№ 1101
гр. Бургас, 10.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в закрито заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Кристиян Ант. Попов
като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500642 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано
по частна жалба на "Агенция за събиране на вземания"ЕАД с ЕИК-*********,
представлявано от изпълнителния директор Юлия Юргакиева, чрез
юрисконсулт Иван Недков против разпореждане № 3951 от 30.03.2022 г.,
инкорпорирано в Заповед № 1063 от 30.03.2022 г., постановено по ч. гр. д. №
1982/2022 г. по описа на БРС, В ЧАСТТА, с която районният съд е
ОТХВЪРЛИЛ заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК против С.Я.А. , с ЕГН-********** за заплащане
на сумата 46,42 лева-договорна лихва за периода от 29.06.2020 г. до
11.01.2021 г. И обезщетение за забава от 165,29 лв. – от30.06.2020 г. до
датата на подаване на заявлението -28.03.2022 г.
Частната жалба е допустима- подадена е от лице, разполагащо с активна
процесуална легитимация, в законоустановения срок, внесена е дължимата
държавна такса за обжалването.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид исканията и твърденията на
жалбоподателя, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства,
по основателността на частната жалба намери следното:
Заявителят "Агенция за събиране на вземания"ЕАД е подал пред БРС
заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу С.Я.А.
от гр.*** за плащане на задължения по договор за паричен заем № 429026,
1
сключен на 22.06.2020 г. със "Сити кеш"ООД, вземанията по който са били
прехвърлени на заявителя с Приложение № 1 от
04.03.2020 г. към договор за покупко-продажба на вземания/цесия/ от
04.03.2020 г.
БРС е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 400 лева,
представляваща главница по договора, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 29.03.2022 г. до окончателното изплащане, както и
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
29.03.3033 г. до окончателното изплащане , както и разноски в заповедното
производство съобразно уважената част от искането . В останалата част, с
която заявителят е искал издаване на заповед за изпълнение срещу С.А. . за
заплащане на сумата 46,42 лева-договорна лихва за периода от 29.06.2020г.
до 11.01.2021 г. и 165,29 лв. –обезщетение за забава от 30.06.2020 г. до
28.03.2022 г.. заявлението е отхвърлено с обжалваното разпореждане, тъй
като заповедният съд е приел, че искането е в противоречие с добрите нрави –
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 предл. трето ЗЗД /основание за
нищожност, различно от това по чл. 19, ал. 5 ЗПК/.
БРС е изложил мотиви в насока, че клаузата в процесния договор за
паричен заем, с която е уговорена неустойка за непредставяне на обезпечение
всъщност е част от възнаграждението за предоставяне на кредит,умишлено
обособена като отделно вземане с цел заобикаляне на ограничението по чл.
19 ал. 4 ЗПК и тази неустойка е изначално известна и изначално дължима
,понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към
договора за заем ,т.е. дължима е не приопределено неизпълнение на
определено задължение /за да обезщети евентуални вреди /,а за да доведе до
недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора
.Т.нар.“неустойка не фигурира в общите разходи за потребителя,макар
стойността й да е пряко свързана с кредита и се отразява
правопропорционално на стойността на годишния процент на разходите
,като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19 ал.
1 ЗПК и §1 т. 1 и т. 2 от ДР на ЗПК.Затова договорът се явява
недействителен и се дължи само чистата стойност на кредита и лихвата за
забава от подаването на заявлението .
В жалбата са релевирани оплаквания, че заповедният съд
2
незаконосъобразно е извършил преценка за валидност на сделката и на нейни
клаузи. Излагат се доводи, че съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД лихви могат да се
уговарят до размер, определен от МС, но норма относно определяне размера
на възнаградителните лихви няма, а единственото ограничение на свободата
на договаряне на страните по този въпрос според чл. 9 ЗЗД са правилата на
добрите нрави. Жалбоподателят счита, че не може да бъде недействително
поради противоречие с добрите нрави онова, което е позволено от закона. По
същество се излагат доводи в подкрепа на становището, че уговореният ГЛП
отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, а
понастоящем съдебната практика е преосмислена, с оглед последващите
изменения на ЗПК- чл. 19, ал. 4, с която норма е въведено ограничение за
максималния ГПР, който не може да бъде по-висок от петкратния размер на
законната лихва, а според ал. 5 –клаузи, надвишаващи тези размери, се считат
за нищожни.
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото
доказателства и съобразно закона, Бургаският окръжен съд намери
обжалваното разпореждане за правилно, а жалбата срещу него за
неоснователна по следните съображения:
В производството по чл. 410 ГПК заповедният съд има задължение да
прецени служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е
основано на неравноправна клауза от договор, сключен с потребител, както и
за съответствие със закона и добрите нрави, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3
ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на
договор за потребителски кредит с небанкова финансова институция, по
силата на който на длъжника се предоставя финансова услуга по смисъла на §
13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на и §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със законовите
изисквания заповедният съд извършва служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора, както и за противоречие на клаузи от
договора със закона и добрите нрави.
Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
3
Министерския съвет на Република България.
С изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е въвел императивно
правило относно допустимият максимален размер на ГПР, част от който са и
договорните лихви. Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно
върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме като законов критерий ГПР, а не възнаградителната лихва,
законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към
него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисионни,
други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Освен това, възприетият законов критерий дава
възможност на кредитора, предоставящ финансовата услуга в условията на
конкуретнта среда и пазарна икономика за преценка дали да предложи
договори с по-висока възнаградителна лихва за сметка на по-нисък размер на
другите общи разходи по кредита, в рамките на максимално допустимия
съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо, настоящият
съдебен състав намира, че след изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
становището в съдебната практика, че клауза, с която е договорена
възнаградителна лихва над трикратния размер на законната лихва е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, вече не е актуално по договори за
потребителски кредити.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на
БНБ към датата на сключване на договора, налага извод, че договореният ГПР
не може да надвишава 50%. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
4
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 5
ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените размери в чл. 19, ал. 4
ЗПК, са нищожни. В случая, видно от съдържанието на договора за
потребителски кредит, ГПР е в размер на 49. 52 %, а ГЛП- 40. 05 %, но към
посочения ГПР не е включен разходът по договорената неустойка в чл. 8 от
договора.
В чл. 6 от договора е уговорено задължение на кредитополучателя за
предоставяне на поне едно от посочените две обезпечения- банкова гаранция
или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за
заем. В чл. 9, ал. 2 от ОУ е предвидено обезпечение на кредита с
поръчителството на едно или две физически лица, които кумулативно да
отговарят на следните условия: имат осигурителен доход най-малко 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; не са поръчители по
други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по
сключени договори за заем със заемодателя; нямат кредити към банки или
небанкови финансови институции, с класификация различна от "редовен". По
отношение на банковата гаранция изискването е да бъде представена
безусловна такава от лицензирана от БНБ търговска банка, за период от
момента на сключването на договора за заем до изтичане на 6 месеца след
падежа на последната редовна вноска, обезпечаваща задължение в размер на
два пъти общата сума за плащане, включваща главницата и договорната
лихва. В чл. 8 от договора е предвидено задължение на заемателя да
предостави договореното обезпечение в чл. 6, ал. 2 в тридневен срок от
сключването на договора, като в случай на неизпълнение заемателят ще
дължи неустойка на заемодателя в размер на 272,34 лева, която ще се плаща
разсрочено, заедно с месечните вноски по кредита. Видно от погасителния
план, месечната вноска по кредита е в размер на 17,05 лева, а месечната
вноска за неустойката по чл. 8 е 7,95 лева.
Включването в договора на клаузи, които са неизпълними изначално,
сочи на противоречие с добрите нрави, доколкото това неизпълнение води до
крайно неблагоприятни последици за заемателя. В случая, според настоящия
състав, поставеното от заемодателя условие по чл. 6 от договора вр. с чл. 9,
ал. 2 от ОУ е практически неизпълнимо. Изискването да бъде осигурен
5
поръчител, който да гарантира издължаването на кредита от страна на
кредитополучателя, отговарящ на всички изброени по-горе условия и с
високо трудово възнаграждение, според настоящия състав не може да бъде
изпълнено в деня на сключване на договора, нито в краткия тридневен срок
по договора. По същите съображения, практически неизпълнимо е и
предоставяне на банкова гаранция. Това, от своя страна означава автоматично
възникване на задължение за заплащане на неустойка на кредитополучателя
съгласно чл. 8 от договора. Свободата на договарянето не може да бъде
използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други
правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави. Договорите следва да се
сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на
добросъвестност, като до нарушаване на този принцип се стига, когато
икономически посилната страна упражнява репресия спрямо икономически
по-слабата страна, поставяйки "допълнителни условия" за сключване на
договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право
на избор. Така, чрез поставяне на практически неизпълнимо условие за
обезпечаване на вземането длъжникът на практика бива задължен да заплаща
неустойка, поради което и уговорената клауза влиза в противоречие с добрите
нрави, като се постига и скрито увеличаване на възнаграждението на
търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните
разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите
лихва. Чрез горецитираните клаузи, вменяващи практически неизпълними
задължения на заемателя за предоставяне на обезпечение, заемателят на
практика бива задължен да заплаща неустойка, чийто размер е почти равен на
главницата по кредита, в резултат на което договореният ГПР надхвърля
максималният размер от 50%, като се постига и скрито увеличаване на
възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е
забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и води до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР. По
гореизложените съображения, съдът намира, че в действителност ГПР по
процесния договор надхвърля максималния размер, не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя
6
неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Освен това, съгласно чл. 19,
ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените размери по чл. 19, ал.
4 ЗПК се считат за нищожни. До идентичен извод относно недължимост на
възнаградителните лихви е достигнал и БРС. В допълнение следва да се
отбележи, че от съдържанието на договора е видно също така, че в договора
няма ясно разписана методика на формиране на ГПР досежно компонентите
му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа "годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 н а ч и н. " Следователно, ГПР представлява величина, която
се формира по методика, императивно заложена в ЗПК относно възможните
компоненти, поради което кредиторът следва да посочи в договора
съставните елементи, които участват във формирането на ГПР и е без
значение дали ГЛП е фиксиран или променлив. Това не е било сторено,
поради което и клаузата, с която е уговорен ГПР 49.52 % не съответства и на
законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При това положение и
съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за кредит се явява
недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че
заповедният съд е достигнал до правилен краен извод, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение за сумата от 46,42 лева-договорна
лихва/възнаграждение/ по процесния договор за периода от от 29.06.2020 г.
до 11.01.2021 г. И обезщетение за забава от 165,29 лв. – от30.06.2020 г. до
датата на подаване на заявлението -28.03.2022 г., тъй като клаузата, с която е
уговорен ГПР по кредита, включващ и ГЛП като компонента, се явява
недействителна поради противоречие със закона.
Водим от горните мотиви, БОС намери, че обжалваното разпореждане
следва да бъде потвърдено като правилно в крайните си изводи.
Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд-Бургас
ОПРЕДЕЛИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3951 от 30.03.2022 г., инкорпорирано
в Заповед № 1063 от 30.03.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 1982/2022 г. по
описа на БРС, В ЧАСТТА, с която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ заявлението
на жалбоподателя-"Агенция за събиране на вземания"ЕАД с ЕИК-*********,
представлявано от изпълнителния директор Юлия Юргакиева, чрез
юрисконсулт Иван Недков ,за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК против С.Я.А. от гр. *** к-с *** бл.** вх.* ет.*, , с ЕГН-********** за
заплащане на сумата 46,42 лева-договорна лихва за периода от 29.06.2020 г.
до 11.01.2021 г. и обезщетение за забава в размер на 165,29 лв. –
от30.06.2020 г. до датата на подаване на заявлението -28.03.2022 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8