Решение по дело №147/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.118, ал.3 от КСО.

Образувано е по жалба от И. А. У., чрез адв. Г. Г., против Решение № 1040-17-11/05.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред срещу разпореждане [номер]-00-2011-3/11.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54ж ал. 1 вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 г.

С потвърденото разпореждане, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по депозираното от жалбоподателя заявление с вх.№ 171-00-2011/01.09.2022 г. В жалбата, в хода на устните състезания се развиват подробни съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради неправилно приложение на материалния закон и целта на закона, неизясняване на основния въпрос относно пребиваването на жалбоподателя в процесния период и центъра му на жизнени интереси, т.е неправилното приложение на материалния закон въз основа на неизяснената фактическа обстановка. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира и присъждането на направените в производството разноски, съгласно представен списък на разноските.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител, в депозиран писмен отговор по жалбата, в проведеното открито съдебно заседание в хода по същество и в представени писмени бележки, изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни интереси са засегнати от същото, като допустима като подадена в законоустановения срок. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.

Обжалваното Решение № 1040-17-11/05.02.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-2011-3/11.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл.54а вр.чл 54ж ал. 1 вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 г. са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл.117, ал.3 вр. ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, съответно чл.54ж, ал.1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано в съответствие с изискванията на чл.117, ал.3, изр.първо от КСО и чл.59, ал.2, т.4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Жалбоподателят е подал заявление с вх.№ 173-3365/01.09.2022 г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава членка на ЕС - Германия. Към заявлението е приложил документи: Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65/2/ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и искане за издаване на преносим документ U1.

С писмо жалбоподателят е уведомен да представи и други документи доказващи трудова дейност в Германия за периода 01.07.2013 г.-29.08.2022 г. – трудов договор, фишове за заплати. Същият е представил още 11 листа документи включително с приложен ПД U1 издаден от компетентната институция на Германия.

В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 И. А. У. е посочил, че през последния период на заетост в чужбина от 01.07.2013 г. до 29.08.2022 г. е работил като наето лице от работодател в Германия. Притежава собствено жилище в Република България. Няма съпруга, деца. Преобладаващата част от роднините му и социалните му контакти са в България. Възнамерява да се установи трайно в България. Заявлението е подадено в съответствие с образеца, представляващ Приложение № 1 към чл.1, ал.1 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица. С оглед посочените в заявлението периоди на заетост в Германия и данните в декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, с искане за информация за пребиваване СЕД H005 от 14.09.2022 г. административният орган инициирал обмен на информация с компетентните власти в Германия относно критериите за определяне на местопребиваването на жалбоподателя през процесния период. Според чл.8, ал.3 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица, когато лицето декларира осигурителен стаж, придобит в държава, с която се прилага международен договор, по който Република България е страна, или европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, но не представя необходимите документи, се извършва проверка и този стаж се удостоверява по установения ред. Следва да се отбележи, че посочената служебна проверка очевидно е дължима не само относно стажа в чужбина, но и по отношение на въпроса за пребиваването на лицето по време на периода на осигурена заетост. Задължението за сътрудничество между органите на държавите-членки при изясняването на този въпрос произтича от чл.76 от Регламент (ЕО) № 883/2004, респ. чл.20 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС едва на четвъртото искане, след напомняне на 22.10.2024 г. е получено осигурителното досие U002 на жалбоподателя, с който компетентната институция на Германия уведомява, че И. А. У. е пребивавал в Германия за периода от 01.07.2013 г.-29.08.2022 г., където е упражнявал доходоносна дейност, посочен е адрес на пребиваване Cottbus. За този период на обмен, на информация между двете държави, административното производство, образувано по заявлението на лицето е спряно с разпореждане [номер]-00-2011-1/14.09.2022 г., като е било възобновено с разпореждане [номер]-00-2011-2/07.11.2024 г. В този период са били събрани допълнителни доказателства за преценка правото на претендираното обезщетение за безработица. С писмо изх.№ 1056-17-1269/08.11.2023 г. е поискано от директора на офис Русе на ТД на НАП Варна да предостави информация плащал ли е жалбоподателят данъци върху доходите си за времето от 2010 г. до 2022 г., вкл. (л.33 от преписката). С писмо изх.№ 1056-17-1275/16.11.2023 г. до директора на ОД на МВР – Русе е поискано предоставянето на справка за датите на влизане и излизане на жалбоподателя и на неговите близки- родители и сестра на територията на страната през ГКПП за времето от 01.01.2013 г. до 30.09.2023 г. (л.30-31 от преписката). С писмо изх.№ 1056-17-1325/21.11.2023 г. до директора на дирекция „Бюро по труда“ – Русе е поискано предоставянето на информация за И. А. У., регистриран като безработно лице на 01.09.2022 г. (л.28 от преписката), тъй като е прекратено регистрацията му, считано от 11.09.2023 г. с причина“ Постъпил на раб. с поср. на БТ“. На писмото е отговорно на 29.11.2024 г., че при посещението си през м. септември 2023 г. той бил уведомил ДБТ-Русе за намерението си да започне работа в Германия.

Тук следва да се отбележи, че според изричния текст на чл.54г, ал.4, т.1 и т.2 от КСО правомощието за спиране на производството поради събиране на доказателства за осигурителен стаж, придобит при прилагане на разпоредбите на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, както и за времето на извършване на проверка от контролен или друг компетентен орган относно обстоятелства от значение за правото на обезщетение (в случая чрез отправените от директора на ТП на НОИ – Русе искания за справки от ТД на НАП Варна, офис Русе, ОД на МВР – Русе и дирекция „Бюро по труда“ - Русе), принадлежи на „длъжностното лице по чл.54ж, ал. 1“ от същия кодекс, т.е. на ръководителя на осигуряването за безработица. По тези съображения и с оглед липсата на същественост на нарушението, събраните от горестоящия орган доказателства следва да се приемат за редовно събрани, поради което те имат сила и пред съда – арг. от чл.171, ал.1, изр. първо от АПК.

С разпореждане № разпореждане [номер]-00-2011-3/11.11.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе отказал, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б.“а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, да отпусне парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на жалбоподателя (л.15 от преписката). В мотивите към разпореждането е налице позоваване на получения U002, с който е потвърдена заетостта на жалбоподателя от 01.07.2013 г. до 29.08.2022 г. в Германия. Органът се позовава и на справки от ТД на НАП и ОД на МВР и служебни справки от регистрите, въз основа на които се установявало, че И. А. У. не е живял и работил в България за времето от 2013 г. до 2022 г. Сочи още, че считано от 01.03.2022 г., лицето се установява в Германия, сключва трудово правоотношение по законодателството на Германия и България не е държавата, в която се счита, че той пребивава за целите на данъчното облагане. Според органа, събраните доказателства и факти обосновават извод, че за жалбоподателя държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост и следователно по аргумент от чл.65, § 2 и § 5, б.„а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 България не се явява компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което липсвало основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Същият го е обжалвал по административен ред в 14-дневния срок по чл.117, ал.2, т.2 вр. ал.1, т.2, б.“б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе, жалбата до който орган е регистрирана с вх.№ 1012-17-663/27.12.2024 г. по описа на ТП на НОИ – Русе (л. 12 от преписката).

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане обаче са издадени в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби от съюзното законодателство – отменително основание по чл.146, т.4 от АПК.

От доказателствата по делото се установява, че през последния период на заетост – от 01.07.2013 г.-29.08.2022 г. жалбоподателят е работил в Германия по трудово правоотношение.

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004 в случая не е спорен – съгласно чл.2, § 1, респ. чл.3, § 1, б.“з“ от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица.

Спорът между страните се концентрира по въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в който случай и съгласно § 5, б.“а“, изр. второ от същата разпоредба отговорността за изплащането на обезщетението за безработица се прехвърля от институцията на компетентната държава към институцията на държавата по пребиваване.

Текстът на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 гласи следното: „Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено“.

Следователно, както обосновава и административният орган в писмената си защита, предпоставка за прилагане на чл.65 от посочения регламент е по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице въпросното лице да е пребивавало в държава-членка, различна от тази, на чието законодателство е подчинено.

Разпоредбата на чл.11, § 1, изр.първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл.11, § 3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.“т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.“р“, т.“i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, § 3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последният е подчинен на законодателството на тази държава.

Видно от представената по Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС/л.6 от преписката/ към датата на депозиране на заявлението жалбоподателят е бил осигурен за социалния риск безработица именно в Германия, която поради това се явява и компетентната държава – членка.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо законодателство в Германия и последната държава – членка на ЕС се явява компетентната обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б. „к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка вж. критериите, изброени в т.29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 те може да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

• Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки:

В случая, видно от изготвената от ОД на МВР – Русе справка, за периода на последна трудова заетост на жалбоподателя са регистрирани значителен брой влизания и излизания на жалбоподателя в/от страната, като от датите на влизане и на излизане в/от страната, както и от продължителността на престоя му в България, при съобразяване с данните, установени от събраните по делото гласни доказателства, може да се направи извод, че И. А. У. се е връщал редовно в България, за да поддържа връзка с родителите си, сестра си, както и с приятелите през времето на отпуските си, за празници и т.н. Разгледани и ценени в тяхното единство и цялост, въз основа както на писмените, така и на гласните доказателства може да се приеме за доказано твърдението на жалбоподателя, че престоят му в Германия е бил обусловен единствено от факта, че там той е полагал труд по трудово правоотношение с цел получаване на по-високи доходи, за да осигури по - висок стандарт на живот на себе си и на родителите си, а със спестените средства от работата си в чужбина е закупил жилище в [населено място], което ремонтира. Следва да се отбележи обаче, че сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т.30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят се е намирал фактически в Германия през периода на осигурена заетост в тази страна като наето лице от 01.07.2013 г.-29.08.2022 г., не може да служи, сам по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна. На следващо място, не е удовлетворено и условието за непрекъснатост на това пребиваване, тъй като през този период той е пътувал до България често, по думите на разпитаната по делото свидетелка М. А. У., негова сестра. Жалбоподателят се е връщал в България през отпуските си, за празници, оставал за различен период от време. Основната цел на трудова заетост на жалбоподателя е била спестяването на средства за закупуване на жилище без кредит, както и за неговия ремонт.

• Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост:

В т.22 от решение на Съда на ЕС от 08.07.1992 г. по дело C-102/91, Knoch се приема, че е важно да бъде взето предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го накарали да се премести, както и естеството на работата.

В конкретния казус, както вече беше посочено в настоящото изложение, събраните по делото гласни доказателства са изцяло в подкрепа на твърдението на жалбоподателя, че той е взел решение да работи в чужбина единствено, за да може да спести средства от по-високото трудово възнаграждение, получавано в Германия, с които средства да закупи жилище без кредит и да му извърши ремонт.

• Семейното положение и роднинските връзки на лицето:

От показанията на разпитаната свидетелка, сестра на жалбоподателя, се установява, че последният се е прибрал в България за да помага на възрастните си родители. Установява се, че взаимоотношенията между тях по никакъв начин не са прекъснати предвид продължителната работа на жалбоподателя в чужбина. Напротив, при всяка една възможност Угренов се е връщал в България при семейството си.

• Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава;
• Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му:

По делото се установява, че през процесния период жалбоподателят действително е имал адресна регистрация в Германия – посоченият в документите, получени от компетентните власти в Германия адрес, като този адрес е свързан единствено с времето на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия. Същевременно се установява, че в България жалбоподателят има жилище, което е закупил.

• Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане:

Ответникът по жалбата е изискал информация от ТД на НАП Варна, офис Русе, за това заплащал ли е жалбоподателят данъци върху доходите си от заетост в Германия за периода от 2010 г. до 2022 г. В писмо с вх.№ 1056-17-1269#1/10.11.2023 г. директорът на офис Русе на ТД на НАП Варна е отговорил, че за периода от 2010 г. до 2022 г. жалбоподателят няма подавани декларации по чл.50 от ЗДДФЛ за доходите си от източници в България и чужбина. В оспореното решение това обстоятелство е интерпретирано като установяващо трайна връзка през процесния период на жалбоподателя с Германия.

Направеният от административния орган извод се намира в противоречие с чл.4, § 1, изр.последно и чл.14, § 1 от Спогодбата между Република България и Федерална република Германия за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото и за предотвратяване на отклонението и заобикалянето на данъчното облагане, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 19.05.2010 г. - ДВ, бр. 41 от 1.06.2010 г. Издадена от Министерството на финансите, обн., ДВ, бр. 6 от 18.01.2011 г., в сила от 21.12.2010 г., изм., бр. 107 от 29.12.2023 г., в сила от 13.12.2023 г. Според чл.4, § 1 от посочената СИДДО, за целите на тази спогодба понятието "местно лице на едната договаряща държава" означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради своето местожителство, местопребиваване, място на учредяване, място на управление или всеки друг критерий от подобно естество, а също включва тази държава, нейна федерална провинция и всяко нейно политическо подразделение или неин орган на местна власт. Този термин обаче не включва лице, което подлежи на данъчно облагане в тази държава само по отношение на доходи от източници в тази държава или имущество, разположено в нея. В чл.14 „Доходи от трудово правоотношение“, § 1 на същата СИДДО гласи, че заплати, надници и други подобни възнаграждения, получени от местно лице на едната договаряща държава въз основа на трудово правоотношение, се облагат с данък само в тази държава, освен ако трудът се полага в другата договаряща държава. Ако трудът се полага по този начин, така получените възнаграждения могат да се облагат с данък в тази друга държава. Следователно, доколкото в СИДДО с Германия е предвидено облагане на доходите от труд в страната, където трудът е полаган, то обстоятелството, че жалбоподателят е заплащал през периода на осигурена заетост данъци върху доходите си от трудова дейност в тази страна не го прави местно лице на същата и поради това не съставлява аргумент в подкрепа на направения от административния орган извод, че жалбоподателят е пребивавал в нея.

• Намерението на лицето и причините за неговото преместване:

Този допълнителен критерий е посочен в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Според този текст, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. В мотивите на оспореното решение този критерий е приет за неприложим. Органът е приел, че ако държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването.

По делото липсват данни както да е отречено, така и да е потвърдено правото на обезщетение за безработица в Германия. Във връзка с това следва обаче ясно да се подчертае, че признаването на правото на обезщетение за безработица от страна на компетентните власти в Германия не произтича от обстоятелството, че през процесния период на заетост Германия е била държавата по пребиваване на жалбоподателя. Според чл.64, § 1, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в осигурителното досие от компетентната институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Съдът споделя виждането на ответника по жалбата, че този документ е официален, но не и че в него е отразено обстоятелство относно страната на пребиваване на жалбоподателя. Това е така поради факта, че в цитирания формуляр е налице посочване, че вписаният адрес, на който жалбоподателят е бил последно регистриран за времето на престоя си в Германия, е определен по вид като „държава на пребиваване“. Освен естеството на упражняваната дейност, при липса на попълнени и други конкретни данни в него за положението на жалбоподателя - семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се стигне до извод, че германската институция е извършила обоснована преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл.11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Настоящият състав на съда счита, че само в такава хипотеза може да се обсъжда налице ли е съгласие за обстоятелствата между компетентните институции на две държави-членки. В допълнение следва да се посочи, че от представената по делото разпечатка от информационната система „Електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС“, която в полето „Вид адрес“ е посочен текстът „Държава на пребиваване“, не може да се установи какви са останалите опции за избор в посоченото поле, както и причините за избирането именно на тази опция. Следва да се посочи, че в жалбата до административния орган обстоятелството, свързано с посочения адрес в документа е било оспорено с довод, че този адрес е регистриран единствено за периода на и за целите на трудовата заетост на жалбоподателя в Германия до 29.08.2022 г. и че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя по смисъла на закона е в България, като тук има постоянен и настоящ адрес. По тази причина съдът приема, че регистрирането на адрес в Германия е свързано именно с упражняването на трудова дейност там, поради което единствено въз основа на това обстоятелство не може да се направи извод относно пребиваването на жалбоподателя.

С оглед гореизложеното приложим, и при това решаващ, се явява посоченият в чл.11, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. критерий, а именно какво е било намерението на жалбоподателя и какви са били причините за преместването му в Германия. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, както беше посочено вече в мотивите на настоящия съдебен акт, намерението на жалбоподателя да отиде да работи в Германия е продиктувано от желанието му да осигури средства за закупуване на жилище както и за неговия ремонт. Нямал и не е имал намерение за трайно установяване в чужбина, като от всички събрани по делото доказателства се установява че той, се е връщал в България през непродължителни периоди от време.

Въз основа на цялостната оценка на горепосочените обстоятелства в тяхната взаимна връзка, съдът намира, че през процесния период на последна осигурена заетост на жалбоподателя в Германия неговият център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България, където той е пребивавал по смисъла на чл.1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Поради това спрямо него се явяват приложими нормите на чл.65, § 2 и § 5 от същия регламент.

По тези съображения оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО се явяват издадени при неправилно приложение на материалния закон и следва да бъдат отменени като преписката, на основание чл.173, ал.2 от АПК, следва да бъде изпратена на компетентния административен орган – на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе, за ново разглеждане и произнасяне при съобразяване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон.

При новото разглеждане на депозираното от жалбоподателя заявление ръководителят на осигуряването за безработица следва да съобрази, че съгласно чл.65, § 5, б.“а“ вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, дължимото на жалбоподателя обезщетение следва да бъде определено в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, т.е. в съответствие с българското законодателство, както ако спрямо него то се е прилагало и по време на последната му дейност през процесния период като заето лице в Германия. Така определеното обезщетение следва да бъде предоставено от институцията по пребиваване - от българския Национален осигурителен институт. При произнасянето си ръководителят на осигуряване по безработица в ТП на НОИ – Русе следва да съобрази също и изричната норма на чл.65, § 5, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, чиято цел е да се предотврати неоснователното кумулиране (съвпадане) на обезщетения за безработица, дължими от компетентните органи на съответните държави за един и същ период. Според цитираната разпоредба работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен (т.е. в случая за сметка на компетентните власти в Германия) при завръщането си в държавата-членка по пребиваване (т.е. в Република България) първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен. За да установи дали на жалбоподателя са изплащани или предстои да бъдат изплащани обезщетения за безработица според немското законодателство, което се явява приложимото за периода на последна осигурена заетост, ръководителят на осигуряването за безработица следва да направи съответното запитване до немските власти чрез иницииране на електронен обмен на информация. Според чл.56, § 3 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., за целите на прилагането на чл.65, § 5, б.“б“ от основния регламент, институцията на държавата-членка, чието законодателство последно се е прилагало спрямо работника, информира институцията по мястото на пребиваване, по поискване от последната, дали работникът има право на обезщетения по член 64 от основния регламент.

При този изход на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК в полза на жалбоподателя се дължи присъждане на направените по делото разноски в общ размер на 510 лева, от които 10 лева внесена държавна такса и 500 лева договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие (л.13), за които е представен и списък (вж. т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК). Разноските за възнаграждението, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Националния осигурителен институт, който има качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2, ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.

Настоящото решение е постановено по жалба срещу решение на директора на ТП на НОИ - Русе по повод разпореждане за отказ за отпускане на обезщетение за безработица, т.е. по повод акт по чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, поради което попада сред изключенията по чл.119 от КСО и не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на И. А. У., с [ЕГН], от [населено място], решение № 1040-17-11/05.02.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № № 171-00-2011-3/11.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, с което, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО във връзка с чл.11, § 3, б. „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление с вх.№ 173-3365/01.09.2022 г.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе за ново разглеждане и произнасяне по заявление с вх.№ 173-3365/01.09.2022 г., подадено от И. А. У., с [ЕГН], при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на И. А. У., с [ЕГН], от [населено място], сумата от 510 лева – деловодни разноски.

Решението не подлежи на обжалване.