№ 129
гр. Сливница, 14.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николай Св. Василев
при участието на секретаря Галина Д. Владимирова
като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Гражданско дело №
20241890100799 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Д. Р. И., с която против
„Ф.Б.“ ЕООД са предявени обективно евентуално съединени установителни
искове с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от
ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит №
423532 от 31.08.2016 г. или при условията на евентуалност за прогласяване на
нищожност на клауза на чл. 5 от договора;
Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за
потребителски кредит. Твърди, съгласно чл. 5 от договора кредитът се
обезпечавал с поръчителството на дружество, свързано с ответника. За тази
услуга ответникът му начислил възнаграждние. Твърди, че поради
невключването на размера на това възнаграждение в ГПР, то посоченият в
договора ГПР не отговаря на действителния такъв. Поради това договорът
противоречи на редица разпоредби на ЗПК. Счита, че това възнаграждение се
явява скрита неустойка и води до обогатяване на кредитодателя. Посочва още,
че процесната клауза е неравноправна, тъй като не е индивидуално уговорена.
Ответникът оспорва исковете. Счита, че договорът и посочените клаузи
отговарят на закона и са действителни.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз
основа на закона, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от
ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК:
Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, нищожни са договорите,
които противоречат на закона и които противоречат на добрите нрави. Според
1
чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
За основателност на исковете в тежест на ищеца при условията на пълно
и главно доказване е да докаже следните предпоставки: 1. сключването на
процесния договор за кредит и свързан с него договор за поръчителство, 2.
съдържанието на процесните клаузи, 3. както и че договора, респ. клаузите са
нищожни на заявените в исковата молба основания – нарушаване на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, респ. по
евентуалния иск – нарушаване на изискванията за добросъвестност при
уговаряне на клаузата на чл. 5 от договора за кредит;
Не се оспорва от ответника, а и от представения по делото договор за
кредит № 423532 от 31.08.2016 г., се установява, че между ищеца като
кредитополучател и ответника „Ф.Б.“ ЕООД като кредитодател е сключен
договор за кредит. По силата на този договор ответникът е предоставил на
ищеца в заем сумата от 800 лева, а ищецът се е задължил да я върне в срок до
26.08.2017 г., заедно с възнаградителна лихва в размер на 184 лева. Уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 0 % и годишен процент на
разходите – 49,11 %. Общият размер на всички плащания е 984 лева.
Следователно налице е първата предпоставка за уважаване на иска.
На следващо място трябва да се установи дали този договор, респ. чл. 5
от договора противоречи на закона или го заобикаля.
Сключеният между „Ф.Б.” ЕООД и ищеца договор, представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което са приложими разпоредбите на този закон.
Съгласно чл. 5 от договора, страните са уговорили заемът да бъде
обезпечен с поръчителство, предоставено от Фератум Банк (понастоящем
Мултитюд Банк p.l.c.) в полза на дружеството – ответник. С одобряването на
предоставеното поръчителство уговорката става неотменима, а заемателят
заявява, че сам и недвусмислено е посочил при кандидатстването за кредит
избрания поръчител, като е можел да посочи и физическо лице за поръчител.
В т. 4.3 от предоставената на ищеца преддоговорна информация, е посочено,
че при избор да се сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от
кредитора, очакваните разходи за това за заемателя ще бъдат 616 лева, които
няма да се включват при изчисляването на ГПР, тъй като не влизат в общия
разход по кредита съгласно § 1.1 ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга,
която не е задължително условие за предоставянето на кредита.
По делото е представен договор за гаранция, сключен между ищеца и
третото лице Фератум Банк /сега Мултитюд Банк ПЛС/ за обезпечаване
задълженията на ищеца по процесния договор за кредит, с уговорено и
дължимо възнаграждение в размер на 616 лева. Уговореното заплащане в
полза на дружеството – поръчител по същество не се и оспорва от ответника,
като се оспорва фактът, че сумата следва да е част от ГПР по договора за
кредит.
2
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски
регистър и регистър на ЮЛНЦ се установява, че към датата на сключване на
договора, едноличен собственик на капитала на дружеството „Ф.Б.“ ЕООД,
ЕИК ................, е ФЕРАТУМ ОЙ, Чуждестранно юридическо лице,
Финландия; Понастоящем, едноличен собственик на капитала на дружеството
е Мултитюд АГ, Чуждестранно юридическо лице, Швейцария.
От извършена служебно справка в публично достъпния Търговски
регистър на Малта се установява, че собственици на капитала на Multitude
bank p.l.c., (рег. № C 56251) са лицата Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. №
C 56250), регистрирано в Малта, притежаващо 9999999 дяла на стойност по 1
евро всеки, и Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), регистрирано в
Швейцария, притежаващо 1 дял. Същевременно собственици на капитала на
мажоритарния собственик – Ferratum (Malta) Holding Limited (рег. № C 56250),
регистрирано в Малта, са Multitude International Services OY (рег. № 2583264-
7), регистрирано във Финландия, притежаващо един дял на стойност 1 евро, и
Multitude AG (рег. № CHE-445.352.012), регистрирано в Швейцария,
притежаващо 9999999 дяла. При справка в публично достъпния търговски
регистър на Швейцария се установява, че на основание решение от 05.09.2024
г. Multitude P.L.C. (рег. № C 109441) е преместило офиса си от Гзира (Малта) в
Швейцария, където е било регистрирано Multitude AG (рег. № CHE-
445.352.012), тоест Multitude P.L.C. (рег. № C 109441), което сочи, че е
едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, е идентично с Multitude
AG (рег. № CHE445.352.012).
Това е индиция за знание у заемодателя за наличие на допълнителни
такси под формата на възнаграждение за поръчителство още към момента на
сключване на договора, тъй като дружествата са свързани. Чрез въвеждането
на тази клауза се цели заобикалянето на закона и въвеждането на
допълнителни разходи за длъжника. Кредиторът не е включил
възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му
е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка
следва да се посочи още, че съгласно чл. 11 ЗПК задължителен реквизит от
договора за кредит е лихвеният процент по кредита. Именно лихвата по
договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Съгласно
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва и клауза, надвишаваща този
размер, се счита за нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид
3
изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се
формира същият. Предвид предпоставките, при които се предоставя
поръчителството, то сумата която се дължи е с характер на възнаграждение и
е следвало стойността да бъде включена изначално при формирането на ГПР
/в този смисъл е и т. 7 от решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС/. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя
се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи
в процента на разходите по кредита. Следователно в процесния договор за
кредит е налице несъответствие между действителния и отразения в договора
ГПР и включените в него компоненти. Такива са и изводите на вещото лице по
ССчЕ, който посочва, че при включване на възнаграждението за поръчител
действителният размер на ГПР е 319.58 %. По този начин е нарушен чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. Освен това ГПР надвишава максимално допустимия размер
от 50%, което пък е в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова следва да се
приеме, че договорът е недействителен на основане чл. 22 от ЗПК /в този
смисъл е и т. 8 от решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС/.
На следващо място клаузата на чл. 5 от договора е в противоречие с
добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като
води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца, предоставящ кредити по занятие и тези на потребителя.
Обезпечението на кредита е свързано с процедурата по отпускане на кредита,
респ. действия на кредитора по усвояване и управление на кредита, за които
съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК на същия не се дължи заплащане на такси и
комисионни. Освен това уговореното възнаграждение за поръчителство е с
необосновано висок размер с оглед размера на отпуснатия заем. На следващо
място доколкото договорът за поръчителство е сключен с дружество свързано
с дружеството заемодател, то следва изводът, че единствената цел на този
договор е увеличаване на задълженията на длъжника. Отделно от това
длъжникът е бил ограничен в избора си на поръчител, тъй като същият следва
да бъде дружество одобрено от заемодателя. Действително, предвидена е
възможност поръчители да бъдат и физически лица, но същите следва да
бъдат одобрени от заемодателя, което на практика принуждават задълженото
лице да избере за поръчител дружество, посочено от заемодателя.
Предварително наложената идентификация от кредитора кой може да бъде
поръчител по отпускани от него заеми като обезпечение, не отчита интереса
на потребителя, а само този на кредитодателя, което води до
неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата
на длъжника не са защитени, защото той няма свободата и неограничената
възможност да избере такъв поръчител, чрез който може успешно да обезпечи
задължението си към кредитора и да си учреди с него безплатно
поръчителство, доколкото в конкретния договор за предоставяне на
4
поръчителство, поръчителстването е платено от потребителя на поръчителя.
По изложените аргументи съдът счита, че договорът е недействителен и
предявеният иск следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат ищеца.
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски,
като доказа такива в размер на 50 лева – платена държавна такса, 5 лева за
съдебно удостоверение и 350 лева – депозит за вещо лице, които на основание
чл.78, ал.1 от ГПК му се дължат от ответника.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, съгласно
който ищецът и ЕАД „Д. М.“ са уговорили адвокатско възнаграждение за
представителство по делото в размер на 2200 лева с ДДС, като в договора е
обективирана разписка за заплащането на това възнаграждение от ищеца на
адвокатското дружество. Съдът счита, че това възнаграждение следва да
остане за сметка на ищеца въпреки изхода на спора.
В разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗА е регламентирано, че уговореното
адвокатско възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. В случая
съдът приема, че уговореното в договора възнаграждение е в пряко
противоречие с чл.36, ал.2 от ЗА. Това е така, доколкото уговореният размер
на адвокатското възнаграждение е нито справедлив, нито обоснован.
Възнаграждението не отговаря на правната и фактическа сложност на делото,
каквато в случая липсва, като се има и предвид, множеството дела, които се
водят в страната и вече безпротиворечивата практика на съдилищата за
нищожност на договора за кредит, при некоректно посочен ГПР, след
постановяване на няколко решения на СЕС в този смисъл. /В този смисъл е и
Определение № 300 от 19.03.2025 г. по ч.гр.д. № 23/2025 г. на ОС - София/
На следващо място е налице и явна злоупотреба с процесуални права.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ГПК както страните, така и техните
процесуални представители следва да упражняват добросъвестно и съобразно
добрите нрави своите процесуални права.
В случая нито ищецът, нито неговият пълномощник упражняват
добросъвестно своите процесуални права, като уговарят възнаграждение
неотговарящо на правната и фактическа сложност на същото, като същото не
може да бъде съизмеримо единствено с материалния интерес по делото, който
в случая не е и с ниска стойност и не повишава правната и фактическа
сложност на делото и не променя вида и характера на извършваните
процесуални действия, които са идентични по множеството водени дела
между същите страни, и не може да обоснове по-високо възнаграждение
Във връзка с горното следва да се посочи, че пред настоящия състав са
висящи още 21 дела между същите страни със същия предмет – иск за
нищожност, но на различен договор за кредит, като по всички дела, при нисък
материален интерес и липса на правна и фактическа сложност на делото, се
претендира адвокатско възнаграждение в размер от 1900 лева до 2400 лева с
ДДС по всяко едно. Въпреки, че съдът е присъдил адвокатски възнаграждения
5
по част от делата, то това не означава, че следва да продължи да го прави и да
толерира недобросъвеството поведение на страната.
Наред с това на съда е служебно известно, че между същите страни със
същия предмет с различен договор за кредит са висящи общо 63 дела в
Районен съд – Сливница с идентично адвокатско възнаграждение. Повечето от
договорите за кредит са сключени и падежирали преди повече от 5-6-7-10 г.,
като отдавна е изтекла давността за вземанията по кредита и за сумите,
платени над главницата, като воденото на дела за нищожност на същите няма
реална правна стойност, като единствено се водят такива дела, с цел да се
генерират разноски за адвокатски възнаграждения, доколкото практиката на
СЕС позволява да се предявяват такива искове /за нищожност/, независимо, че
всички суми по договора за кредит са заплатени.
От горното става ясно желанието на страните по договора за правна
защита и съдействие да договорят във вреда на ответната страна като
определят несправедлив и необоснован размер на адвокатско възнаграждение,
за което ответникът да носи тежестта за заплащане.
Действително страните по договор за правна защита и съдействие могат
свободно да уговарят размера на адвокатското възнаграждение, но спрямо
лицето, което понася отговорността за разноски, тежестта трябва да отговаря
на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 1 от ЗА, за да се
гарантира принципа на справедливост и добросъвестност и изключване
възможността да се вреди другиму чрез неонователно обогатяване, в случая на
страната, носеща отговорността за разноски.
С оглед изложеното съдът приема, че договорът за правна защита и
съдействие, сключен с ЕАД „Д. М.“ е нищожен, доколкото противоречи на
добрите нрави, предвид уговореното свръхпрекомерно адвокатско
възнаграждение, поради което не поражда правно действие за страните. В този
смисъл Решение № 125 от 10.10.2017 г. по гр.д. № 4497/2017 г. по описа на
ВКС III ГО.
В тази връзка следва да се обоснове, че в случая съдът не следва да
определя адвокатското възнаграждение, което да е справедливо и обосновано
с оглед правната и фактическа сложност на делото и извършените правни
действия от страна на адвоката, доколкото липсва повелителна правна норма в
тази насока. Неотносимо е прилагането на минималните размери по Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г., тъй като същите са предвидени единствено като база за
определяне на възнаграждението за конкретни процесуални действия и тази
наредба няма задължителен характер и не обвързва съда, докато меродавен за
определяне на възнаграждението по всеки конкретен случай е постигнатото
между страните съгласие.
Страните по договора, по тяхно желание, могат да продължат да са
обвързани от него и да приемат последиците му и размерът на адвокатското
възнаграждение, но същият не следва да се възлага в тежест на ответника по
делото.
След като договорът за правна защита и съдействие не поражда правно
6
действие за страните той не поражда действие и по реда на чл.78 ГПК за
ответната страна и от нея отпада тежестта от заплащане същото като разноски
по делото.
По отношение за искането за присъждане като разноски на заплатените
куриерски такси по подаване на молбите по делото в размер на 15 лева и 1,68
лева – банкова такса, посочени в списъка на разноски по чл.80 ГПК, следва да
се отбележи, че съгласно константната практика на ВКС /Определение № 1105
от 12.03.2024 г. по ч.гр.д. № 151/2024 г., III ГО на ВКС, Определение № 348 от
04.02.2025 г. по ч.гр.д. № 2737/2024 г., I ГО на ВКС и мн. др./ по реда на
ангажиране на отговорността за разноски се покриват само тези, които по
естеството си са необходими за движението на процеса – нормативно
предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда,
поради което не са в дискреция на страната /напр. дали да изпрати исковата
молба по пощата, чрез куриер или да се депозира лично в съда, дали да се
ползва с определен вид превоз, вкл. за процесуалния представител на
страната/. Връзката на направените разноски с конкретното съдебно
производство, свежда присъждането им до държавни такси по делото,
направени разноски за производството като възнаграждения за вещо лице, за
явяване на свидетели, за участие на преводач и тълковник.
С оглед изложеното не се дължат от ответника разноските за куриерски
такси в размер на 15 лева и 1,68 лева – банкова такса, доколкото по своята
същност не представляват разноски по делото, а израз на волята на страната
по какъв начин ще достигат волеизявленията му до съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11 от ЗПК по иска на Д. Р. И., ЕГН **********,
съдебен адрес гр. ....................., чрез адв. М. против „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК
................, седалище и адрес на управление гр. .................... договор за
потребителски кредит № 423532 от 31.08.2016 г. сключен между ищеца и
ответника.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК ................, седалище и адрес на
управление гр. ...................., да заплати в полза на Д. Р. И., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 405 лв., представляваща
разноски по производството съобразно уважената част от искa.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
7