Решение по дело №2329/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е образувано по жалба на О. Д., [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, притежаваща Регистрационна карта от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет № ***, със срок на валидност до ***., чрез пълномощника си адв. Т. Ч., против Заповед № ЗСПД/Д–РВ/25217/08.10.2024г., издадена от Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - гр. Пловдив, с която на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД е отказано получаване на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас, за детето И. Д..

В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна, постановена в нарушение на материалния и процесуалния закон, и целта на ЗСПД, като се моли съда да я отмени. В съдебно заседание процесуалният представител поддържа жалбата. Допълнителни съображения са изложени в хода по същество от пълномощник адв. Ч., от която се претендират и разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Директор дирекция „Социално подпомагане“, редовно призован не се явява и не се представлява. В представено писмено становище оспорва жалбата.

Жалбата е процесуално ДОПУСТИМА, а разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.

От приетата по делото административна преписка се установява, че О. Д., като майка на И. Д. е поискала отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД със заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ-25217 от 20.09.2024 г. до Директора на ДСП – Пловдив. Декларирано е, че детето й е записано в училище за обучение за учебната 2024/2025 г.

Във връзка с това искане, съгласно Лист за извършен предварителен контрол за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална подкрепа и частта от заявлението, която се попълва от длъжностното лице, социалният работник на 08.10.2024 г. е достигнал до извод, че семейството няма право на еднократна помощ за покриване на част от разходите в началото на учебната година на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, като е мотивирано, че на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД право на семейни помощи за деца имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна, като между РБългария и Украйна няма спогодба за изплащане на семейни помощи за деца.

Този решаващ извод е възприет изцяло и в атакуваната в това производство заповед на ответника, който на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от ППЗСПД във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 от ЗСПД и въз основа на подадено заявление-декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/ЗСПД/Д-РВ-25217 от 20.09.2024, е отказал на О. Д. отпускане на еднократна/месечна помощ за 1 дете – И. Д.. Заповедта е редовно връчена на заявителката на 14.10.2024г.

Като доказателства по делото са приети, представени с жалбата заверени копия на Регистрационна карта от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет №***, издадена на 09.05.2023г., със срок на валидност до ***.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

В случая оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган и в изискуемата от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довело до противоречието му с материалния закон и неговата цел.

На първо място следва да бъде съобразено, че с нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е уредил лицата, които имат право на семейни помощи по този закон, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

А съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

Съответно, съгласно § 1, т. 1, б. „а“ от ДР на ЗСПД, „семейството“ включва съпрузите, ненавършилите пълнолетие деца, както и навършилите пълнолетие, ако продължават да учат, до завършване на средното им образование, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст (родени, припознати, осиновени, доведени, заварени, с изключение на сключилите брак).

Между страните не е спорно, а и това се установява от събраните по делото доказателства, че О. Д. и нейното дете И. Д. към датата на подаване на заявлението, а така също и към датата на издаване на оспорената заповед, са семейство по смисъла на ЗСПД, съответно И. Д. е дете, което е записано в училище за учебната 2024г./2025г., живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето, т.е. налице са кумулативните предпоставки на чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД.

Като мотив за отказа административният орган е посочил, че жалбоподателката не отговаря на условията по чл. 3, т. 5 от ЗСПД, съгласно която разпоредба право на семейни помощи за деца имат: семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

С нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, като според т. 5 на същия текст към тях се причисляват и бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

От своя страна чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което според чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане включва само социалните помощи по този закон.

По делото не е спорно, че няма международен договор между България и Украйна, който да урежда на реципрочна основа отпускането на семейни помощи, но очевидно текущият въоръжен конфликт обективно минимизира възможността за подобно договаряне.

Безспорно, в Закона за социалното подпомагане е предвидено отпускането на социални помощи и за лице с предоставена временна закрила. Същевременно претендираната помощ е по реда на ЗСПД, която е наименована "семейна помощ". Независимо от различното наименование на помощта, обвързването й с минимален размер на получаван доход и посещение на детето в училище, водят до извода, че тя представлява вид социално подпомагане, тъй като отговаря на законовата дефиниция за социално подпомагане в чл. 2, ал. 2 от ЗСП.

В този смисъл разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД е в противоречие с чл. 39 от ЗУБ и чл. 2, ал. 6 от ЗСП.

Това противоречие следва да бъде разрешено при съобразяване с поетите ангажименти от Република България относно правата на детето и разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България.

Отделно от изложеното, за пълнота е необходима да се посочи още, че ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от 03.07.1991г.), защото съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници.

Разпоредбата на чл. 3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 на същия текст държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки.

Най-добрите интереси на детето е сложно и динамично понятие и неговото съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай, като се вземат предвид конкретното положение на детето, индивидуалната му среда, ситуация и нужди. Целта на това понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на всички признати в Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане е, че ако разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере това тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето. Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея, съставляват рамката на тълкуване.

Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

По-нататък действително с оглед на водещата се война в Украйна Европейският съвет активира за пръв път Директивата за временна закрила на бежанци, с което се даде възможност на украинците, които влизат на територията на страните членки на ЕС, да получат незабавна помощ. В рамките на тази помощ е включена и възможността за получаване на социално подпомагане, но в съответствие с възможността, дадена от чл. 29, параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила.

Съгласно съображение 15 от приложимата Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица (Директивата) задълженията на държавите – членки по тази директива следва да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В чл. 3, § 2 от Директивата е предвидено, че държавите-членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а съгласно чл. 13, § 2 държавите - членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила.

Семейните помощи за деца по ЗСПД са особен вид социални помощи по смисъла на чл. 47, ал. 1 от Конституцията на РБ, които се финансират от държавния бюджет съгласно чл. 5 от ЗСПД /Решение № 2 от 2006 г. по к. д. № 9 от 2005 г. на Конституционния съд на РБ/. Те се предоставят с оглед на разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗСПД и да осигурява най-добрия им интерес в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето.

От анализа на приложимата нормативна уредба следва извод, че децата, ползващи се от временна закрила, със статут на бежанец или хуманитарен статут, с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, на които е предоставено убежище, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца (граждани на Република България или за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна). Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл. 3 от ЗСПД.

С оглед на това ограниченията, предвидени в чл. 3, т. 5 от ЗСПД и чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ, според които чужденците с предоставена временна закрила могат да се ползват само от правото на социални помощи по ЗСП, но не и от правото на семейни помощи по ЗСПД, не съответстват както на Конституцията на РБ и Конвенцията, така и на Директивата, поради което и на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от КРБ и принципа на примата на общностното право следва да останат неприложени.

Поради изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на общностното право и международните договори в областта на закрилата на детето и предоставянето на временна закрила на чужденци, както и в несъответствие с целта на закона. Поради това същата следва да бъде отменена, и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва да бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне в сроковете по ЗСПД при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

С оглед изхода на спора и претендираното от пълномощника на жалбоподателката присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата, съдът намира, че такова му се следва, като съображенията за това са следните:

По делото е налице представен Договор за правна помощ и съдействие, сключен между О. Д. и адвокатите от Фондация достъп до права поотделно, подписан от адвокат Т. Ч., в който договор страните изрично са заявили, че адвокатите предоставят правна помощ и съдействие безплатно на основание чл. 38, ал 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, т.е. на материално затруднено лице. Към жалбата Т.е представила и Декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, в която декларира, че освен получаваните трудови възнаграждения, които възлизат на 500 лева, тя и членовете на семейството й нямат други доходи, като не притежават недвижими имоти и моторни превозни средства. Съдът намира, че представянето на договора за правна помощ и съдействие, в който изрично е вписано, че правната помощ се оказва от адвоката на клиента безплатно, както и основанието за това – чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, а така също и представената декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, в която е вписан доход на четиричленно семейство в размер на 1629,56 лева са достатъчни, за да се приеме, че е налице сочената хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Нещо повече, в тежест на заявителя, който е оспорил наличието на предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата е, да докаже това свое възражение, като представи доказателства, от които да се установи, че жалбоподателката има имущество, поради което не е материално затруднено лице и не са налице основанията да й бъде предоставена безплатна адвокатска защита. Такива доказателства обаче от страна на ответника не са представени, поради което и съдът намира наведените в тази връзка възражения, за неоснователни.

На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, при съобразяване с разрешенията, дадени в Решение от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и при отчитане невисоката фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на адв. Т. Ч. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ на жалбоподателката в размер на 100 лева.

Мотивиран от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ по жалба на О.Д., [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, притежаваща Регистрационна карта от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет № ***, със срок на валидност до ***., чрез пълномощника си адв. Таня Чечкова, Заповед № ЗСПД/Д–РВ/25217/08.10.2024г., издадена от Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - гр. Пловдив, с която на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД е отказано получаване на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас, за детето И.Д..

ИЗПРАЩА ПРЕПИСКАТА на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - гр. Пловдив за ново произнасяне по заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ-25217 от 20.09.2024 г.,подадено от О.Д., [ЛНЧ], с гражданство Украйна, с предоставена временна закрила в Република България, притежаваща Регистрационна карта от Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет № ***, със срок на валидност до ***., в сроковете по ЗСПД при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане – София да заплати на адвокат Т.Ж.Ч., АК – Пловдив, личен № **********, съдебен адрес: гр. Пловдив, [улица], ет. 3, офис № 306 сумата от 100 (сто) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата безплатна адвокатска помощ на О.Д..

Решението е окончателно.