Присъда по дело №774/2025 на Апелативен съд - София

М О Т И В И
към въззивна (нова) присъда № 22/03.07.2025 г.,
по в.н.о.х.д. № 774/25 г. на САС (НО, III с.).

Подаден от Заместник-окръжния прокурор на гр. Враца по реда и в срока по чл.
319 НПК протест[1] е станал повод за извършената от САС въззивна проверка (гл. 21
НПК) на Присъда № 8/22.04.2025 г. по н.о.х.д. № 189/25 г. на Врачанския окръжен съд
(ВрОС).
С първоинстанционната присъда, след проведено от ВрОС съкратено съдебно
следствие по чл. 371, т.2 НПК, в което подсъдимият Н. П. Д. признал изцяло фактите
по обстоятелствената част на обвинението, същият бил оправдан за това - да е
извършил престъпление по чл.304, ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК (опитан на 23.10.24 г. чрез
сумата от 100 лв. активен подкуп на длъжностно лице от ОДМВР/гр. Враца);
веществените доказателства по делото (2 бр. банкноти с номинал по 50 лв.) са върнати
на Д., а разноските от досъдебното производство са оставени за сметка на държавата.
Искането в протеста, неподдържан от участвалия пред САС прокурор, е за
осъждане на Д. (чл. 336, ал.1, т.2 НПК), а писмените доводи към него са сведени до
несъгласие с доказателствения анализ на ВрОС, който е приел, че в случая от
субективна страна деецът не е знаел за поставените в комплекта документи банкноти,
предадени на гишето в ОДМВР/гр. Враца на служителя И. В..
За потвърждаване на оправдателната присъда в откритото заседание пред
втората инстанция пледират също подсъдимият и неговият служебен защитник (адв.
К.).
В рамките на „съответния“ протест (чл. 336, ал.2 НПК) въззивният съд намери
основания да ревизира оспорената присъда. При постановяването й ВрОС е допуснал
съществено процесуално нарушение, което е ограничило правомощието на прокурора
(като страна в съдебното производство) да поддържа в цялост обвинителната си теза
(чл. 348, ал.3, т.1 НПК). В разрез със задължителните разяснения по т.7 и т.8 от Т.р.
1/09-ОСНК, първата инстанция е приела за установени различни фактически
положения от тези, които самият подсъдим доброволно е признал при желанието си да
се проведе съкратено съдебно следствие и с това е опорочила процедурата по чл. 373,
ал.2, вр. чл. 371, т.2 НПК.
Ако трябва да се обобщи накратко, възникналата процесуална ситуация е
следната: в обвинителния акт прокурорът ясно е дефинирал фактическите си
твърдения, че между предадения набор от документи на гишето в ОДМВР/гр. Враца
подс. Д. „…бил сложил и сгънати два броя банкноти с номинал по 50 лв. “[2]; след
изрично информирано съгласие, в присъствието на защитника си Д. е заявил, че
признава „…изцяло фактите и обстоятелствата, изложени в обвинителния
акт…[3]“, а Окръжният съд е направил дължимата констатация по чл. 372, ал.4 НПК,
че „самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното
производство доказателства“[4]. Въпреки този процесуален ход на делото, от
мотивите към присъдата става ясно, че причината за оправдаването на подс. Д. не е
юридическата несъставомерност на предявените с обвинението и признати от дееца
факти, а тяхната недоказаност, която първата инстанция е обосновала, като е приела: а)
че няма доказателства подс. Д. лично да е поставил в прозрачния плик
инкриминираната сума;[5] б) че показанията на св. П. П. (баща на подсъдимия), според
които той, а не Д., е сложил двете банкноти в плика и синът му не знаел за тях, следва
1

да бъдат оценени с доверие[6]; в) че в признанията си подсъдимият „…заявява, че
намерените банкноти не са поставени от него в полиетиленовия джоб с
документи;[7] и г) че незнанието на дееца за факта, че предава на длъжностното лице
парична сума води до липса на субективната страна на активния подкуп[8].
С така проявения процесуален подход по установяването на фактите САС не би
могъл да се съгласи. Подсъдимият сам се е поставил в положението да е обвързан с
признатите от него обстоятелства, които прокурорът е предявил като съдържание на
обвинението. Отричането на тези факти с присъдата и приемането на други
(несъвместими с тях) фактически положения несъмнено е ограничило процесуалните
права на прокурора (по смисъла на чл. 348, ал.3, т.1 НПК), но допуснатото в първата
инстанция нарушение не налага делото да бъде връщано за ново (повторно)
разглеждане от ВрОС. Касае за порок, който може да бъде отстранен във въззивното
производство (по аргумент от чл. 335, ал.2 НПК), защото в процедурата по чл. 371, т.1
НПК, каквато се развива и към настоящия момент, втората инстанция, също като
първостепенния съд, е изцяло обвързана от признатата фактическа обстановка по
обвинителния акт и няма възможност да я отрича и да я замества с друга.
Следователно, напълно допустимо е в случая със съдебния си акт САС да приложи
правилно процесуалния закон (чл. 373, ал.3 НПК), като приеме за установени
признатите от подс. Д. факти, които след това да подложи и на правна оценка.
Подсъдимият Н. П. Д., с ЕГН: **********, е роден на ******** г. в гр. *** и
към инкриминирания период живеел в с. *** (обл. ***) заедно с баща си (св. П. П.),
който поради заболяване бил с ампутиран крак. За да може да се придвижва
комфортно, в края на м. септември 2024 г. св. П. закупил (чрез доставка до дома му в
с. ***) товарна електрическа триколка (модел „HТ-ET12“), която следвало да бъде
регистрирана в сектор Пътна полиция към съответната ОД на МВР.
В началото на м. октомври 2024 г. подс. Д. направил три неуспешни опита да
регистрира въпросната „триколка“ на името на баща си поради различни
бюрократични пречки. При първото му явяване в ОДМВР/гр. Враца носел със себе си
получените при доставката на превозното средство документи (договор за покупко-
продажба от 24.09.24 г., фактура от същата дата, касов бон, сертификат за
производство, декларации от доставчика „Изософт“ ЕООД за съответствие и за номера
на митническата декларация за нов внос, приемо-предавателен протокол от 24.09.24 г.),
но регистрацията била отказана, тъй като адресът на баща му бил в гр. София. След
като св. П. променил целенасочено адресната си регистрация в с. ***, Д. отново се
явил в ОДМВР/гр. Враца, но този път бил върнат поради липса на пълномощно. След
набавянето на нотариално заверено пълномощно от св. П., на 08.10.24 г. подсъдимият
за пореден път посетил сградата на ОДМВР, където на гише № 4 пред св. Б.
представил описаните по-горе документи, ведно с пълномощното, но този път бил
установен друг пропуск, наложил отново регистрацията да бъде отказана – нямало
приложена от молителя митническа декларация за внос и фактура за това откъде е
закупено и внесено превозното средство, които документи били задължителни поради
данните, че се касае за стока, закупена от държава, която не е член на Европейския
съюз.[9]
Четвъртият път, в който подс. Н. Д. се явил в ОДМВР/гр. Враца в опит да
регистрира закупената от баща му електрическа триколка, бил на 23 октомври 2024 г.
Малко след 13.00 ч. същият застанал на гише № 1, като този път – освен вече
цитирания дотук набор от документи (отново без тези по чл. 12а, ал.1, т.7 от Нар.№ 1-
45/24.03.2000 г.), в прозрачния найлонов джоб предварително бил поставил и две
сгънати банкноти, всяка от които - с номинал по 50 лв. (със серийни номера: БУ
4122961 и ГМ 21700306). Документите, ведно с прикритата между тях сума от 100 лв.,
2

предал на св. И. В. (системен оператор в група „Регистрация и отчет на пътните
превозни средства, собствениците им и водачи“ към сектор „Пътна полиция“).
Служителят В., която прегледала документите отново констатирала тяхната непълнота
(липса на митническа декларация и фактура за вноса) и в същото време възприела
наличието на една от банкнотите. Попитала Д. какво е това, но последният единствено
се усмихнал, без да отговори, след което уведомила за случая двама от своите колеги
(свидетелите Ц. П. и Д. Д.). При детайлния преглед на документите била открита и
втората банкнота от 50 лв., а св. Д. (началник група „Регистрация и отчет на превозни
средства“) се намесил и попитал подсъдимия какво е това, но този път Д., усмихвайки
се, казал, че не знае.
Окръжният съд е имал основание да приеме, че признанието на подсъдимия се
подкрепя от досъдебните доказателствени материали, поради което не е допуснал
нарушение при постановяване на определението си по чл. 372, ал.4 НПК. С този свой
акт на практика първата инстанция е преклудирала и възможността Д. да оттегли
изявленията си по чл. 371, т.2 НПК, а според САС така признатите факти продължават
да имат своята доказателствена обосновка.
От показанията на св. П. П.[10] (баща на подс. Д.), съпоставени както с казаното
от свидетелите Б.[11] и В.[12] (служители по регистрацията на ППС в ОДМВР/гр.
Враца), така и със съдържанието на доброволно предадения[13] за нуждите на
разследването набор от документи[14], съпътствали закупената електрическа триколка,
стават напълно ясни обстоятелствата около датите, на които Д. се е явявал в
Областната дирекция на МВР в опитите си да регистрира превозното средство;
документните, които е носил със себе си; и причините, поради които няколкократно е
бил връщан. Частична подкрепа при обосновката на тези обстоятелства се открива и в
заснетата от една от охранителните камери информация, която е била изследвана чрез
видео-техническа експертиза[15] и е възпроизвела явяването му в ОДМВР/гр. Враца в
обедните часове на 08.10.2024 г. Приложеното по делото удостоверение за служебния
статус на св. В.[16] и актуалната за позицията й типова длъжностна
характеристика[17] също имат значение за делото, доколкото потвърждават
длъжностното й качество по смисъла на чл. 93, т.1, б. „а“ НК.
Що се отнася до фактологията около конкретното деяние, сведено до
предадения от подс. Д. на св. В. плик с документи, съдържащ и сумата от 100 лв.,
обстоятелствата на случая се потвърждават от свидетелските разкази на самата В.[18],
от версията на колегите й П.[19] и Д.[20], които са възприели непосредствено не само
реакцията на В. при откриването на парите, но и въпросните банкноти, както и от
съдържанието на протокола, с който още на 23.10.24 г. И. В. ги е предала
доброволно[21] на разследващия орган в хода на неотложно образуваното наказателно
производство.
Спорният по делото момент, който е дал повод на ВрОС да се отклони от
признатите от подсъдимия факти, касае впоследствие лансираната версия, че Д. не
знаел за поставените в плика пари и че това е било извършено от баща му.
Като се остави настрана проблемът, че съдът не е имал право да подлага на
оценка показанията на св. П.[22], които съдържат твърдения, влизащи в конфликт с
направеното признание по чл. 371, т.2 НПК[23], изявленията на въпросния свидетел в
тази им част не разкриват нищо друго, освен опит да изградят някаква защитна теза в
полза на сина му. Тяхната недостоверност личи най-вече от съпоставката им с
обясненията на самия подсъдим, защото направеното впоследствие пред първата
инстанция признание на фактите по обвинителния акт не е негово изненадващо и
изолирано поведение, а логично продължение на добросъвестно изложената от Д. още
в досъдебното производство версия за хода на събитията. Макар и лаконично, още при
3

разпита си пред разследващия орган на 20.02.25 г. в присъствието на защитник подс.
Д. е разяснил[24] защо е постъпил „така глупаво“, предоставяйки документите с
парите след три неуспешни опита за регистрация на превозното средство; изразил е
искрено съжалението си за случилото се и дори изрично е уточнил, че мълчанието му
след като св. В. е възприела наличието на банкнотите се дължи на изпитаното от него
притеснение. Никъде в този разпит подсъдимия не твърди липса на знание, че в плика
е имало пари, нито дава някакво друго логично обяснение за тяхното наличие и
предназначение. А то е повече от очевидно, ако фактът на откриването им бъде
съпоставен с правилата на житейската и формалната логика, развитието на събитията
до този момент (три неуспешни опита на Д. да получи елементарна административна
услуга вследствие на усложнените бюрократични процедури) и обстоятелствата около
времето, мястото и обстановката, в които парите са били предадени (поредно явяване
на подсъдимия в опит да регистрира превозното средство на баща си, отново със
знанието, че наборът от документи не е пълен, защото липсват документи,
удостоверяващи митническия внос).
При изяснените дотук фактически положения единственото легално основание,
на което първата инстанция е можела да постанови оправдаването на подс. Д., е при
преценката си по чл. 301, ал.1, т.2 НПК да приеме, че описаното в обвинението деяние
не съставлява престъпление. Признатите от подсъдимия факти, обаче, разкриват
признаците на съставомерно поведение, поради което САС достигна до различни
правни изводи.
Предварително поставените в плика с документи от Д. две банкноти от по 50 лв.
отговарят на обективния признак „дар“, поради което съставляват годен предмет на
активния подкуп по чл. 304, ал.1 НК. Като е предал на св. И. В. процесните банкноти
(на обща стойност 100 лв.) на служебното й гише в ОДМВР/гр. Враца, на 23.10.24 г.
подсъдимия е „дал“ конкретизирания дар, с което е осъществил и изпълнителното
деяние на престъплението. Тук, разбира се, е необходимо уточнението, че правната
квалификация на обвинението (като опит за даване на подкуп) е неоснователно
смекчена, но липсва процесуална възможност за нейното поправяне в тежест на дееца,
поради което отговорността му следва да бъде ангажирана единствено за деяние по чл.
304, ал.1 НК при условията на чл. 18 НК. Иначе – признатите факти разкриват
класическа хипотеза на „даване“, което е довършено, независимо, че насрещният
адресат (длъжностното лице) не е изразил воля да приеме облагата (разяснения в този
смисъл: т.2 от Т.р.1/21-ОСНК). А, че адресатът на активния подкуп в случая е
притежавал качеството „длъжностно лице“, е изводимо от служебния статус на св. В.
в ОДМВР/гр. Враца – лице, на което е било „…възложено да изпълнява със заплата
(…) постоянно служба в държавно учреждение“ по смисъла на чл. 93, т.1, б. „а“ НК
(като назначен с трудов договор системен оператор в група „Регистрация и отчет на
пътните превозни средства, собствениците им и водачи“ към сектор „Пътна полиция“).
Касае се за функция, която не съставлява „дейност само на материално изпълнение“,
защото е пряко свързана със задачите на звеното, в което В. е работила (по аргумент от
т.2 към Т.р. 73/74-ОСНК).
Проявена е и обективно изискуемата от чл. 304, ал.1 НК връзка между
изпълнителното деяние на активния подкуп и неговото предназначение –
длъжностното лице да бъде мотивирано „да извърши действие по служба“ и в тази
насока въззивният съд намери за необходимо да отчете няколко съществени правни
положения: първо – че когато се предлага, обещава, или дава дар, съставомерността на
деянието по чл. 304 НК не зависи от това дали субектът е направил пред длъжностното
лице изрични (устни) изявления какво дава, обещава или предлага, в какъв размер и с
каква конкретна цел; напълно достатъчно е от обстоятелствата на времето, мястото и
4

обстановката, съпътстващи деянието, както и от обективно демонстрираното
поведение, волята на дееца да е пределно ясна и целенасочена; второ – че в
конкретния случай поредицата от събития, при които подс. Д. няколко пъти се е
„сблъскал“ с ненужно тежкия механизъм на държавната бюрократична машина,
допълнени от поредното му явяване на 23.10.24 г. с ясното съзнание, че отново носи
непълен комплект документи, не налага друг възможен извод, освен този, че
поставените в найлоновия плик две банкноти са съставлявали облага, която да
„предразположи“ длъжностното лице В. да игнорира изискването за представяне на
документи от митническия внос на превозното средство и да извърши исканата
административна услуга по регистрацията; този извод не е голословен, защото най-
логично кореспондира на хрониката на установените обстоятелства; трето – исканото
от длъжностното лице В. поведение, във връзка с което подс. Д. е предал процесните
банкноти, в разглежданата хипотеза съставлява именно потенциално извършване на
„действие по служба“, защото е пряко свързано със служебните й задачи[25] като
системен оператор в сектор „ПП“ към ОДМВР/гр. Враца; тук тезата на обвинението,
че целеното действие (регистрация на ППС) е щяло да бъде и в нарушение на службата
на св. В. (тъй като подсъдимият отново не е представил изискуемите от чл. 12а, ал.1,
т.7 Нар.№1-45/24.03.00 г. документи), всъщност няма правно значение за
съставомерността на деянието (доколкото в чл. 304 НК не е предвидена „основна“ или
„квалифицирана“ отговорност на дееца при активен подкуп с цел бъдещо нарушение
на службата, за разлика от регламента на пасивния подкуп по чл. 301, ал.2 НК), поради
което подлежи на отчитане единствено при индивидуализацията на наказанието.
В поведението на подс. Д. се установява и типичният за субективната страна по
чл. 304, ал.1 НК пряк умисъл, чието наличие лесно може да бъде изведено от
обективно описаните в обвинението и признати от дееца факти: лично поставените от
него в плика две банкноти по 50 лв.; личното връчване на плика на св. В., видно
останалите документи; ясното му съзнание, че и при поредното си (четвърто) явяване
на гишето на 23.10.24 г. подсъдимият не е изпълнил поставените му условия да
представи документи за митническия внос на закупената от баща му електрическа
триколка. Преведено на езика на самия закон (чл.11, ал.2 НК), казаното означава, че в
случая деецът е съзнавал общественоопасния характер на извършеното (че без правно
основание предоставя на длъжностно лице дар, за да го мотивира да извърши
служебно действие), предвиждал е общественоопасните последици на деянието си
(които – поради неговия „формален“ характер - са се проявили директно с факта на
осъществяването му) и е искал тяхното настъпване.
Множеството смекчаващи обстоятелства, които съпътстват разглеждания
случай, налагат дължимото спрямо подс. Д. наказание за престъплението по чл. 304,
ал.1, вр. чл. 18 НК да бъде определено при условията на чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ НК,
защото посочената разпоредба се явява „по-благоприятна за дееца“ по смисъла на чл.
58а, ал.4 НК и същата не налага санкцията да бъде индивидуализирана и отмервана по
алгоритъма на чл. 58а, ал.1 НК.
Подсъдимият е лице в трудоспособна възраст, с добри характеристични данни, с
чисто съдебно минало и цялото му поведение е било насочено към желанието да
помогне на баща си, който (поради заболяването си) е бил в уязвимо социално
положение. Нещо повече – немалък принос към мотивирането на дееца да пристъпи
към подкуп (като нерегламентирания „способ“ за получаване на административни
услуги) в случая са имали и служителите на ОДМВР/гр. Враца, които за времето от 01
до 23 октомври 2024 г. са проявили почти подигравателно (меко казано) бюрократично
отношение към Д., връщайки го многократно, всеки път – на различно основание, при
условие, че още при първото му явяване са могли да дадат указания за всички
5

необходими документи за регистрационната процедура. Освен това, направеното пред
ВрОС признание на фактите по обвинението (чл. 371, т.2 НПК) се явява логична
последица на проявеното още в досъдебното производство добросъвестно
процесуално поведение, при което подс. Д. е признал съпричастността си към
деянието, оценил го е като „глупаво“ и е изразил своето съжаление – все данни, които
позволяват самостоятелно приложение на чл. 55 НК (т.7 към Т.р.1/09-ОСНК).
Броят и относителната тежест на констатираните смекчаващи факти не би могъл
да квалифицира деянието на Д. като такова с „явно незначителна“ обществена
опасност (по смисъла на чл. 9, ал.2 НК), защото подобни прояви са масово социално
явление в съвременното ни общество и генералната превенция на наказателното право
налага срещу тях да се реагира своевременно, адекватно и безкомпромисно. В същото
време, обаче, сравнително ниската обществена опасност на личността на подсъдимия
позволява не само замяна на регламентираното в чл. 304, ал.1 НК наказание лишаване
от свобода (за което не е предвиден най-нисък предел) с пробация при условията на
чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ НК, но и максимална снизходителност при индивидуализацията
на вида и продължителността на мерките, изпълващи съдържанието на пробационната
санкция. Напълно достатъчно за постигане на целите по чл. 36, ал.1 НК в случая се
явява обременяването на Д. само с две от задължителните мерки по чл. 42а, ал.2, т.т. 1
и 2 НК - задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване пред
пробационен служител (или определено от него длъжностно лице) два пъти седмично
и задължителни периодични срещи с пробационен служител. Не е необходимо и
техният срок да е по-дълъг от минимално предвидения в чл. 42а, ал.3, т.1 НК – шест
месеца, защото тази продължителност изцяло адекватно би могла да въздейства
успешно за поправянето и превъзпитанието на лицето, формирането на критичен
мироглед към извършеното деяние и последващото му възпиране от подобни прояви.
Дадените като дар две банкноти от по 50 лв. (със серийни номера: БУ 4122961 и
ГМ 21700306) подлежат на отнемане в полза на държавата на самостоятелно
основание – като предмет на извършения подкуп (чл. 307а НК), а признаването на
подс. Д. за виновен с новата (въззивна) присъда налага и осъждането му (чл. 189, ал.3
НПК) за разноските, направени единствено в хода на досъдебното производство от
МВР в размер на 527, 63 лв. (за изготвената видео-техническа експертиза).
Това са съображенията, с които въззивният съд постанови своята присъда.

[1] Допълнен при условията на чл. 320, ал.4 НПК – л. 14 от в.н.о.х.д.
[2] ОА, л.4, абз. последен от н.о.х.д.
[3] Протокол от о.с.з. на 22.04.2025 г. – л. 29 от н.о.х.д.
[4] л.30 от н.о.х.д.
[5] Тук, за разлика от фактическите положения по обвинителния акт, съдът е приел, че парите „… били
поставени в прозрачен джоб за документи…“, без изобщо да се твърди, че съпричастен към въпросното
„поставяне“ е самият подсъдим (л.41 от н.о.х.д.)
[6] Подход, който като резултат недопустимо е довел до това съдът да оценява доказателствата по начин,
който води до установяване на „факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт“
(раздел 8.1. от Т.р.1/09-ОСНК).
[7] Мотиви, л. 44 от н.о.х.д. – констатация, която – освен друго - е и невярна, защото единственият
момент, в който подс. Д. е изоставил позицията си, че признава предявените с обвинението факти, е защитната
му реч в пледоарията (л.33 от н.о.х.д.). Това изявление, обаче, се явява ирелевантно и не би могло да доведе до
6

„оттегляне“ на признанието, след като вече е било постановено определението по чл. 372, ал.4 НПК (разд. 8.3.
към Т.р.1/09-ОСНК).
[8] л.44 от н.о.х.д.
[9] Съгласно чл. 12а, ал.1, т.7 от издадената от Министъра на вътрешните работи Наредба № 1-
45/24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане,
прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторни превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и
реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства: „За първоначална регистрация на
превозно средство с регистрация в държава - членка на ЕС (…) собственикът представя (…) митнически
документ за оформен внос на територията на ЕС, когато превозното средство се внася от държава извън
ЕС“.
[10] л.25-26 от д.п.
[11] л.23 от д.п.
[12] л.27 от д.п.
[13] Протокол за доброволно предаване от 23.10.24 г. (л.8 от д.п.).
[14] Договор за покупко-продажба, фактура за доставка, декларация за съответствие, приемо-
предавателен протокол, пълномощно и декларация от „Изософт“ ЕООД за номера и датата на митническата
декларация за внос – л.9 и сл. от д.п.
[15] По Протокол № 465/29.10.24 г., с вещо лице И. Т. (л.33 от д.п.).
[16] Удостоверение, рег. № 369000-16991/27.10.24 г. (л.43 от д.п.)
[17] л.41 от д.п.
[18] л.6 и л. 27 от д.п.
[19] л.19 от д.п.
[20] л.21 от д.п.
[21] л.8 от д.п.
[22] л.25 и л.26 от д.п.
[23] И в двата си разпита посоченият свидетел твърди, че именно той е поставил банкнотите в плика с
документите преди подс. Д. да тръгне към сградата на ОДМВР/гр. Враца на 23.10.2024 г. и че синът му не е
знаел за това.
[24] л.93 от д.п.
[25] Подробно описание на процедурата по приемане на заявленията и последващата регистрация –
раздел I към утвърдения от директора на ОДМВР „Технологичен ред“ за извършване на процедурите по
регистрация (рег. № 976р-228/23-04.2018 г., л. 48 от д.п.).
7

Номер на акта:	22
Дата:	3 юли 2025 г. (в сила от 3 юли 2025 г.)
Съдия:	Стефан Милев

Дело:	20251000600774
Тип на делото:	Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	23 юни 2025 г.

Присъда по дело №774/2025 на Апелативен съд - София

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите