РЕШЕНИЕ
№ 531
гр. Пловдив, 17.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330108576 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от И. М. К. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул.
„Й. Г.” № **, ет. *, ап. *, чрез пълномощника му - адв. Е. И. против „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от ***** С. К. К. и срещу „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 за прогласяване спрямо
първия ответник на нищожността на Договор за паричен заем № **** от 09.12.2019г., като
противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и за прогласяване
спрямо втория ответник на нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство №
***** от 09.12.2019г., като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на
потребителя, противоречащ на добрите нрави и като обезпечаващ нищожна кредитна
сделка.
В исковата молба се твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на
уговореното възнаграждение. Ищецът се позовава на съдебна практика, която приема, че
при формиране размера на възнаградителната лихва, обективен критерии за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, а като
противоречаща на добрите нрави се приема уговорка предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния й
размер.
Твърди се също, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 от
ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на ГПР.
Приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора
46,83% размер, като по този начин потребителя бил заблуден, поради което счита тази
1
клауза за нищожна, ведно с последиците на чл. 22 от ЗПК- нищожност на кредитната сделка
поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Уговореното възнаграждение за фирмата-поръчител било разход по кредита, който
следвало да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите- индикатор
за общото оскъпяване на кредита- чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В нарушение на тези
императивни изисквания кредитора не включил в договорения ГПР от 46,83% разходите,
които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждението на поръчителя. По
тази причина посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действително
приложения, което съставлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Твърди се, че кредиторът не изпълнил и задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо предоставил на ищеца стандартен европейски формуляр за кредит в размер
на 2000 лева с посочен лихвен процент от 40% и ГПР - 46,83%, с общ размер на всички
плащания 2173,50 лева. Тъй като кредиторът не предоставил вярна информация, то
потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с
неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Това води
според ищеца до неравноправност в кредитното отношение.
На самостоятелно основание ищецът счита за нищожен и сключения договор за
предоставяне на поръчителство от 19.12.2019г. и уговорката за заплащане на
възнаграждение за поръчител и счита, че същата не е породила правни последици по
следните съображения:
На първо място счита, че същият е лишен от основание, тъй като типичната и
непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство
поставили била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът
учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала според ищеца целта на договора.
Договорката за заплащане на възнаграждение от кредитополучателя на поръчителя вместо
кредитора противоречала на добрите нрави и внасяла неравноправност в кредитното
правоотношение. В този смисъл била и константната съдебна практика. По договор за
поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква
престация, поради което нарушаването на принципа за справедливост било още по-
драстично.
Преддоговорно задължение на кредитора било да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя и негова цел била да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, по-който начин би се посстигнала според
ищеца целта на Директива № 2008/48. Клауза, предвиждаща дължимост на възнаграждение
за осигуряване на поръчител пряко противоречала на целта на Директивата. Възлагането на
потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в интерес
единствено на търговеца и във вреда на потребителя, който бил по-слабата страна в
гражданския и търговски оборот. По тези съображения ищецът счита, че е изпълнен
фактическия състав на чл. 143 от ЗЗП и с оглед неизчерпателното изброяване на
предпоставките за неравноправност на договорна уговорка счита, че същата следва да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Не на последно място ищецът счита, че договорът за поръчителство има акцесорен
характер и може да съществува валидно единствено при условие, че съществува
действителен главен дълг. Тъй като кредитната сделка била нищожна, то и сключения
договор за поръчителство не е породил правно действие.
Въз основа на гореизложените съображения ищецът моли за прогласяване
нищожността на двата договора- за кредит и за поръчителство.
В срока по чл. 131 от ГПК от пълномощник на ответното дружество „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище за
неоснователност на предявения иск.
2
Ответникът счита, че договорения лихвен процент съставлява цена на услугата по
предоставяне на паричния заем, поради което същата не може да бъде приравнена на
законната лихва и не следва да се обсъжда съответствието й с добрите нрави. Ищецът бил
уведомен за размера на възнаградителната лихва, същия ясно бил посочен в договора и
страните се съгласили с него.
Оспорва твърдението на ищеца, че договора нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 11 от ЗПК, тъй като ГПР бил определен по предвидения в Приложение № 1 начин. В
договора не била уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не били
предвидени и допълнителни допускания. Счита, че не съставлява нарушение невключването
на възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР, тъй като в този договор било
предвидено, че същия влиза в сила само при неизпълнение от страна на заемополучателя на
задължението му по договора за паричен заем в 3 дневен срок да предостави обезпечение.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил акцесорно облигационно правоотношение
и не би следвало според ответника дъжимата по него такса да бъде включена в ГПР, още
повече че същия се изчислявал към момента на сключване на договора за кредит към която
дата не било известно дали заемателят ще предостави обезпечение и дали ще влезе в сила
договора за поръчителство, респективно- дали ще бъде дължимо възнаграждение по него.
Оспорва и твърденията на ищеца за недействителност на договора за поръчителство, като
излага подробни съображения в подкрепа на твърдението си, че същия е валиден. Въз
основа на гореизложените твърдения моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендира присъждане на направените разноски.
От ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ” ЕООД също е постъпил в срок писмен
отговор, в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди
се, че договорът за поръчителство е валиден, породил е правно действие и не противоречи
на добрите нрави и по него е дължимо уговореното възнаграждение. Оспорват се и
твърденията за нищожност на Договора за кредит. Моли за отхвърляне на предявените
искове и присъждане на направените разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от
страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява,
че между ищеца и първия ответник е сключен Договор за паричен заем № ***** от
09.12.2019г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лева за срок
от 21 седмици, платим на 21 равни седмични вноски в размер на 103,5 лева всяка, при
фиксиран лихвен процент по заема- 40% и ГПР в размер на 46,83%. На същата дата между
„Файненшъл България” ЕООД и ищеца е сключен Договор за предоставяне на
поръчителство № *****, по силата на който втория ответник се е задължил да отговаря
солидарно с ищеца пред „Изи Асет Мениджмънт“ ЕООД за изпълнението на всички
задължения възникнали съгласно договора за заем и за всички последици от неизпълнението
на потребителя. От договора е видно, че уговореното възнаграждение за поръчителя е в
размер на 1039,50 лева, платимо заедно с всяка седмична погасителна вноска, към която се
прибавя сумата от 49,50 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем № **** от
09.12.2029г., Договор за предоставяне на поръчителство № ***** и пълномощни.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л. Т. Р. се
установява, че по силата на процесния Договор за паричен заем от 09.12.2019г. на ищеца е
предоставен заем в размер на 2000 лева. Погасителния план по заема е от 21 бр. седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 103,50 с посочени падежи. За обезпечение на
вземането по договора е сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 09.12.2019г.
между „Файненшъл България” ЕООД в качеството му на поръчител и ищеца И. К., като
потребител. Съгласно същия, ищеца дължи на поръчителя възнаграждение в размер на 49,50
лева седмично, платимо заедно с всяка погасителните вноски или общо сумата от 1039,50
3
лева. По този начин дължимата седмична вноска възлиза на сумата от 153 лева. Съгласно
договора за заем фиксираният годишен лихвен процент е 40%, а ГПР е в размер на 46,83%.
Последният, изчислен съобразно формулата на ГПР в Приложение № 1 към ЗПК е в размера
посочен в договора. При изчисляване на ГПР в договора са включени само разходи за
възнаградителна лихва.
В съответствие с поставената задача, вещото лице е изчислило ГПР в хипотезата,
поставена в самата задача- с включване на дължимата сума за поръчителство в седмичните
погасителни вноски, в следствие на което дължимото седмично плащане възлиза на 153
лева. Замествайки параметрите в посочената от вещото лице формула, същото е изчислило,
че ГПР възлиза реално на 1041,82%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от
страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
паричен заем, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
паричен заем, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв
начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 46,83%, а възнаградителната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за заем е посочено, че размера на седмичната вноска
възлиза на сумата от 103,50 лева, които ищецът се е задължил да заплати на 21 равни
седмични вноски. В същото време обаче, видно от погасителния план към месечната сума е
4
включено и възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 49,50 лева седмично
или в общ размер от 153 лева, платимо на падежа на съответната погасителна вноска, с
която сума се оскъпява последната. Именно в тази връзка двата договора –за кредит и за
поръчителство не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за услугата), е
предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (заема). Принципно няма пречка за
подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от
съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за
услуга също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и
договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана
уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и
формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит,
като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно
несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били
свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от
описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.
Предвид горното, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна
услуга, предвидена в договора за поръчителство, но включена във вноските по погасителния
план на кредита, се нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора
за кредит не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита,
но реално тази допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на
разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.
По договора за поръчителство е предвидено заплащането на такса, платима по
погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се превръща в разход по
кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4
от закона. Допустимата граница е предвидена да е петкратният размер на законната лихва
(или ГПР да е около 50 %), а според ССчЕ с включването на таксата за допълнителната
услуга, превишението става многократно – 1041,82%. Затова и тази клауза е нищожна на
основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в
параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така
таксата за поръчителство прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в
ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че
всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на
закона, са нищожни.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните. Нищожността на договора за кредит влече след себе си и нищожност
на договора за поръчителство, доколкото същия е без предмет.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, които се констатираха в размер на общо 256,94 лева, от
които –заплатена държавна такса в размер на 136,94 и депозит за съдебно-счетоводна
5
експертиза в размер на 120 лева, за тях е представен списък и са налице доказателства за
реалната им направа. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса,
на когото не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищец е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора възлиза на сумата от общо 684 лева за
двата обективно съединени иска.
Направените от ответните страни разноски следва да си останат за тяхна сметка.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от ****** С. К. К. и И. М. К. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул. „Й. Г.”
№ **, ет. *, ап. *, че Договор за заем № ***** от 09.12.2019г. е нищожен, като
противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 и И.
М. К. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул. „Й. Г." № **, ет. *, ап. *, че Договор за
предоставяне на поръчителство № **** от 09.12.2019г. е нищожен, като противоречащ на
императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28,
„Силвър център”, ет. 2, офис 40-46, представлявано от ***** С. К. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 да
заплатят на И. М. К. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул. „Й. Г.” № **, ет. *, ап. * сумата
от 256,94 лева /двеста петдесет шест лева и деветдесет и четири стотинки/, представляваща
направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28,
„Силвър център”, ет. 2, офис 40-46, представлявано от ***** С. К. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 да
заплатят на адв. Е. Г. И. с личен №********** с адрес в гр. П., ул. „Х. К.” № * сумата от 684
лева /шестотин осемдесет и четири лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищеца безплатно процесуално представителство по делото, определено от
съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
6
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7