№ 3150
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария С.а
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100502939 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „БАС Е.“ ООД срещу решение от
16.04.2020 г. по гр.д. №40658/2019 г. на Софийския районен съд, 88 състав, с което е уважен
предявеният от Л. Р. С. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 ГПК и чл.124 ГПК за сумите на обща стойност 783,17 лв., от които: 32,97
лв. – главница за ползвани далекосъобщителни услуги по договор от 12.06.2008 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 17.11.2011 г. до окончателното изплащане, възлизаща
на 25,35 лв., за които е бил издаден изпълнителен лист от 15.05.2012 г. въз основа на влязла
в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК но гр.д. №49332/2011 г. по описа на СРС, 30
състав, както и разноските по образуваното въз основа на него изп.д. №20198600401209 на
ЧСИ В.М. с район на действие СГС, а именно в размер на 286,00 лв., 53,20 лв. – такса по
т.26 от Тарифата на ЗЧСИ, и 360,00 лв. – адвокатско възнаграждение, и разноските по
заповедното производство в размер на 25,00 лв., като ответникът е осъден да заплати на
ответника разноски по делото и за производството по обезпечаване на бъдещия иск.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно – постановено в нарушение
на материалния закон, както и в противоречие с практиката на ВКС. Сочи, че предявеният
иск е процесуално недопустим за сумите, които не са обективирания в изп. лист. Поддържа,
че погасителната давност за процесните вземания е била прекъсната с сезирането на СРС
със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и едва след 26.06.2015 г.
давността би могла да започне да тече. Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд да обезсили решението в частта за сумите в размер на 25,35 лв. лихва, 286,00
лв. – разноски по изп. дело, 53,20 лв. – такса по ЗЧСИ, 360,00 лв. – адвокатско
възнаграждение, разноски по заповедното производство в размер на 25,00 лв. и да прекрати
производството по делото в тази му част, и да отмени решението в останалата част, и да
отхвърли изцяло предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Л. Р. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
1
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, но е недопустимо в частта, в
която съдът е уважил предявения иск за разноските по образуваното въз основа на изп. лист
изп.д. №20198600401209 на ЧСИ В.М. с район на действие СГС, а именно: в размер на
286,00 лв., 53,20 лв. – такса по т.26 от Тарифата на ЗЧСИ, и 360,00 лв. – адвокатско
възнаграждение. За ищеца липсва правен интерес за установяване недължимост на суми за
разноски и такси по процесното изпълнително делo. Сумата от 286,00 лв. за разноски по
чл.81 ЗЧСИ, сумата от 53,20 лв. за такса по т.26 Тарифата и сумата от 360,00 лв. за
адвокатско възнаграждение не се претендирани от ответника суми въз основа на
изпълнителния титул по изп. дело, а представляват разноски и заплатени такси по ЗЧСИ,
дължими във връзка с образуването и воденето на изпълнителното дело. Съгласно чл.79 ал.1
т.1 пр.1 ЗЗД разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато
делото се прекрати съгласно чл.433 ГПК. Според чл.433 ал.1 т.7 ГПК изпълнителното
производство се прекратява при представено влязло в сила решение, с което е уважен искът
по чл.439 ГПК. Евентуалното благоприятно съдебно решение води автоматично до
недължимост на разноски и такси по образуваното изпълнително дело от страна на
длъжника – по арг. от чл.79 ал.1 т.1 пр.1 ЗЗД, поради което и за ищеца липсва изначално
правен интерес от претенциите за установяване недължимост на посочените суми. Налице е
произнасяне на СРС по недопустим иск, което в приложение правомощията на въззивния
съд по чл.270 ал.3 изр.1 ГПК налага извод за обезсилване на решението в тази част.
Процесното първоинстанционно решение е правилно в останалата му част по
следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
2
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно
значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и прекъсване с
надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител
следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е
прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело, като
във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ /решение
№37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 15.05.2012 г.
изп. лист по гр.д. №49332/2011 г. по описа на СРС, 30 състав, въз основа на който 29.05.2019
г. е образувано изп.д. №20198600401209 по описа на ЧСИ В.М..
Не е спорно, а и се установява от представените съобщения, изх.
№№50832/07.06.2019 г. и 50830/07.06.2019 г., че са наложени запори върху банковите
сметки на ищеца в „Общинска банка“ АД и върху трудовото му възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
3
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С
изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за
незабавно изпълнение по чл.410 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен
състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесните
вземания е изтекла петгодишната погасителна давност, тъй като от датата на издаване на
процесния изп. лист /15.05.2012 г./ до датата на описаните по-горе запори /15.07.2019 г./ не
са извършвани никакви валидни изпълнителни действия.
Съгласно цитираното от въззивника във въззивната жалба ППВС №3/1980 г.
погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането. С решения на ВКС №№170/17.09.2018 г. по гр.д. №2382/2017
г., ІV ГО, 51/21.02.2019 г. по гр.д. №2917/2018 г., IV ГО, и др. е прието, че извършената с
т.10 ТР №2/2013 г. отмяна на ППВС №3/1980 г. поражда действие от датата на обявяването
на ТР, като даденото с т.10 ТР №2/2013 г. разрешение се прилага от тази дата /26.06.2015 г./
и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и
към тези, които са приключили преди това. Ако към момента на обявяване за изгубило сила
на ППВС №3/1980 г. изпълнителното производство не е висящо, новата давност е започва да
тече от прекратяването на изпълнителното дело /така решение №37/24.02.2021 г. по гр.д.
№1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/. В процесния случай обаче до 26.06.2015 г.
погасителна давност не би могла да не тече, тъй като към тази дата въобще не е било
образувано изп. дело.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, в която предявеният
отрицателен установителен иск за сумата от 32,97 лв. – главница, ведно със законната лихва
върху нея, считано от 17.11.2011 г. до окончателното изплащане, възлизаща на 25,35 лв., и
за сумата от 25,00 лв. - разноски по заповедното производство, е уважен. Решението обаче
следва да бъде отменено в частта, в която на ищеца са присъдени разноски по делото за
разликата над сумата от 118,85 лв. и разноски за производството по обезпечаване на бъдещ
иск за разликата над сумата от 36,17 лв. с оглед недопустимата част на решението.
С оглед изхода на делото и направеното искане на ответника на основание чл.78 ал.3
ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на
сумата от 317,64 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1
ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 22,34 лв., представляваща
държавна такса.С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на
основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 212,78 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №73526 от 16.04.2020 г., постановено по гр.д. №40658/2019
г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав, в частта, в която е признато за установено
4
по предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 и чл.124 ГПК,
че ищецът Л. Р. С. , ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ******* не дължи на ответника
„БАС Е.“ ООД , ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******,
разноските по образуваното изп.д. №20198600401209 на ЧСИ В.М. с район на действие
СГС, а именно в размер на 286,00 лв., 53,20 лв. – такса по т.26 от Тарифата на ЗЧСИ, и
360,00 лв. – адвокатско възнаграждение, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази
му част.
ОТМЕНЯ решение №73526 от 16.04.2020 г., постановено по гр.д. №40658/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, 88 състав, в частта, в която „БАС Е.“ ООД , ЕИК *******,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, е осъден да заплати на Л. Р. С. ,
ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ******* на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за
производството за разликата над сумата от 118,85 лв. и разноски за производството по
обезпечаване на бъдещ иск за разликата над сумата от 36,17 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Л. Р. С. , ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на
„БАС Е.“ ООД , ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 317,64 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 22,34 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА БАС Е.“ ООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „*******, да заплати на Л. Р. С. , ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ******* на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 212,78 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5