ЗЗД, същата следва да се замести по право от
повелителни правила на закона, като се приеме дължимост на лихвата до размера от 10 % -
законната лихва, то претенцията отново се явява неоснователна, тъй като размерът на
следващата се лихва в този случай/199.66лв./, се явява по-малък от плащанията извършени
във връзка с пакета допълнителни услуги/821.24лв./, чиято недължимост е установена/
решението на първоинстанционния съд не е обжалвано в тази част и е влязло в законна сила/
и при извършено редуциране, не е налице следваща се възнаградителна лихва за изплащане.
Предвид изложеното, съдът намира, че заявената претенция се явява неоснователна.
Първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде
потвърдено.
В останалата, необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
Настоящата инстанция намира за основателно направеното от жалбоподателя възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото пред настоящата инстанция,
поради което същото следва да бъде редуцирано до размер на 300лв.. Ето защо и на
основание чл.78 от ГПК, съгласно изхода на спора, жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемата разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на
7
300лв..
Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №583 от 11.11.2021г. по гр.д.№266/2021г. на ШРС в
частта, с която е отхвърлен предявения от „Профи кредит България”ЕООД-гр.София, адрес
на управление: бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В, представлявано от управителите С.Н.Н. и
Ц.Г.С., чрез юрисконсулт Р.Иванова срещу М. Р. Б. с ЕГН********** от гр.Шумен,
ул.“....“№70, вх.1, ет.8, ап.24, чрез адв.С.С. при ВАК, адрес за призоваване:гр.Шумен,
ул.“...“№15 иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, че М. Р. Б. дължи
на дружеството сумата от 822.02лв., представляваща договорно възнаграждение по договор
за потребителски кредит №********** от 15.03.2018г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение №260270/01.03.2021г. по ч.гр.д.№571/2021г. на ШРС.
ОСЪЖДА „Профи кредит България”ЕООД-гр.София да заплати на М. Р. Б. деловодни
разноски за въззивната инстанция в размер на 300лв..
В останалата, необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
На основание чл.280, ал.3 от ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8