Р Е
Ш Е Н И Е
№ 22.05.2019 г. гр. Айтос
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АЙТОСКИ РАЙОНЕН СЪД ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет
и втори април две хиляди и деветнадесета
година
в публично заседание в състав:
Районен съдия: Таня Спасова
секретар Росица Марковска
като разгледа докладваното от съдия Спасова гражданско дело № 1053 по описа за 2018 г., и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищец по делото е „Профи Кредит България” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, чрез пълномощника юр. К.К.А., а ответник е Д.П.А. с
ЕГН ********** ***.
Предявени са искове по реда на чл.422 от ГПК – за
признаване за установено дължимостта на вземане, произтичащо от договор за
револвиращ заем № **********, сключен между страните на 29.10.2012 г., по който
е дължима сумата от 5 292, 03 лева, от която 4570, 79 лева - неизплатено
парично задължение и 721, 79 лева - неустойка. Сумата по кредита била в размер
на 1 500 лева със срок на заема от 48 месеца при размер на вноската от 101
лева ГПР – 107.14 %, ГЛП – 76, 95 %., сума на всеки револвинг 1 163 лева,
договорно възнаграждение при револвинг 2 473 лева, общо дължимо по
револвинга 3636 лева По образуваното ч.гр.д. № 778/2018 г. по описа на РС-Айтос
длъжникът възразил, поради което възникнал правен интерес от предявяване на
настощата установителна претенция, с която се претендира установяване на дължимостта
на гореописаната сума от 5 292, 03 лева, от която 4570, 79 лева - неизплатено
парично задължение и 721, 79 лева - неустойка 2 226, 92 лева,
представляваща неизплатеното парично задължение по договора за кредит. Правят
се доказателствени искания. Иска се присъждане на разноски.
В срока за отговор по исковата молба е
постъпил такъв от ответната страна чрез
адв. Д.З., с който се иска отхвърляна на исковата претенция за неоснователна.
Посочва се, че ищецът дори не разбил на части сумата с оглед основанията, от
които произтича и не става ясно изобщо от къде произтича и как е начислена
сумата, потърсена с исковата молба. Няма дори посочване има ли договорена и ако
има, то на коя договорна клауза се претендира неустойка. Прави се възражение
относно действителността на договора, като не кореспондиращ с нормите на ЗПК и
ЗЗД. Поддържа се, че договорът е нищожен и съдържа неравноправни клаузи.
При
събраните по делото доказателства от фактическа и правна страна съдът намира
следното:
Установената съдебна практика по чл.290 ГПК /Решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и
др./ приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Установява се от събраните по делото
доказателства, че между страните „Профи Кредит България" ЕООД в качеството
на кредитодател и ищеца в качеството му на потребител по смисъла на §13, т.1 от
ДР на ЗЗП, е сключен договор за револвиращ заем № **********.
В раздел VI – ти от договора е посочено „Параметри на одобрения
рeволвиращ заем“ – 1500 сума на заема, 48 срок на заема, 101
размер на вноска, общо задължение 4882, 79, ГПР 107, 14, ГЛП 76, 95, лихвен
процент на ден 0, 21, сума на всеки револвинг 1163, договорно възнаграждение
при револвинг 2473, общо дължимо по револвинга 3636. Върху бланката са положени подписите на
двете страни по договора, както и подписи на солидарните длъжници. В договора е
записана дата 29.10.2012 г., а под нея е записано следното обяснение: „датата
се попълва от кр. при одобрение на
заема“. Договорът е сключен
при общи условия версия 02.07.2012 г. С договора е представена декларация за
съгласие за обработка на лични данни.
На 28.04.2013 г. страните сключили Анекс
№1 към договор за револвиращ заем № **********. Страните се споразумели за
промяна на вноските, изразяваща се в отлагане на вноски № 4 и 5, които
длъжникът се задължил да заплати като т.нар. отложени вноски № 49, 50, 51, 52,
вкл. и възнаграждение за отлагане на вноски по нов план. Длъжникът се задължил
да плати на кредитора възнаграждение за извършеното отлагане в размер на 202
лева. Годишния процент на разходите по заема след сключването на анекса е равен
на 93, 71 %. Представен е съответно коригиран погасителен план към договора с
дата от 28.04.2013 г., съгласно който последната вноска е дължима на 10.03.2017
г.
Представен е също така документ за
кредитен превод в полза на ответницата от ищцовото дружество за сумата от
1 500 лева с дата на превода 31.10.2012 г. и основание за плащане – номера
на договора за револвиращ заем ********** – л.11 от делото. Ищцовото дружество в исковата молба и в допълнително представеното становище с
вх. № № 1737 от 22.03.2019 г. на л.51
– 56 от делото прави признание за частично плащане на сума по договора в
размер общо на 519, 40 лева.
Съгласно чл.11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е
ГПР и ГЛП. По процесния договор първоначално ГПР е в размер на 107,
14 %, а след сключването на анекса – 93, 71 %, а ГЛП в размер на 76, 95
%. При преценка действителността на тези клаузи не могат да бъдат
приложени критериите на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като те са
въведени след сключване на процесния договор. Към датата на
сключването му следва да се съобрази разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване
е в чл.26, ал.1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които
накърняват добрите нрави. Съгласно установената съдебна практика „добри
нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения
и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави
извод дали договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави.
Такива могат да бъдат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Ако уговорените
престации са за предоставена услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен
принципът на добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между
двете престации.
В случая по процесния договор за
потребителски кредит на ответницата е предоставена в заем сума от
1500 лева, при уговорен ГЛП в размер на 76, 95 % и ГПР в
размер на 107, 14 %, в последствие 93, 71 %.
Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен
критерий за преценка дали с клаузата за уговорената
лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за
неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на
законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме
като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако
тя не надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени
кредити (в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о. и др). В случая това съотношение не е налице. Договорената
между страните годишна лихва в размер 76, 95
% надхвърля значително размерa на законната такава,
поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Съотнесени тези критерии и към клаузата с
уговорения ГПР от над 100 % също обосновават
нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за
неоснователно обогатяване на ищеца. Ищецът не е съблюдавал принципите на
добросъвестност и справедливост по чл.9 от ЗЗД и чл.143 и сл. от ЗЗП, при
определяне на лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР в
размер, който да налага връщане на повече от пъти по-голяма сума от отпуснатия
кредит – при заем от 1 500 лева, е договорено в края
на срока на договора от 4 г. ответницата да върне сумата от 4 882, 79 лева.
Налице е явна нееквивалентност между двете престации, като данните по
делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на
ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до
нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за
срока на договора, които да оправдават договарянето на такива високи
проценти.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право
от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице
нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит
би бил сключен и ако в него не са включени двете клаузи, като
се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването
на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено
като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид
на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния
договор обуславя недействителността на целия договор. В случая
следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично
посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид
на това и след като клаузите в процесния договор като нищожни не пораждат
правно действие, то договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се явява недействителен.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето
защо на основание чл.23 от ЗПК ответницата - кредитополучател дължи връщане
само чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви и такси по
кредита. Тъй като ответникът е усвоил общо 1 500 лева, но е върнал само
519, 40 лева, непогасеният остатък от кредита е в размер на 980, 60 лева поради
установяването на основания за неговата недействителност. Ето защо исковете за размера над тази сума до
претендираната от 4 570, 79 лева и за неустойка в размер на 721, 24 лева следва
да се отхвърлят. Отделно от това, за неустойката извън уведомителното писмо на
л.17 от делото, по отношение на което няма данни да е получено от длъжника, не
са представени никакви други доказателства – кога и как е прекратен договора,
как е начислена неустойката.
Тъй като задължението на заемателя да върне получените
суми, ако и да е уговорено да бъде изпълнявано на части, е единно задължение,
за него се прилага общата 5-годишна погасителна давност, установена в чл.110 от ЗЗД. Доколкото задължението е възникнало на
29.10.2012 г., а вземането по него е станало изискуемо с изтичането на
уговорения от страните срок по договора – 29.10.2016 г., от крайният
падеж на кредитните задължения до датата на подаване на заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение -28.08.2018 г. не е изтекъл установеният от закона
давностен срок, поради което това правопогасяващо възражение на ответната
страна е неоснователно.
По тези съображения
съдът приема предявения иск за основателен и доказан до размера от 980, 60 лева.
За разликата над тази сума до предявения размер от 4
570, 79 лева и за неустойка в размер на 721, 24 лева исковата претенция
е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
На основание чл.78
ал.1 и ал.3 от ГПК страните си дължат взаимно направените от тях съдебните
разноски в заповедното и в настоящото съдебно производство, съразмерно с
уважения, респективно с отхвърления иск. Разноските на ищеца в заповедното производство
са в размер на 105, 96 лева държавна такса и 125 лева юр. възнаграждение, а в
исковото производство – 126, 87 лева държавна такса и 300 лева юр.
възнаграждение, т.е общо в размер на 657, 83 лева, а разноските на ответната
страна възлизат на 750 лева адв. възнаграждение. С оглед крайния резултат
ответницата дължи на ищеца разноски от 121, 89 лева съразмерно с уважената част
от исковите претенции, а ищеца на ответницата – сумата за разноски от 611, 03
лева съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции.
С оглед изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Профи Кредит
България” ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, и Д.П.А. с
ЕГН ********** ***, че Д.П.А. с ЕГН ********** дължи на „Профи Кредит България”
ЕООД, с ЕИК ***, сумата от 980, 60 лева главница по договор
за револвиращ заем № ********** от 29.10.2012 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението – 28.08.2018 г. до окончателното
плащане, за което е издадена заповед № 446 от 21.09.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 778/2018 г. на РС-Айтос.
ОТХВЪРЛЯ исковете в останалата част за размера над уважената
сума от 980, 60 лева главница до претендираните 4570, 79 лева неизплатено
парично задължение и 721, 24 лева неустойка, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, и ОБЕЗСИЛВА
издадената заповед № 446 от 21.09.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 778/2018 г. на РС-Айтос в СЪОТВЕТНАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Д.П.А. с ЕГН ********** да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД,
с ЕИК *** разноски за заповедното и исковото производство в размер на 121,
89 лева съразмерно с уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, с ЕИК *** да заплати на Д.П.А. с ЕГН **********
разноски в размер на 611, 03 лева за адвокатско възнаграждение съразмерно с
отхвърлената част от исковите претенции.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Бургаския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Районен съдия: