Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …….2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 7435 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 65356 от 11.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 24816/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 156
състав, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр.
с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл.318, ал.2 ТЗ, вр. чл.200 ЗЗД, вр. чл.110, ал.2 ЗС и
чл.86 ЗЗД от „Ч.Е.Б.“ АД срещу Д.Д.С., за признаване на установено, че
ответникът дължи сумата от 544,24 лева, представляваща стойността на доставена
от дружеството електрическа енергия по договор за покупко – продажба на електрическа
енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.София, ул.“*******за
периода от 10.12.2017г. до 08.02.2018г., както и сумата от 14,42 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойността на доставената електрическа енергия за периода от 10.02.2018г.
до 30.05.2018г., за които суми е издадена Заповед за изълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 20.06.2018г., по ч.гр.дело № 37644/2018г. по описа на СРС, ГО,
156 състав.
С решението съдът се е произнесъл по
раззноските, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец „Ч.Е.Б.“ АД обжалва
решението в цялост, с оплакване за неправилност и нарушение на материалния
закон. В подкрепа на изложеното се поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че Д.Д.С. не е клиент за битови нужди по смисъла на ЗЕ,
доколкото за наличието на облигационно правоотношение между страните ищецът е
ангажирал доказателства в производството, а именно – справка за консумация на
клиент, посредством която се установява, че за целите на доставка и продажба на
електрическа енергия до процесния обект на името на наследодателя на ответника
е разкрита партида, като информацията от ежемесечните отчети е подавана на
ищеца за остойностяване от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД – трето неучастващо в
процеса лице. На следващо място се сочи, че с приетите по делото два броя
фактури се установява, че процесните количества електрическа енергия са
остойностени по утвърдени от КЕВР цени за съответния отчетен период, респективно
са станали налични по партидата на наследодателя на ищеца. Излага, че доколкото
ЗЕ се явява специален закон, то при спор как следва да се тълкува даден термин,
касаещ услугата доставка на електрическа енергия, съдът следва да се придържа
към смисъла, вложен от законодателя, а именно за липса на разлика между
понятията „потребител“ и „клиент“. Сочи, че за да имат качество на страни по
договор за продажба на електрическа енергия, съответно за да е налице
облигационна връзка между тях, е достатъчно субектите да отговарят на
изискванията, нормирани в ЗЕ, а именно – физическо лице, обекта на потребление
да бъде присъединен към електроразпределителната мрежа, съгласно действащото
законодателство и физическото лице да използва електрическа енергия за домакинството си. Поддържа, че неправилно
районният съд е приел, че ищецът следва да ангажира доказателства, че ответната
страна е приела наследството, доколкото наследяването от низходящи, съгласно
чл.5 от ЗН, става по силата на самия закон. По изложените съображения, моли
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като вместо него постанови
друго, с което да уважи предявените искове, като основателни и доказани.
Претендира присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемият – ответник Д.Д.С., посредством
назначения му в производството особен представител – адв.Ш., е депозирал писмен
отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва по
подробно изложени съображения. Искането към въззивния съд е обжалваният съдебен
акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. чл.
422 ГПК във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. чл.318, ал.2 ТЗ, вр. чл.200 ЗЗД, вр.
чл.110, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД.
За да постанови
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото
доказателства не може да се обоснове извод за съществуването на договорно
правоотношение между страните с предмет – доставка на електрическа енергия в
процесния имот. Посочено е, че в процесния случай не са представени
доказателства, че ответникът е собственик или ползвател на процесния
електроснабден недвижим имот, нито на какво основание е открита партида на
името на ответника с посочения клиентски номер. По тези съображения е направен
извод, че ответникът в производството не е пасивно материалноправно легитимиран
да отговаря по предявените искове за заплащане цената на доставената в имота за
процесния период електрическа енергия.
В правилно
приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.
154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността на предявения иск се предпоставя
от установяването на следните факти: 1). валидно възникнало облигационно
правоотношение за доставка на електрическа енергия в процесния имот срещу
заплащане на определена цена; 2). реално предоставяне на услугите в
количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане; 3).
ползване на предоставените от ответника услуги.
Настоящият съдебен
състав счита, че първоинстанционното решение е съобразено с предприетата защита
по същество срещу иска в срока за отговор на исковата молба (чл. 131, ал. 2 ГПК) и конкретно с обстоятелството, че ответникът, чрез назначения особен
представител, е оспорил предявените искове изцяло, което имплицитно включва
оспорване на всички правопораждащи претенцията юридически факти, включително и
твърдяното от ищеца качество "потребител на електрическа енергия".
Процесуално задължение на ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е да
докаже, и то при условията на пълно и главно доказване, правопораждащите
вземането му факти, след като няма признание на иска, респ. отделени като
безспорни и ненуждаещи се от доказване факти с доклада по делото. Липсата на
изразено становище по конкретни факти от предявения иск от ответника не е
равнозначна на признаване на иска, респ. на определени факти от значение за
спорното право. В конкретния случай ответникът е оспорил претенциите по
основание и размер, т. е. оспорени са твърденията на ищеца както за наличието
на правоотношение между енергийното предприятие и ответника като потребител на
електрическа енергия през процесния период, така и за използването от ответника
на претендираното количество електрическа енергия. Следователно, в тежест на
ищцовата страна е било да установи при условията на пълно и главно доказване в
процеса, всички обстоятелства, на които основава иска си.
Между страните по
делото на етапа на въззивното производство е спорен единствено въпросът относно
съществуването на твърдяното облигационно правоотношение през исковия период.
По така повдигнатия спор настоящият съдебен състав намира следното:
Спорното
правоотношение по доставка на електрическа енергия на краен клиент намира
правната си уредба в Закона за енергетиката, който регламентира правоотношението за продажба на
електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор, при държавно
регулирани цени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично
известни общи условия. Според действащата разпоредба на чл. 98а от ЗЕ
крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи
условия, предложени от крайния снабдител и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник и влизат в сила за клиентите на крайния
снабдител, без изрично писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/. Процесното правоотношение се регламентира и от Общите условия на
договорите за продажба на електрическа енергия на "Ч.Е.Б." АД, приети
на основание чл. 98а ЗЕ,
одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) с
Решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на 26.11.2007 г. и Общите
условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на
"ЧЕЗ Разпределение България" АД, приети на основание чл. 98б ЗЕ,
одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ - 056 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на
26.11.2007 г., като същите са публикувани съгласно изискванията на чл. 98а, ал. 3 ЗЕ в централен ежедневник, видно от представения сертификат за
публикуване на реклама, издаден от департамент "Маркетинг и реклама"
на вестник "Телеграф". Същите са представени и приети по делото като
писмени доказателства.
Съгласно чл. 98б, ал. 4 ЗЕ и чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, публикуваните общи условия влизат в сила за потребителите, без да е
необходимо изрично приемане, като в чл. 98а, ал. 5 ЗЕ e предвидена възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, да внесат при съответния
краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да предложат
специални условия, като ако същите се приемат, това се отразява в допълнително
писмено споразумение.
По силата на
законовата уредба, продавач на доставената електрическа енергия е крайният
снабдител /субектът по чл. 94а,
респ. по чл. 95 ЗЕ/,
а купувач – крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията
на ЗЕ /ДВ, бр. 54/2012 г. /, в сила от 17.07.2012 г., битов клиент по смисъла
на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за
собствени нужди, а съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от 17.07.2012 г., изм. ДВ, бр. 35/2015 г.,
потребител на енергийни услуги е: а/ краен клиент, който купува енергия и/или
б/. ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с
енергия. Легалната дефиниция на понятието "битов клиент" е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди - § 1, т. 42 ДР (отм.); на ЗЕ и се отнася и
за правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на длъжник с
качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване
върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за "собствени
битови нужди" и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната
свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД,
допуска и при това правоотношение клиент на доставената електроенергия за
битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно с титуляра на вещното право на
ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия
за същия имот /в този смисъл решение № 205 от 28.02.2019 г. по гр. д. №
439/2018 г. по описа на ВКС, III ГО/. Този извод следва и от клаузите на Общите
условия на договорите за продажба на електрическа енергия на "Ч.Е.Б."
АД. В чл. 4, ал. 2 от ОУ е дадено определение на понятието "потребител на
електрическа енергия за битови нужди", а именно – физическо лице, което е
собственик или ползвател на имот, присъединен към електроразпределителната
мрежа съгласно действащото законодателство, което ползва електрическа енергия
за домакинството си. Според чл. 4, ал. 3 от ОУ, правата и задълженията на
потребител на електрическа енергия за битови нужди може да упражнява и друго
лице при условие, че собственикът или титулярът на вещното право на ползване на
имота е предоставил изрично писмено съгласие, дадено пред продавача или пред
нотариус с нотариална заверка на подписа, това лице да бъде потребител на
електрическа енергия за определен срок, като в този случай собственикът,
респективно лицето с учредено вещно право на ползване по отношение на
електроснабдения имот, носи солидарна отговорност пред продавача за
консумираната в имота електроенергия.
В конкретиката на
настоящия случай следва да бъде посочено, че нито едно от представените пред първоинстанционната
съдебна инстанция доказателства от страна на въззивника – ищец не е годно
такова за установяване на обстоятелството, че ответникът в производството Д.Д.С.,
респективно неговият праводател, е титуляр на право на собственост върху
процесния електроснабден имот или че има качеството на вещен ползвател на същия
на валидно правно основание в процесния период, доколкото приложените по делото документи – фактури,
извлечения от сметка и справка за консумация на клиент, не са официални по
смисъла на чл. 179 ГПК,
а частни свидетелстващи такива, едностранно изготвени от ищцовото дружество или
свързани с него лица, като по силата на тази документи не се пораждат или
удостоверяват каквито и да било вещни или облигационни права във връзка със
собствеността и ползването на имота, респективно в същите не се съдържа и извънсъдебно
признание от страна на ответника на визираните обстоятелства. Както вече беше
отбелязано, в доказателствена тежест на въззивника – ищец по предявените
установителни искове е установяване на обстоятелството, че ответникът е страна
по възникнало облигационно провоотношение в качеството му на собственик или
ползвател на процесния имот, респективно че същият е бил потребител на
електрическа енергия в процесния период. От въззивника не са ангажирани каквито
и да било доказателства по делото за наличието на валидно облигационното
провоотношение между страните в конкретния период, респективно и всички доводи
в противоположния аспект съдът намира за неоснователни.
Последицата от
правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес е,
че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той може да
приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства.
По силата чл. 154 ГПК всяка от страните следва да проведе пълно главно
доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения, като извлича изгодни за себе си правни последици. По правилата на
гражданския процес, главното доказване (онова, за което страната носи
доказателствена тежест) трябва да бъде винаги пълно: да създаде абсолютна
достоверност - сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на
съответното фактическо твърдение; само насрещното доказване може да се задоволи
да бъде непълно. В конкретният случай и при липса на ангажирани доказателства
от страна на въззивника – ищец за наличието на валидно облигационното
провоотношение между страните, както и с оглед изричното оспорване на това
обстоятелство от страна на въззиваемата страна – ответник, въззивният състав на
съда намира предявените искове за неоснователни.
Крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 65356 от 11.03.2020г., постановено по гр. д. № 24816/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 156 състав.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.