№ 292
гр. София, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20221001000061 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
ЗК“Лев инс“АД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт П. М. насочена против Решение №
261552/29.11.2021 г., постановено по т.д .№ 873/2020 г. по описа на Софийски градски съд,
ТО, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.499, ал.7 КЗ, във вр. с
чл.127, ал.2 ЗЗД от дружеството жалбоподател против ЗАД“Армеец“АД за заплащане на
сумата от 134 936,97 лв., представляваща обезщетение за вреди от ПТП на 23.01.2018 г.,
причинено при управление на т.а. ДАФ ХФ 105 с рег. № Р******** и прикрепено ремарке
„Кроне ЗЗЗП18“ с рег. № ********.
В жалбата се поддържа неправилност на обжалваното решение, като постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ на
първоинстанционния съд да допусне събирането на своевременно поискани от ищеца-
въззивник и относими към спора доказателства, както и в едностранчива и превратна
преценка на приобщените по делото такива.
Въведено е и оплакване, че СГС не е приложил относимия към спора материален
закон, който бил този на Германия, предвид че деликтът е настъпил на територията на тази
държава.
По изложените подробни доводи в подкрепа на посочените оплаквания е поискано от
въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови ново по съществото
на спора, с което предявеният иск бъде уважен.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна, чрез процесуалния си
представител, оспорва наведените в нея доводи и поддържа правилност на решението на
СГС.
Пред настоящата инстанция е допуснато събирането на нови доказателства, чрез
изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза.
1
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.499, ал.7 КЗ, във вр. с чл.127,
ал.2 ЗЗД от ЗД“Лев инс“АД. Против ЗАД“Армеец“АД.
Твърдяло се е в обстоятелствената част на исковата молба, че на 23.01.2018 г. във
Федерална Република Германия, настъпило застрахователно събитие, при което при
управлението на товарен автомобил м. „ДАФ ХФ105“ с рег. № ****** **, чиято гражданска
отговорност била застрахована при ищцовото дружество, с прикрепено ремарке „Кроне
ЗЗП18“ с рег. № ********, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответното
дружество, настъпило ПТП. От същото били причинени имуществени вреди на т.а. м.
„Волво“ с рег. № *******, с прикрепено към него ремарке за влекач м.“Хюферман“ с рег. №
*******.
Причината за настъпване на произшествието била движението на първия от
посочените товарни автомобили с несъобразена скорост.
За възстановяване на причинените на втория от товарните автомобили имуществени
вреди ищецът заплатил застрахователно обезщетение по ликвидационна преписка,
образувана пред германското бюро Зелена карта, в размер на съответно 100 176,62 евро и
37 808,73 евро.
При тези твърдения е поискал съдът да постанови решение, с което да осъди
ответника, като застраховател на гражданската отговорност на ремаркето, прикрепено към
влекача, причинил произшествието, да му заплати половината от тази сума, а именно
134 936,97 лв., представляваща половината от заплатената от него на германското бюро
„Зелена карта“.
В разменените книжа ответникът-застраховател е оспорил предявения иск по
основание и размер.
Не е оспорил фактическите твърдения, че между него и собственикът на ремарке
„Кроне ЗЗП18“ с рег. № ******** е бил сключен договор по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“.
Оспорил е обаче твърдението, че е материално легитимиран да отговаря за
причинените в конкретния случай вреди от настъпилото ПТП, защото съгласно чл. 479 КЗ
тези вреди не са покрит риск по договора за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен за ремаркето.
Оспорил е същото така и материалната легитимация на ищеца по иска с твърдения, че
същият не е извършил плащане за обезщетяване на вреди от процесното ПТП, а
алтернативно - че плащането е без основание и не поражда суброгационни права за същия.
Оспорил е предявения иск и по размер, като недоказан до предявения такъв от ищеца.
Настоящата въззивна инстанция, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК
след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение
и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства и пред двете
инстанции, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба,
приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът, ищец в
първоинстанционното производство, е останал недоволен от атакуваното решение в
неговата цялост.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявени искове, в
съответната писмена форма и е подписано.
При преценка оплакванията за неговата неправилност, настоящата инстанция, съобрази
2
от фактическа и правна страна следното:
Страните не са спорили по следните релевантни факти, установени и от приобщените
писмени доказателства по делото, а именно: 1/ че въззивното дружество и собственикът на
т.а.м.“ДАФ“, модел „ХФ 105“, с рег. № ****** са били обвързани за периода от 29.09.2017 –
25.09.2028 г. от договор за имуществена застраховка „Гражданска отговорност“,
обективиран в застрахователна полица № BG/ 22/ 11700233944; 2/ въззиваемото дружество и
собственикът на ремарке м.“Кроне“, модел „ЗЗП18“, с рег. № ******** са били обвързани за
периода 26.09.2017 г. – 29.05.2018 г. от договор за имуществена застраховка „Гражданска
отговорност“, обективиран в застрахователна полица № BG/11/117002339170; 3/ че по време
на действие и на двата посочени по-горе договора, а именно на 23.01.2018 г. в близост но
Зинсхайм, обл. Райн-Некар, РГермания, при управление от страна на водача Т. П. с
несъобразена с пътните условия скорост на т.а.м.“ДАФ“, с рег. № ******, към който е било
прикрепено и ремарке м.“Кроне“, модел „ЗЗП18“, с рег. № ********, настъпило ПТП – и
двете собственост на „Томекс Транс“ЕООД, настъпило пътно транспортно произшествие, в
резултат на което били причинени имуществени вреди на т.а. м. „Волво“ с рег. № *******, с
прикрепено към него ремарке за влекач м.“Хюферман“ с рег. № *******; 4/ във връзка с
посоченото ПТП било изготвено уведомление с пострадали лица и съответен протокол за
внасяне на гаранция от водача на т.а.м.“ДАФ“ – Т. П. от служба „Пътна полиция Валдорв –
пътна служба „Автомагистрали“, полицейско управление Манахайм и Прокуратура на
Манахайм; 5/ във връзка с настъпилите вреди по искане на германското бюро „Зелена
карта“, БЕКС Бюро и на собствениците на увредените от ПТП-то автомобили била
образувана щета № 0000-1809-18-600480 в ЗК“Лев инс“АД.
Изслушаната от настоящата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, която не се
оспори от страните и следва да се кредитира, като компетентна и безпристрастна докладва,
че във връзка с така образуваната преписка и за обезщетение на причинените на т.а. м.
„Волво“ с рег. № *******, с прикрепено към него ремарке за влекач м.“Хюферман“ с рег. №
******* щети въззивният застраховател заплатил по сметка на Германското бюро „Зелена
карта“ по конкретно посочена банкова сметка общо сумата от 137 985,35 евро, равняващи се
на 269 875,88 лв. на два трашна. На 31.08.2018 г. е заплатена сумата от 100 176,62 евро, а на
26.03.2019 г. сумата от 37 808,73 евро, като и двете плащания са били част от по-големи
суми, платени вкл. във връзка с репарирането на щети други преписки, но са посочени
изрично в приложен допълнително списък чрез изрично посочване номера на конкретната
щета.
С оглед установеното от експертизата решаващият състав приема за безсъмнено
установен фактът, че въззивното дружество е заплатило в полза на Германското бюро
„Зелена карта“ общо сумата от 137 985,35 евро, равняващи се на 269 875,88 лв. в изпълнение
на задължението си за възстановяване на вредите по образуваната пред него щета № 0000-
1809-18-600480, касаеща процесното ПТП, независимо от факта, че вещото лице не е дало
отговор на въпроса дали с посочената сума е била заверена банковата сметка на бюрото
получател.
Както и вещото лице сочи, категоричен отговор на последния въпрос може да се даде
само след проверка на счетоводството на получателя на плащането, което, с оглед неговото
седалище – в РГермания, в случая е практически трудно изпълнимо.
От друга страна вещото лице не сочи при извършената от него проверка в
счетоводството на въззивника да е установило сумите по двете плащания от 31.08.2018 г. и
26.03.2019 г. да са били осчетоводявани повторно, поради обстоятелството, че върнати
обратно на наредителя от трансфериращата банка или получателя им.
Независимо от установяването на този факт въззивната инстанция приема за правилен
крайният извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск по
чл.499, ал.7 КЗ, във вр. с чл.127 ЗЗД, като изцяло споделя изложените в подкрепа на същия
съображения.
С оглед оплакванията за неправилност, въведени с въззивната жалба, излага и
следното:
Доколкото страните не са спорили по релевантните факти относно наличието на
застрахователни правоотношения между въззивника-ищец и въззиваемия –ответник, в
3
качеството им на независими застрахователи на гражданската отговорност, съответно на
влекача и прикрепеното към него ремарке, съставящи товарния автомобил, причинил
процесното ПТП, както и че последното е настъпило на територията на Република
Германия, в случая спорен помежду им се свежда до даване отговор на правния въпрос кой е
приложимия материален закон в отношенията между двамата застрахователи по повод
предявения регресен иск на платилия обезщетение на пострадалите от произшествието лица
застраховател на теглещото превозно средство /влекач/ - българският или германският.
Според настоящият въззивен състав даденият отговор от първоинстанционния съд в
насока, че това е българският материален закон – Кодексът за застраховането, е правилен,
като съобразен както с установените по делото факти, така и с приложимите правила на
Регламент
Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година
относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и Регламент (ЕО) №
864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно
приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II), доколкото посочените два
регламента определят единни правила относно приложимия материален закон в случаи като
процесния – когато застрахователното правоотношение е възникнало на територията на една
държава-членка - в случая и двата договора за застраховка „Гражданска отговорност“ – на
влекача и ремаркето са сключени в България, а застрахователното събитие е настъпило на
територията на друга държава-членка - Германия.
Даденият отговор е съобразен и с наличната по тълкуването на двата регламента
практика на Съда на ЕС, която, по арг. от чл.633 ГПК е задължителна и за настоящия
съдебен състав, а именно - Решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С-
359/14 и С-475/14.
Според нея при ПТП, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке,
приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно
средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано
от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при
произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 /Регламент
"Рим І"/, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие
по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 /Регламент "Рим ІІ"/ предвиждат
разделяне на задължението за поправяне на вредите.
Последното, според настоящия решаващ състав, означава тези правила да предвиждат
отговорност на собственика или държателя на ремаркето наред с отговорността на
собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите
на пострадалото лице.
Според мотивите, на СЕС, изложени в т.50 и т.51 от цитираното решение, самото
съществуване на право на иск на застрахователя на теглещо превозно средство, чийто водач
е причинил произшествие, срещу застрахователя на тегленото ремарке след изплащането на
обезщетението на пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка, а
предполага едновременното ангажиране на деликтната отговорност на държателя на
ремаркето по отношение на това пострадало лице. Затова и задължението за поправяне на
вредите, тежащо върху държателя на ремаркето трябва да се счита за „извъндоговорно
задължение" по смисъла на член 1 от Регламент „Рим II", и именно във връзка с нормите на
последния следва да се определи и приложимото към това правоотношение право.
Във връзка с така приетото по-нататък е съобразено, че според текстът на чл.4 от
посочения регламент, освен ако не е предвидено друго, приложимото право към такова
извъндоговорно задължение е правото на държавата, в която е настъпила вредата, а по
делата в главните производства — държавата, в която е претърпяна пряката вреда от
произшествието. Съгласно член 15, букви a) и б) от Регламент „Рим II" това право ще
определи условията и обхвата на отговорността, както и причините за разделяне на тази
отговорност.
Поради последното и е изведено, че именно по отношение на правото на държавата,
където е настъпила пряката вреда — в случая германското право, следва да се определят
длъжниците по задължението за обезщетяване на пострадалото лице, както и евентуално
4
съответното участие на държателя на ремаркето и на държателя или водача на теглещото
превозно средство при причиняването на вредата на пострадалото лице.
В настоящия казус именно в съответствие с така даденото разрешение
застрахователят на теглещото превозно средство – въззивникът, който се явява длъжник по
деликтното правоотношение, е обезщетил пострадалото лице.
В цитираното решение на СИС /т.54/ е пояснено още, че задължението на
застрахователя да обезщети причинената на пострадало лице вреда произтича не от тази
вреда, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице – т.е. деликвента.
Това обезщетение следователно произтича от едно договорно задължение /разбр. между
застрахователя и застрахования/, поради което приложимото към това задължение право
трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент „Рим I".
Именно поради последното е необходимо да се изследва дали по отношение на
приложимото право, съответно, на договора за застраховане на теглещи превозни средства,
като тези в главните производства, и на този за прикачените към тях ремаркета,
застрахователите на тези два вида превозни средства са били действително длъжни по
силата на тези договори да обезщетят пострадалите при причинени от тях произшествия
лица /т.55/.
По-нататък по отношение на въпроса дали застрахователят на теглещо превозно
средство, който е обезщетил пострадало лице, разполага в такъв случай със суброгационен
иск срещу застрахователя на ремаркето, съдът на СЕС е съобразил, че член 19 от Регламент
„Рим II" провежда разграничение между въпросите, уреждани от режима на деликтната
отговорност, и тези, уреждани от режима на договорната отговорност. Пояснил е, че тази
разпоредба се прилага в случай, при който трето лице — застрахователят, е изплатило
обезщетение на пострадалото от произшествие лице, кредитор по деликтното задължение за
изплащане на обезщетение за претърпените вреди срещу водача или държателя на
моторното превозно средство, и то в изпълнение на задължението за поправяне на вредите.
В тази именно хипотеза въпросът за евентуалната суброгация в правата на пострадалото
лице се урежда от приложимото право към задължението на третото лице, а именно
застрахователят на гражданската отговорност, да обезщети това лице.
Ето защо и условията, при които застрахователят може да упражни правата на
пострадалото при пътнотранспортното произшествие лице срещу отговорните за
произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо посочения договор за
застраховка, определено в приложение на член 7 от Регламент „Рим I". Затова и на първо
място следва да се определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за
претърпените вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика на теглещото
превозно средство, от една страна, и от друга страна, държателя на ремаркето, в
съответствие с правилата на приложимото национално право по силата на Регламент "Рим
ІІ", а на второ място следва да се определи, в съответствие с чл. 7 от Регламент "Рим І", кое е
приложимото право спрямо договорите за застраховка, сключени между застрахователите –
ищци в главните производства, и съответните застраховани от тях лица, за да се прецени
дали и в каква степен тези застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят
правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето.
В обобщение и при съобразяване на всички специфики на хипотезите, уредени и в
двата Регламента е възприето тълкуване на същите в смисъл, че приложимото право спрямо
регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил
обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство
произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се
определя съгласно член 7 от Регламент „Рим I", ако правилата на деликтната отговорност,
приложими спрямо това произшествие по силата на член 4 и следващите от Регламент „Рим
II", предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата.
Предвид задължителността на даденото тълкуване в обсъденото решение за настоящия
решаващ състав, подробното му обсъждане се наложи с оглед въведените оплаквания във
въззивната жалба, поддържани от въззивника и в хода на въззивното производство, че
поради настъпване на застрахователното събитие на територията на Германия приложимия
материален закон в случая е този на тази държава-членки и той предвижда поделяне на
5
отговорността на застрахователите на тегленото и на теглещото превозно за причинено от
такова средство вреди на половина.
На оплакването следва да се отговори, че този състав на АС София при съобразяване
със съдебната практика на съдилищата във Федерална Република Германия по приложение
на германския материален закон така, както се поддържа и от въззивника, изцяло възприема
задължителното тълкуване на Решението на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела
С-359/14 и С-475/14 и счита, че към казуса е приложим българският материален закон –
Кодексът за застраховане.
Последното, доколкото от даденото задължително тълкуване следва, че чл. 7 от
Регламент "Рим І" се прилага в случаите, в които правилата на деликтната отговорност,
приложими спрямо произшествието по силата на чл. 4 и следващите от Регламент "Рим ІІ",
предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата, а настоящият казус е
именно такъв - приложимото материално право в отношенията между пострадалия и
застрахователя е това на Федерална Република Германия, което предвижда разделяне на
отговорността между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето от което
следва, че приложимото материално право в отношенията между застрахователите на
влекача и на тегленото от него ремарке ще се определи по правилата на чл. 7 от Регламент
"Рим І".
Съобразно последните на първо място следва да отчете фактът, че страните по делото
не твърдят, а и не се установява от доказателствата, да са избрали приложимо право, поради
което и изводът е договорът за застраховка да се урежда от правото на държавата, в която е
обичайното местопребиваване на застрахователя /чл.7, § 2 от Регламент „Рим I“/. А в случая
няма спор /така и служебно извършената справка в ТР при АВП по партидите на двамата
застрахователи/, че същите са с местопребиваване в РБългария – т. е. приложим е
материалният български закон.
Освен това застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите попада в
хипотезата на чл.7, § 4 от същия Регламент, защото има задължителен характер по смисъла
на КЗ. Затова и поради наличие на изрична регламентация в правото на България, като
държава-членка, налагаща задължението за сключване на застраховка „ГО“ на
автомобилистите и обема на застрахователното покритие в случаите, когато такава е
сключена за ремарке, нейното материално право би имало преимущество пред правото на
Германия, като държава-членка, където е разположен рискът.
Така според чл.483 КЗ, договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите е длъжно да сключи всяко лице, което притежава МПС, регистрирано в
България, каквито са и процесните теглено и теглещо превозни средства, а според чл. 479,
ал. вредите, нанесени от ремарке по чл. 481, ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3, което е
свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно
превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на
движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото
моторно превозно средство.
От изложеното следва, че според приложимия материален закон отговорността на
застрахователя на тегленото превозно средство по застраховка „ГО“ на автомобилистите,
какъвто е въззиваемият, не включва задължение за обезщетяване на вреди, нанесени при
движение на ремаркето от теглещо превозно средство, като обезщетяването на същите е
вменено на застрахователя по задължителната застраховка „ГО“ на теглещото превозно
средство.
Посочената материално-правна рамка изключва каквато и да е възможност последният
да се субругира в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето, което
и представя извод за неоснователност на предявения в настоящето производство иск,
основан на такива твърдения.
По изложените съображения, като правилно, първоинстанционното решение следва да
се потвърди.
6
При този изход от спора пред въззивната инстанция в полза на въззиваемата страна по
правилото на чл.78, ал.3, във вр. с ал.8 ГПК следва да са присъдят претендираните от нея
разноски в настоящето производство за юрисконсултско възнаграждение на
представляващия го юрисконсулт, в размер на 300 лв., определени по реда на чл.25, ал.1 от
Наредбата за плащането на правната помощ и чл.78, ал.8 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261552/29.11.2021 г., постановено по т.д .№ 873/2020 г.
по описа на Софийски градски съд, ТО.
ОСЪЖДА ЗК„Лев инс“АД, ЕИК *********, с адрес гр.София, бул.“Симеоновско
шосе“ № 67А да заплати на ЗАД“Армеец“ “АД, ЕИК ********* сумата от 300 /триста/ лева
разноски по делото пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение на
процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7