Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Димо Колев | |
за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІ НПК. С присъда № 119 от 09.06.2011г., постановена по НОХД № 954/2011г., Великотърновският районен съд е признал подсъдимия А. Г. А. за невинен в това на 21.07.2010г. в гр. В. Т. да е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта си над 1.2 на хиляда – 2, 06 промила, установено по надлежния ред, поради което и на основание чл. 304 НПК го оправдава по обвинението по чл. 343 б ал. НК. На основание чл. 301 ал. 1 т. 11 НК съдът се произнесъл по въпроса за веществените доказателства. Срещу така постановената присъда е подаден бланкетен протест от прокурор при ВТРП, в който се правят оплаквания за нейната неправилност и незаконосъобразност. Отправя се искане до съда за отмяна на атакувания съдебен акт и за постановяване на нова, осъдителна присъда. В съдебно заседания представителят на Окръжна прокуратура поддържа протеста. Излага съображения за нарушение на процесуалните правила от районния съд, при оценъчната му дейност по доказателствата като им прави собствен обстоен анализ, от който извежда доказаност на обвинението. Моли съда да отмени присъдата на ВТРС като неправилна и да бъде постановена нова, с която подс. А. да бъде осъден за престъпление по чл. 343 б ал. 1 НК. Защитниците на подсъдимия възразяват срещу извършената от представителя на В. интерпретация на гласните доказателства по делото като от своя страна приемат същите за взаимнодопълващи се. Акцентират върху изнесените от свид. К. показания в съдебно заседание пред първата инстанция. Молят съда да се потвърди първоинстанционната присъда. Подсъдимият упражнявайки правото си на лична защита и на последна дума заявява, че е невинен и не е извършил престъплението. Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид направените с протеста оплаквания, становищата на страните и като провери изцяло атакувания съдебен акт при условията на чл. 313 и чл. 314 НПК, приема за установено следното: Протестът на представителя на ВТРП е подаден в срока по чл. 319 НПК, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество. В хода на извършената служебна проверка от ВТОС не се констатира наличието на допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, при първоинстанционното гледане на делото, както и при постановяването на присъдата и изготвяне на мотивите към нея, които да водят до отмяната й и връщане на делото. Липсата на такива налага обсъждане на обосноваността и приложението на материалния закон при постановяване на обжалвания съдебен акт. Въз основа на обективен и цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, проверяваната инстанция е възприела фактическа обстановка и е извела от нея правни съображения, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. С оглед на процесуалното задължение за свой прочит на фактологията по делото и поради допълнително събраните на въззивното следствие гласни и писмени доказателства, въззивният съд намира, че на 20.07.2010г. подс. А. се запознал в „Интерхотел” В. Т. със свид. А. Ю.. В хода на вечерта А. употребил алкохол, докато Ю. бил на безалкохолни напитки. Докато разговаряли подсъдимия споделил за здравословните проблеми, който има майка му и притесненията му в тази връзка. Поради употребеното количество алкохол А. помолил Ю., който притежава валидно СУМПС, да го закара до дома му, тъй като на другата сутрин трябвало да транспортира майка си за химиотерапия. В инкриминирания период подсъдимият ползвал л.а. „БМВ” с рег. № .., собственост на „АГ И.” ЕООД, на което същият е управител. Ю. се съгласил да закара А. с въпросния автомобил до адреса му като последният седнал да се вози на предна дясна седалка. Малко след 01.00 часа на 21.07.2010г. стигнали до Кооперативния пазар в града, на кръстовището на улиците „Н. Г.” с „Б.”, като Ю. насочил автомобила към първата улица. Пътната настилка била мокра, автомобила поднесъл надясно, поради което водачът Ю. загубил контрол над управлението и превозното средство се блъснало, с предната си дясна част, в началото на бетонната стена на пазара до сергиите за цветя. От удара купето на автомобила се изпълнило с бял пушек, задействали се предпазните въздушни възглавници, но въпреки това А. ударил главата си в дясната част на предното панорамно стъкло. Таксиметровия шофьор К., който се намирал в близост до мястото на инцидента, станал свидетел на удара, както и неустановен по делото водач на МПС, движило се непосредствено след процесния автомобил. Двамата веднага се приближили до катастрофиралото превозно средство. Първоначално не успели да отворят предните врати, но след като ги отворили почти едновременно, свид. Ю. излязъл през предната лява врата. Нямал видими наранявания по себе си, но бил уплашен от случилото се и побягнал от мястото. Малко след това се качил в неизвестен автомобил, който продължил движението си в посока градската болница. В близост до заведение „Скорпиона”, Ю. осъзнал, че не постъпва правилно, поради което слязъл от него. Междувременно К. забелязал, че подсъдимият се намира на задната седалка и блъска с крака по вратите, които не можели да се отворят. Помогнал му да се прехвърли отпред и го издърпал през шофьорската врата извън автомобила. К. разпознал в подсъдимия свой клиент, с който имал конфликт във връзка с неплатена сметка. А. бил в неадекватно състояние, което било резултат не само на алкохолното опиянение, но и на пътния инцидент. В челната област имал повърхностно нараняване с видим кръвоизлив, а на ризата му ясно си личал отпечатък от въздушна възглавница. Неустановения по делото свидетел настанил подсъдимия в автомобила си, а К. сигнализирал дежурната част в РУП В. Т. за инцидента. Първи, на място, пристигнали свидетелите С. и М., които по предположение на К. се насочили към подсъдимия като водач на катастрофиралия автомобил. А. първоначално отрекъл на е управлявал автомобила, но след като полицаите му заявили, че свидетел –очевидец го сочи като такъв, той потвърдил, че е шофирал автомобила. Подсъдимият бил тестван за наличие на алкохол с техническо средство от дошлия по – късно Кр. В. – мл. автоконтрольор в ОД МВР В. Т., което отчело 2,06 промила. А. бил отведен до ЦСМП В. Т. за даване кръвна проба, но отказал такава. В болницата отишъл и Ю. като участник в ПТП, след което бил отведен в сградата на РУП В. Т. от свидетелите М. и Д.. На подсъдимият бил съставен АУАН № 1605/21.07.2010г., в който той посочил, че л.а. бил управляван от свид. Ю.. При извършен оглед на инкриминирания автомобил били иззети части от двете отворени въздушни възглавници и проби от червеникаво вещество, от горен десен ъгъл на предно панорамно стъкло и от пепелника до скоростния лост. От заключението на съдебно медицинската експертиза на веществени доказателства е видно, че по представените за изследване обекти се установява наличието на кръв с човешки произход, но само от кръвна група „А”. Такава е кръвногруповата принадлежност на подс. А., докато тази на Ю. е кръвна група „0”. Така изяснената фактическа обстановка съдът приема за несъмнено установена след анализа на събраните по делото гласни и писмени доказателства чрез обясненията на подсъдимият, показанията на А. Ю., частично от тези на свидетелите В. С., К. М., К. В. /прочетени по реда на чл. 281 ал. 7 вр. ал. 5 НПК/, Д. М., М. Д., К. К., също частично, вкл. и тези му прочетени по реда на чл. 281 ал. 4 ар. ал. 1 т. 1 НПК, както и приобщените по реда на чл. 282 и чл. 283 НПК – протокол от оглед на местопроизшествие, заключение на съдебно медицинска експертиза, извлечение от книгата за пропускателния режим в РУП В. Т., АУАН № 1605/21.07.2010г. и приложената по делото медицинска документация. Оценката на тези доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност несъмнено налага извода за недоказаност на обвинението срещу А. да е извършил престъплението по чл. 343 б ал. 1 НК. Обясненията на подсъдимия, преценени с оглед тяхната двойствена природа на важен доказателствен източник и на средство за защита, наред с показанията на Ю. и К., дадени в съдебното производство, недвусмислено сочат, че не подсъдимият, а А. Ю. е управлявал въпросния лек автомобил на инкриминираната дата. Обясненията на А. и показанията на тези двама свидетели са последователни, логични и свързани, а последните са и непредубедени и незаинтересовани, поради което съдът ги приема за достоверни. Същите са в унисон не само помежду си, но и с констатираното при огледа на автомобила, експертното заключение по делото и дори с показанията на К. от ДП приобщени по реда на чл. 281 ал. 4 НПК. От тези доказателствени източници може да се заключи не само кой е бил водача на автомобила, но и кой е човека, возил се на предна му дясна седалка. Това е бил подсъдимият А., който е имал нараняване в челната област и чийто следи от кръв са открити в горния десен ъгъл на предното панорамно стъкло, в тази му част, в която то е счупено, но не разпаднато. Тази фактическа констатация кореспондира и с отразеното от подсъдимия още в деня на инцидента, в съставения му на 21.07.2010г. АУАН, че А. Ю. е управлявал автомобила му. Наличието на следи от въздушна възглавница по ризата на А. не компрометира установеното, тъй като от протокола за огледа на автомобила е видно, че се е задействал и предния десен еърбег. Съдът не кредитира, приетите за достоверни, показания на свид. К. от съдебно заседание пред въззивната инстанция само в частта им, от коя врата е излязъл свид. Ю.. Посоченото от свидетеля, че Ю. е излязъл от предна дясна врата е в противоречие, не само с показанията му дадени пред първата инстанция и в ДП, но и с тези на самия Ю.. Именно последния най – добре знае от коя врата е излязъл, а той сочи, че това е предна лява врата. Полученото несъответствие е възможно да се дължи не само на изминалото от случката време /близо година и три месеца/, но и на обстоятелството, че усилията на К. са били насочени да помага на подсъдимия, а не на А. Ю.. Съпричастността на последния към процесния случай косвено се потвърждава от показанията на М. и Д., който са изпратени в болницата да транспортират Ю. до РУП В. Т., поради участието му в пътния инцидент. От наличната по делото доказателствена съвкупност, както правилно е отбелязал районният съд, не може да се установи, че А. е осъществил процесното изпълнително деяние, изразяващо се в управление на МПС. Обвинителната теза в тази насока се подкрепя единствено от показанията на свидетелите С. и М., както и тези на К. дадени на ДП и прочетени в първата инстанция по реда на чл. 281 ал. 4 НПК. Първите двама не са очевидци на факта на управление от страна на подсъдимият, а излагат в показанията си негови извънпроцесуални признания, че той бил водач на автомобила. Съдебната практика е константна в своето разбиране, че извънсъдебните признания на обвиняемия не са доказателствено средство, а факт, който подлежи на доказване с всички допустими от закона доказателствени средства, ако е от значение за делото. Този факт - подсъдимия да е управлявал МПС, обаче остана недоказан в настоящото наказателното производство, доколкото се подкрепя само от показанията на К. от ДП. При това положение влиза в сила рестрикцията на чл. 281 ал. 8 НПК, която забранява осъдителната присъда да се основава само на показания прочетени по реда на чл. 281 ал. 4 НПК. Не само това ограничение е пречка въззивния състав да приема за доказана обвинителната теза. Самите показания на К. от ДП се явяват изолирани и нелогични с оглед останалия доказателствен материал, включително и с показанията на този свидетел в съдебното производство. Внимателния прочит на показанията му пред разследващия орган разкриват една тенденциозност на водения разпит и поставянето му в рамки, в които акцента пада върху действията и участието на лица след настъпилото произшествие, при което лесно и удобно подсъдимия е квалифициран като водач на автомобила „БМВ”. Нещо повече в тази си част К. не поддържа показанията си. Много по логично и житейски правдиво звучи свидетелстването му пред първата инстанция, че не е видял кой управлява автомобила. Първо, инцидента е през тъмната част на денонощието и въпреки уличното осветление видимостта е намалена. Второ, мястото от където К. е станал свидетел на инцидента, е имал пряка видимост към возещия се на предна дясна седалка, но не и към водача на МПС. Трето веднага след удара, купето на автомобила се изпълнил с бял дим, което е намалило значително видимостта в него. Самия К. твърди, че е предположил, че А. е управлявал автомобила, но не го е видял. Това му предположението вероятно почива на субективната му възприятие, че катастрофиралото МПС е на подсъдимия /разпит във въззивното следствие - „дойде неговото БМВ”, „неговата кола дойде”/. В тази връзка правилно първостепенния съд е преценил показанията на К. и през призмата на предшестващ конфликт между двамата, който е възможно да е указал негативно влияние при първоначалното даване на показания от К.. Всичко това препятства решаващият състав на окръжния съд да стъпи върху показанията на К. от ДП в обсъжданата им част при формиране на своите доказателствени изводи. Тези показания противоречат на останалите доказателства, приети за безспорни, включително и на показанията му дадени на съдебното следствие в двете инстанции. Показанията на свидетелите С., М.и тези на В. от ДП приобщени по делото по реда на чл. 281 ал. 5 НПК /със съгласие на страните/ съдържат изявления, че К. бил посочил подсъдимия А. като лицето управлявало процесния автомобил. Процесуалната стойност на тези данни в посочените свидетелски показания ги определя като производни по характер доказателства, доколкото същите не отразяват и пресъздават лично възприети обстоятелства за авторството на инкриминираното деяние, а по техни твърдения възпроизвеждат факти, съобщени им К.. Естеството на производните доказателства предпоставя тяхната процесуална роля и предназначение. Те могат да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, служат за проверка на същите или ги заменят при недостъпност на първичните фактически данни. В обсега на последната алтернатива са случаите на погиване на източника на преки първични доказателства, обективна невъзможност за инкорпориране на първични доказателства и процесуалната им негодност – свидетелят – очевидец не може да бъде намерен за разпит или съществува някоя друга процесуална пречка. Конкретиката по делото не индицира на нито една от очертаните хипотези. К. е разпитан по делото и категорично заявява, че не е видял подс. А. да управлява въпросния автомобил. Независимо ¯т горното, показанията на С. и М. в обсъжданата им част се явяват вътрешно и помежду си противоречиви. В една част М. свидетелства, че К., е посочил подсъдимия като лицето управлявало автомобила, а в друга част казва, че никой от присъстващите не е посочил подсъдимия като водач на МПС, а таксиметровия водач /К./, само е казал, че е видял А. да излиза от автомобила. Сивев свидетелства, че присъстващите на произшествието лица му посочили подсъдимият като водач на автомобила, а после сочи, че им /с колегата му/ било казано, че подсъдимия не е шофирал. От свидетеля – очевидец К. пък разбрал, че са помогнали на А. да излезе от мястото на шофьора. Така констатираните вътрешни несъответствия още по-ясно изпъкват, когато показанията на С. и М. се съпоставят с приети за безспорни по делото гласни доказателства. Показанията на Сивев са неправдиви и в частта им, в която той заявява, че в автомобила е нямало други хора и че подсъдимия е бил сам. Това категорични противоречи на анализираните по горе гласни и писмени доказателства, включително и на приобщените от ДП показания на К.. Оценката и интерпретацията на наличните доказателствени източници на плоскостта на процесуалната природа на установените чрез тях производни фактически данни, при отчитане на съдържанието им и съществуващите връзки с останалата доказателствена маса обосновават липсата на доказателствена обезпеченост на повдигнатото на А. обвинение за престъплението по чл. 343 б ал. 1 НК. До този извод е достигнал и първостепенният съд, който в контекста на реализирания доказателствен анализ, се явява съобразен с изискванията на процесуалния закон. Съдът признава подсъдимия за виновен само и единствено, когато обвинението спрямо него е доказано убедително, което е гаранция за реализиране на неговите права в наказателния процес, произтичащи най – вече от презумпцията за невинност, установена в чл. 16 НПК. Само когато всички факти, включени във веригата на причинно – следствения процес на престъпното деяние и неговото авторство бъдат безспорно установени, съдът може да ангажира претендираната от обвинителната власт отговорност на подсъдимото лице. Недопустимо е постановяването на осъдителен съдебен акт при недоказаност на обвинителната теза по несъмнен начин. Присъдата не може да почива на предположения, на съмнително и колебливо установени обстоятелства относно съставомерните признаци на престъпното деяние. В конкретиката на случая по делото не се доказа, категорично и безсъмнено, че А. е осъществил поведенческия акт, чрез който законодателя е очертал изпълнителното деяние на престъплението по чл. 343 б ал. 1 НК, а именно, че е на инкриминираната дата е управлявал МПС. От това следва, че е без значение и ирелавантно за изхода на делото установената концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия. С оглед на гореизложеното подаденият протест срещу първоинстанционната присъда се явява неоснователен, тъй като не са налице основания за отмяна или изменение на обжалвания акт, поради което и на основание чл. 338 НПК, същият следва да бъде потвърден. Водим от горното, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА присъда № 119 от 09.06.2011г., постановена по НОХД № 954/2011г. на Великотърновския районен съд. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |