Р Е Ш Е Н И Е
№ 304
гр. Русе, 22.11.2023 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
Съдия: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА и като разгледа
докладваното от съдия БАСАРБОЛИЕВА административно
дело № 505 по описа за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 145 и
сл. от АПК, вр. чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).
Образувано е по жалба от М.И.А. ***,
чрез адвокат И.Г., против Решение № 2153-17-93/28.08.2023 г., издадено от
Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата й и е потвърдено
Разпореждане № 2140-17-438/01.08.2023 г. на ръководителя по пенсионно
осигуряване при ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане, на
жалбоподателката е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и
възраст на основание чл. 68, ал. 3 от КСО. В жалбата се твърди, че оспореното
решение е незаконосъобразно като постановено в противоречие с
материалноправните разпоредби. Поддържа се, че административният орган
неправилно не е зачел за действителен трудов стаж времето, през което
жалбоподателката е отглеждала децата си – общо 02 г. 00 м. 12 дни.. Изложени са
съображения за липса на правно основание за приложението на § 1, ал. 1, т. 12
от ДР на КСО, тъй като за процесния период е приложима разпоредбата на чл. 80
от ППЗП (отм.), по силата на която, за трудов стаж по смисъла на ЗП, се зачита времето, прекарано в
законоустановения платен и неплатен отпуск, който се признава от КТ. Наведените
в жалбата възражения се поддържат и в хода на делото по същество. Иска се
отмяна на оспорваното решение и потвърденото с него разпореждане на пенсионния
орган и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне, с
указания по точното прилагане на закона. Претендира се присъждане на разноски,
за които представя списък.
Ответникът – Директорът на ТП на НОИ
– Русе, чрез процесуалния си представител – старши юрисконсулт Цветелина
Рачева, оспорва жалбата. В подробни писмени бележки аргументира
законосъобразността на обжалваното решение. Моли за отхвърляне на жалбата. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът като взе предвид доводите,
изложени в жалбата, фактите, които се извеждат от анализа на доказателствата по
делото, разгледани поотделно и в
съвкупност, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по
чл. 168, ал. 1 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е допустима, като подадена от
надлежна страна, срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, и в
законоустановения срок, съгласно чл. 118, ал. 1 от КСО, указан и от
административния орган в оспорения акт. Решението на Директора на ТП на НОИ -
Русе е изпратено на жалбоподателката по пощата и е получено от нея на 01.09.2023
г., а от пълномощника й на 31.08.2023 г. Жалбата е подадена на 01.09.2023 г., в
деловодството на административния орган, издал оспореното решение, с което е
спазен преклузивният 14-дневен срок за оспорване.
Предмет на оспорване в настоящото производство е Решение № 2153-17-93/28.08.2023
г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, постановено по жалба на М.И.А. срещу
Разпореждане № 2140-17-438/01.08.2023 г. на Ръководителя по пенсионно
осигуряване в същото териториално поделение на НОИ.
От събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът установи от фактическа страна следното:
Производството пред административния орган е
започнало по Заявление вх. № 2113-17-974/20.06.2023 г., с което М. А. е
направила искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на
основание чл. 68, ал. 3 от КСО /л.11 и 12 от преписката/. След извършена
проверка, ръководителят на „ПО“ към ТП на НОИ – Русе приел, че жалбоподателката
към датата на подаване на заявлението има навършена възраст 68 г. 09 м. 19 дни,
като е зачетен придобит общ осигурителен стаж от ІІІ категория труд – 16 г. 07
м. 09 дни, от които 14 г. 06 м. 27 дни е действителен осигурителен стаж. Не е
зачетен за действителен стаж, по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО,
периодът, в който М. А. е отглеждала второто си дете, а именно периода от
26.07.1989 г. до 08.08.1991 г. като „неработеща майка“. При тези констатации
длъжностното лице приело, че жалбоподателката не отговаря на условията за пенсиониране
по реда на чл. 68, ал. 3 от КСО, тъй като няма 15 години действителен
осигурителен стаж към датата на подаване на заявлението, по смисъла на § 1, ал.
1, т. 12 от ДР на КСО. Така мотивиран, ръководителят на „ПО“ към ТП на НОИ –
Русе издал процесното разпореждане, с което отказал отпускане на лична пенсия
за ОСВ на оспорващата.
М. А. депозирала жалба вх. № 1012-17-321/10.08.2023
г. срещу постановеното разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Русе, който
се е произнесъл с оспореното в настоящото производство решение. В мотивите към
решението си, горестоящият административен орган приел, че жалбоподателката има
общ стаж от 16 г. 07 м. 09 дни, от които 02 г. 00 м. 12 дни са зачетени като
период на неработеща майка отглеждаща малко дете, съгласно ПМС № 61/1967 г.,
които обаче по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, не могат да бъдат
зачетени за действителен стаж. С оглед това, стигнал до извода, че
действителният стаж на М. А. е от 14 г. 06 м. 27 дни и не отговаря на
изискуемия такъв по чл. 68, ал. 3 от КСО. Мотивиран така, директорът на ТП на
НОИ – Русе приел, че оспореното разпореждане е издадено в съответствие с
материалноправните изисквания на закона, поради което отхвърлил жалбата и го потвърдил.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
По аргумент от чл.117, ал.1, т.2, б.“а“ и ал.3 КСО, ръководителят
на териториалното поделение на НОИ се произнася
с мотивирано решение по жалби срещу отказ за отпускане на
пенсии, в каквато хипотеза попада разглежданият случай.
Оспореното решение е подписано от длъжностно лице при ТП на НОИ-Русе – Лилия
Пенева, с означението „съгласно Заповед №1015-17-13 от 27.01.2020 г. на
директора на ТП на НОИ гр.Русе“. Представена е Заповед № 21990/07.08.2023 г. на
подуправителя на НОИ /л.20 от преписката/, от която се установява, че
директорът на ТП на НОИ – Русе е бил в разрешен платен годишен отпуск за
времето от 21.08.2023 г. до 01.09.2023 г., включително, в който период е
постановено решението, предмет на съдебния контрол. Със Заповед №1015-17-13 от 27.01.2020 г. директорът
на ТП на НОИ – Русе е определил Л. Т. П. – началник на отдел „Административен“
в ТП на НОИ – Русе за заместник в периодите на отсъствието му, който заместник да
изпълнява правомощията, предоставени по чл. 117, ал. 3 от КСО /л.21 от
преписката/. В тази връзка, съдът намира, че решението е издадено от материално
и териториално компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а” от КСО, в условията на заместване на директора на ТП на НОИ - Русе.
Спазена е и изискуемата писмена форма като решението е мотивирано,
съобразно изискването на чл. 117, ал. 3 от КСО. От данните по преписката се установява, че в хода на административното
производство са събрани всички относими доказателства, релевантни за преценка
на правото на жалбоподателката на исканата от нея пенсия за осигурителен стаж и
възраст. Съдът не констатира да са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. Намира обаче, че оспореният административен акт е
постановен в противоречие с материалния закон, поради следните съображения:
По същество, спорът по настоящото
дело се свежда до въпроса: налице ли са кумулативно
изискуемите предпоставки по чл. 68, ал. 3 от КСО за придобиване право на
пенсия: 1. Навършена възраст и 2. Най – малко 15 години действителен
осигурителен стаж. По – конкретно, между страните се спори дали в действителния
осигурителен стаж на жалбоподателката, следва да се включи и осигурителният й стаж
като „неработеща майка“, за периода от 26.07.1989 г. до 08.08.1991 г.
Между страните няма спор, че към момента на
подаване на заявлението за отпускане на пенсия на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, жалбоподателката има навършена възраст 68 г. 09 м. 19 дни, която отговаря
на изискуемата по закон – 67 години за 2023 година.
Няма спор, и че по отношение на жалбоподателката е
зачетен осигурителен стаж от ІІІ категория 16 г. 07 м. 09 дни, в това число и
времето за отглеждане на дете като „неработеща майка“ от 02 г. 00 м. 12 дни.
Осигурителният й стаж като „неработеща майка“ обаче, пенсионният орган не е
приел за „действителен“ такъв по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Като
действителен осигурителен стаж е зачел
14 г. 06 м. 27 дни, който не покрива изискването на чл. 68, ал. 3 от КСО за
минимален действителен осигурителен стаж от 15 години.
В хода на административното производство е
установено, че в периода от 26.07.1989
г. до 08.08.1991 г. жалбоподателката е била неработеща майка, т.е. не е полагала
труд по трудово правоотношение или приравнено на такова, както и това, че
второто й дете, за което е полагала
грижи през периода, е родено на *** г. /Удостоверение за раждане от *** г./.
В § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, законодателят изрично регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при
пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава
разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Приложимата материалноправна разпоредба към процесния
период е разпоредбата на чл. 80 от ППЗП (отм.), която не е изменяна по време на
действието и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на ЗП (отм.) се зачита
времето, прекарано в законоустановения платен или неплатен отпуск, който се
признава по КТ. В процесния период, относима е и уредбата досежно правата на
„неработещите майки“, дадена с отменения чл. 3ж, ал. 2 от Указа за насърчаване
на раждаемостта (доп.,
ДВ, бр. 51 от 1984 г.), която е възпроизведена в сега действащия чл.
9, ал. 7 от КСО, съгласно който за осигурителен стаж при пенсиониране се
зачита и времето, през което неработеща майка е гледала дете до 3-годишна
възраст, като за този период
се внасят осигурителни вноски в размера за фонд "Пенсии" за сметка на
държавния бюджет върху минималната работна заплата към датата на отпускане на
пенсията.
Така и при двата пенсионни режима – по отменения ЗП и по сега действащия
КСО – отпускът по майчинство се зачита за трудов стаж при пенсиониране,
респективно за осигурителен стаж при пенсиониране и това не е в зависимост от
обстоятелството дали жената – майка е била работеща или неработеща. Тъкмо
напротив, такова право е признато, към процесния период, и на неработещата
майка. Неправилно пенсионният орган приема, че спорният стаж не следва
да участва при преценка правото на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО, тъй като не е действителен по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Настоящия съдебен
състав не споделя изложените в
оспорваното решение съображения досежно обхвата на цитираната разпоредба, включително и след допълването й, направено в ДВ
бр. 8/2023 г., доколкото следва да се приеме, че направеното там изброяване не
е изчерпателно.
Основателни са наведените в жалбата възражения, че
незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж
противоречи на чл. 17 и чл. 47 от Конституцията на Р България, регламентиращи
закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни
права. В този смисъл, разяснения в тази насока са дадени с Решение № 2 от
04.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Р
България.
В случая, по отношение на жалбоподателката, при
зачитането за действителен осигурителен стаж на периода от 26.07.1989 г. до
08.08.1991 г., посочен в оспореното решение, изискуемият минимум от 15 години
действителен осигурителен стаж е достигнат - 16 г. 07 м. 09 дни, а с оглед
навършената от нея възраст от 68 г. 09 м. 19 дни, М. А. безспорно доказва
придобитото право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията
на чл. 68, ал. 3 от КСО към момента на подаване на заявлението за отпускане на
пенсията. Като са приели обратното, органите на ТП на НОИ – Русе, са
постановили незаконосъобразни административни актове, постановени в
противоречие на закона и при несъответствие с целта на закона – отменителни
основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК, които следва да бъдат отменени. Тъй
като естеството на спора не позволява решаването му по същество и на основание
чл. 173, ал. 2 от АПК, преписката следва да бъде изпратена на административния
орган за ново произнасяне по Заявление за отпускане на лична пенсия за ОСВ вх. № 2113-17-974/20.06.2023 г., при
съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и
прилагането на закона.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143,
ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателката следва да бъдат присъдени направените
разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 500 лева. – договорено и заплатено в брой, видно от договора за
правна защита и съдействие на л.11 от делото. Разноските, на основание § 1, т.6
от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на Националния осигурителен институт,
който има качеството на юридическо лице съгласно чл.33, ал.2 от КСО и чл.2,
ал.1 от Правилника за организацията и дейността на НОИ.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 и
чл.173, ал.2 от АПК вр. чл.118, ал.3 от КСО, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на М.И.А., с ЕГН **********,***, Решение №
2153-17-93/28.08.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него
Разпореждане № 2140-17-438/01.08.2023 г. на ръководителя по пенсионно
осигуряване при ТП на НОИ - Русе, с което на жалбоподателката е отказано
отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл.68,
ал. 3 от КСО.
ИЗПРАЩА преписката на ръководителя по пенсионно
осигуряване при ТП на НОИ - Русе за ново произнасяне по Заявление вх. № 2113-17-974/20.06.2023 г.
на М.И.А., с ЕГН **********, съобразно указанията
по прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, със седалище
в гр.София, бул."Александър Стамболийски" № 62-64, представляван от
управителя И. Ц. И., да заплати на М.И.А., с ЕГН **********,***, сумата от 500
лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: