Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
04.06.2024 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на седемнадесети април през две хиляди и двадесет и
четвърта година, в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА
ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д.
№2694/2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Л.К.С.
и Е. Р.С., с която са предявени срещу
Държавата, представлявана от Районен съд – Дупница, искове с правно основание
чл.2в, ал.1 ЗОДОВ за сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския
съюз, допуснато по гр.д. №1579/2010 г. по описа на РС-Дупница, разгледано в
нарушение на общностните правила за специална местна подсъдност по спорове, с
участието на потребител и без да са осигурени ефективни правни средства на
защита на правата им в съдебното и изпълнителното производство.
Ищците твърдят, че при
разглеждане на гр.д. №1579/2010 г. на РС-Дупница са допуснати съществени
нарушения на правото на ЕС, а именно: препятствана е възможността на ищците да
упражнят правото си на защита, като не са уведомени за постановените актове и
за последващото образуване на изпълнително производство и извършване на публична
продан - нарушение на чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС и по-конкретно – на
ищците не са осигурени ефективни правни средства на защита на правата им в
съдебното и изпълнителното производство. Ищците твърдят, че към момента на
издаване на заповедта за незабавно изпълнение Е.С., в качеството си на длъжник
по заповедта, не е имала обичайно местопребиваване на територията на Република
България, а е живеела преимуществено в Кралство Испания, заповедта не й е
връчена от съда, а при получаване на поканата за доброволно изпълнение в
изпълнителното производство не й е връчен и препис от заповедта. Поддържат, че
нарушението, извършено от ответника, се състои в пропуск да се приложат
общностните правила за специална местна подсъдност по спорове, с участието на
потребител (Регламент (ЕО) №44/2021 г., Регламент (ЕС) №1215/2012 г.), което ги
е лишило от възможността за участие в процеса. Твърдят, че от нарушенията са
понесли имуществени вреди, представляващи стойността недвижим имот, изнесен на
публична продан, собствеността на който са загубили.
Ответникът Районен съд-Дупница
оспорва исковете. Оспорва иска като недопустим, тъй като счита, че не се сочат
нарушения извършени от служители на съда, а той не е легитимиран да отговаря за
нарушения в изпълнителния процес. Оспорва да са извършени твърдените нарушения
от съдебния състав, разгледал гр.д. №1579/2010 г., като сочи, че същото е по
чл.417 ГПК и същото не се разглежда в публично заседание с призоваване на
страните. Сочи, че в установения в закона срок не е обжалвано по реда на чл.419 ГПК разпореждането за незабавно изпълнение, поради което ищците поради свой
пропуск не са осъществили законовата възможност да осъществят правото си на
защита. Сочи, че договорът за кредит е сключен в България и поканите за
доброволно изпълнение са връчени в България, като до момента на подаване на
уточняващата молбата на ищците от 27.04.2022 г. не са правени възражения
относно обичайното им. При условията на евентуалност се позовава на изтекла
погасителна давност на вземането.
Софийска градска прокуратура оспорва исковете като
неоснователни и моли съда да ги остави без уважение.
Съдът, след като се запозна със становищата на
страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
По процесуалната легитимация на ответника:
Неоснователни са възраженията за липса на процесуална
легитимация на ответника.
Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, когато се търси отговорност на държавата или общините за нарушения,
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Гражданския процесуален кодекс,
като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7 ЗОДОВ. Според посочената
норма, искът за обезщетение се предявява пред съда, по мястото на увреждането
или по настоящия адрес, или седалището на увредения срещу органите по чл. 1,
ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са
причинени вредите. С ТР №5/2013 г. на ОСГК на ВКС се приема, че държавата отговаря
за причинените вреди, като органите, които участват в процеса като ответници,
представляват държавата като процесуални субституенти. „ЗОДОВ е едно от средствата за защита на предоставените от Конституцията
права. Той е и едно от вътрешноправните средства за защита по смисъла на чл.35,
§ 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи
/Конвенцията/. По чл.2 ЗОДОВ държавата в съответствие с посочения по-горе
конституционен принцип носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди
от дейността на правозащитните органи. Според чл.4 ЗОДОВ държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице. Това задължение на държавата произтича и от
Конвенцията. То трябва да отговаря и на нейните стандарти. Като страна по тази
конвенция България е поела конкретни задължения за осигурявяне на ефикасни
вътрешноправни средства за обезщетяване на увредените лица“. С цитираното
ТР се приема още, че по реда на ЗОДОВ държавата носи обективна отговорност за
незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Общата
деликтна отговорност на държавата е за вреди от противоправно поведение на
нейни служители, като вината им се предполага до доказване на противното,
докато специалната отговорност на държавата по ЗОДОВ е за вреди от дейност,
която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение.
След като според изричната разпоредба на чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи
обезщетение независимо от това, дали вредите са причинени виновно от
длъжностното лице, то тогава наличието или не на вина е извън предмета на
делото - при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината.
Съгласно т.6 от ТР №5/2002 г. на ОСГК на ВКС „По исковете за обезщетяване на вреди, причинени на граждани, пасивно
легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на
вредата, е в трудови или служебни правоотношения. Отговорността на държавния
орган се обосновава с качеството му на възложител на работата, която се
извършва в негов интерес, и с правото му на подбор на съответните длъжностни
лица за изпълнение на определени трудови или служебни функции“. Ето защо и
съобразно позоваването от ищците на противоправни действия от страна на магистрати,
правораздаващи в Районен съд-Дупница,
постановявали съдебни актове по заповедно производство в нарушение на правото на ЕС, ответникът Районен съд-Дупница е пасивно
процесуално легитимиран да отговаря по предявените искове. По изложените
съображения съдът приема, че предявените искове са допустими, а ответникът –
процесуално легитимиран да отговаря за претендираните вреди като субституент на
държавата в качеството му на орган, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ).
По исковете по чл.2в ЗОДОВ:
Установява се от представените
писмени доказателства, че Районен съд-Дупница е бил сезиран от „СОСИЕТЕ ЖЕНЕРАЛ
ЕКСПРЕСБАНК“ АД (понастоящем „БАНКА ДСК“ АД) със заявление за издаване на
заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК срещу длъжниците Л.С. и Е.С. за суми, дължими на основание договор за
ипотечен банков кредит от № 690832/24.08.2006 г. Образувано е ч. гр. дело № 1579/2010 г. на Районен
съд-Дупница (заповедно производство, архивен номер № 3254/2010 г. ).
На 08.07.2010 г. е била издадена
заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и въз основа на нея - изпълнителен
лист от 27.07.2010 г.
От приложените към делото покани
за доброволно изпълнение се установява, че въз основа на изпълнителен лист от
27.07.2010 г., издаден по гр.д. № 1579/2010 г. по описа на Районен
съд-Дупница е образувано изпълнително дело № 20101510402096 по описа на
ДСИ В.Н.. Поканите за доброволно изпълнение са получени от ищцата на 07.09.2010
г. (в лично качество и като съпруга на Л.С.), видно от представен по делото
препис от разписка за връчване на покана (находящи се в делото на СОС). В
поканите е удостоверено, че като приложение на адресата се връчва препис от
изпълнителен лист и заповед за изпълнение.
По молба на взискателя
принудителното изпълнение е насочено върху недвижим имот, собственост на
ищците, върху който е учредена ипотека в полза на банката - находящ се в
с.Крайници, общ. Дупница, ул. ******. В хода на изпълнително дело
№ 20101510402096 по описа на ДСИ В.Н., поради невъзможност да бъдат
намерени на адреса, на който са били връчени поканите за доброволно изпълнение
и уведомени за предстоящото изпълнение, на ищците е бил назначен процесуален
представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК. След проведена публична продан в края
на 2016 г. недвижимият имот е възложен на обявените купувачи и е извършен въвод
във владение.
На 26.03.2018 г. с писмена молба
с вх. № 3992 ищците са поискали да се запознаят със заповедното производство –
гр.д. №1579/2010 г. по описа на Районен съд-Дупница.
От представените писмени
доказателства – л.57 и следващите, се установява, че през 2010 г., а и в период
преди тази година, ищцата Е. Р.С. е била в трудови правоотношения с работодател
в Кралство Испания и е обитавала адрес в гр. Ла Солана, провинция Сиудад Реал, Кастилия-Ла
Манча, Испания. Видно от доказателствата за трудова заетост – л.129 и сл.
ищецът Л.К.С. е работил по трудово правоотношение с място на работа – гр.
София, ул. Суходолска.
Фактическият състав за
отговорността на държавата по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ и чл.4, §3 ДЕС обхваща
нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни
субекти, като нарушението следва да е достатъчно съществено и да е налице
причинно-следствена връзка между него и причинените вреди. В настоящия случай
се твърди нарушение на чл. 6 пар.1 ЕКЗПЧОС с чл.47 ХОПЕС и по-конкретно – че на
ищците не са осигурени ефективни правни средства на защита на правата им в
съдебното и изпълнителното производство. По-конкретно ищците се позовават на
пропуск на съда да приложи общностните правила за специална местна подсъдност
по спорове, с участието на потребител (Регламент (ЕО) №44/2021 г., Регламент
(ЕС) №1215/2012 г.), което ги е лишило от възможността за участие в процеса,
тъй като ищцата Е.С. не е имала обичайно местопребиваване на територията на
Република България, а е живеела преимуществено в Кралство Испания.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата по
чл.2в ЗОДОВ е необходимо наличието на следните предпоставки: 1). нарушение на
норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, 2).
нарушението следва да е достатъчно съществено и 3). да е налице
причинно-следствена връзка между него и причинените вреди. Квалификацията
„достатъчно съществено“ предполага явно и значително неспазване от държава
членка на границите, които са предоставени в нейното право на преценка.
Факторите, които следва да се вземат предвид са: степента на яснота и
прецизност на нарушената правна норма; обхватът и свободата на преценка, която
нарушената норма предоставя на националните органи; извинимият или неизвиним
характер на нарушение или причинени увреждане и дали вредата е причинена
умишлено или не.
Съгласно действащия към 08.07.2010 г. Регламент (ЕО)
№ 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела – чл. 4, пар.1 и чл.16 aко ответникът няма местоживеене
в държава-членка, компетентността на съдилищата на всяка държава-членка, при
условията на членове 22 и 23, се определя от правото на тази държава-членка, a по
отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице – потребител, другата
страна по договора може да заведе делото срещу потребител само в съдилищата на
държавата-членка, където има местоживеене потребителят. Аналогични са и нормите
на действащия след 2015 г. Регламент
(ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012
година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по граждански и търговски дела.
Заповедното производство е
специално съдебно производство, предназначено да създаде необходимото валидно съдебно изпълнително основание в случай на
изискуемо вземане, което длъжникът не оспорва, но и не изпълнява, дефинирано в
два модела: общо – чл. 410 ГПК и специално заповедно производство – чл. 417 –
418 ГПК (производство по издаване на заповед за незабавно изпълнение). Кредиторът
може да поиска издаване на заповед за изпълнение на парично вземане чрез
заявление, подадено до районния съд по постоянния
адрес на длъжника (съгласно уредбата, действала към 2010 г.). Отрицателна
предпоставка (пречка) за издаване на заповедта за изпълнение е длъжникът да
няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република
България (настоящ чл.411, ал.2, т.5 ГПК, предходна редакция - чл.411, ал.2, т.4 ГПК). Обичайното местопребиваване представлява фактическа връзка на едно лице с
даденa територия, в която то се е установило преимуществено да живее, без това
да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване. Доколкото
обичайното местопребиваване не е свързано с регистрационен режим, то същото не
би могло да бъде известно на съда, сезиран със заявление за издаване на заповед
за изпълнение, в първоначалната фаза на заповедното производството – преди
връчване на заповедта за изпълнение на длъжника. Поради това за длъжник, който
няма обичайно местопребиваване в Република България, е установен специален
(извънреден) ред за защита – чл.423 ГПК – чрез подаване на възражение пред
въззивния съд в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение. В
този случай - когато възражението е прието, защото не са били налице
предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 (длъжникът няма обичайно
местопребиваване на територията на Република България), съдът
служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист.
Съгласно практиката на СЕС по
правилата за компетентността по граждански дела и по-специално - по отправено
от български съд преюдициално запитване за заповедното производство и понятието
„местоживеене“, с Решение от 16 май 2024 година по дело C-222/23 СЕС приема, че чл. 4, пар. 1 и чл. 5, параграф 1 от
Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да
предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за
изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към
датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение,
е имал местоживеене на територията на друга държава членка. Случаят се
отнася за хипотеза, в която след служебна проверка съдът е установил, че
длъжникът има регистриран настоящ адрес в друга държава.
В настоящото производство – от представените от ищцата
писмени доказателства (свързани с трудова заетост) може да се приеме, че към
момента на издаване на заповедта за изпълнение тя е имала обичайно
местопребиваване в Кралство Испания. Това обстоятелство обаче не е било
известно на съда, издал заповедта за изпълнение – по делото няма данни ищцата
да е регистрирала свой настоящ адрес в чужбина или по друг начин да е заявила
пред органите в Република България, че пребивава на територията на друга
държава. Ето защо към датата, на която е подадено заявлението пред Районен съд
Дупница, няма данни, от които съдът би могъл да направи обосновано
предположение, че ищцата Е. Р.С. няма обичайно
местопребиваване на територията на Република България. Обратно –
от представения препис от поканите за доброволно изпълнение,
изпратени до ищците, е видно, че същите са връчени лично на ищцата С. на регистрирания
й адрес в с. Крайници, общ. Дупница. Съгласно чл. 44, ал. 1 ГПК връчителят
удостоверява с подписа си датата и начина на връчване, поради което разписката
в частта относно датата на връчване на съобщението, има характер на официален
свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК с обвързваща съда
материална доказателствена сила за момента на извършените от него действия в
кръга на правомощията му.
Твърдението, че поканата е връчена
без приложена заповед за изпълнение, се опровергава от съдържанието на
приложената по делото разписка за връчване на поканата за доброволно
изпълнение. Документът, който удостоверява връчването, посочва адресата,
обстоятелството, че книжата са връчени лично, името и длъжността на връчителя.
Връчването е удостоверено с подписа на длъжностното лице - връчител и с подпис
на получателя, поради което съдът приема, че е осъществено надлежно, при
условията на чл. 44, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 45 от ГПК и вр. с чл. 49 от ГПК. В
поканата изрично са описани като приложения изпълнителен лист и заповед за
изпълнение. Материалната доказателствена сила на споменатия документ (разписка
за връчване) не е оборена от страна на ищците, които не са направили
доказателствени искания за събиране на доказателства, които да подкрепят твърдението
им, че поканата е била връчена без приложена към нея заповед.
По делото липсват данни ищците да са
упражнили правата си да възразят срещу издадената заповед за изпълнение, както
и да са подали жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение или пък
възражение по реда на чл.423 ГПК - в по-късен момент. Следователно следва да се приеме, че ищците са пропуснали да упражнят
предоставените им законови възможности за защита срещу заповедта за изпълнение,
включително такива, водещи до последващо обезсилване на заповедта и издадения
въз основа на нея изпълнителен лист.
Както бе посочено по-горе, липса на обичайно
местопребиваване в Република България към момента на издаване и връчване на
заповедта за незабавно изпълнение може да бъде съобразена от съда като пречка
за издаване на заповедта, съответно – основание за обезсилването й, само при
налични данни за това по делото, най-малко – такива, от които да се направи
обосновано предположение за това (както приема СЕС в цитираното по-горе
решение). Ищците са имали възможността да предоставят такива данни на
българските органи – като посочат настоящ адрес на територията на друга държава
или след като им бъде връчена заповедта за изпълнение или узнаят за нея – като
подадат възражение по чл.414 или чл.423 ГПК. След като е налице редовно от
външна страна връчване на заповедта – извършено на известния адрес на страните
(за ищцата – лично, а за ищеца – чрез ищцата като член на домашните му), то
заповедта за изпълнение се стабилизирала с изтичане на срока за възражение и е влязла
в сила.
Предоставените от законодателя средства за защита на
длъжника в заповедното производство отговарят на критериите за ефективни правни
средства за защита пред съд, установени в правото на ЕС. С Решение № 12 от 2 октомври 2012 г. по конституционно дело № 4 от 2012 г. Конституционният съд приема, че уреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските
тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с
Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от
12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане,
особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната
намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително
основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на
вземането си. В решението си КС описва механизмите на защита на длъжника в
заповедното производство – с писмено възражение срещу връчената заповед за
изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК; чрез обжалване с частна жалба на
разпореждането за незабавно изпълнение (чл.419 ГПК); чрез искане за спиране на
изпълнението по чл.420 ГПК с представяне от длъжника на надлежно обезпечение за
кредитора по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД или при наличието на представени
убедителни писмени доказателства – чл.420, ал.2 ГПК; чрез предявяване на
отрицателен установителен иск по чл. 424, ал. 1 ГПК при новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства, имащи съществено значение за
делото, които не са могли да му бъдат известни или не е могъл да се снабди с
тях до изтичане на срока за подаване на възражение; чрез възражението пред
въззивния съд по реда на чл.423 ГПК когато длъжникът е бил лишен от възможността
да оспори вземането. „В този смисъл,
анализирайки оспорената процесуална уредба в нейната цялост, Конституционният
съд констатира, че в рамките на тази диференцирана, ускорена, изцяло протичаща
като писмена процедура, съществено опростена в сравнение с исковия процес,
законът е осигурил много и различни способи, съдържащи изискуемите
конституционни гаранции за длъжника да упражни правото си на защита в
производството. По този начин е преодоляна опасността да бъде реализирано
евентуално принудително изпълнение срещу лице, което обективно не дължи
претендираното в полза на заявителя вземане при задължение, погасено по
давност, чрез плащане и т.н.“, сочи в мотивите си КС. Настоящият състав
изцяло споделя съображенията в цитирания акт, ето защо приема, че вътрешното
право, регламентиращо заповедното производство, е в съответствие с установените
в правото на ЕС изисквания за предоставяне на лицата на ефективни правни
средства на защита на правата им в съдебното и изпълнителното производство.
В настоящия случай не се установява с постановените
актове на РС-Дупница по ч.гр.д. №1579/2010 г. да са допуснати нарушения на националното право,
актовете по делото да са в противоречие с общностното право или несъобразени с
практиката на СЕС. Неоснователни са възраженията за неизпълнение на задължението
от страна на ответника РС - Дупница за връчване на книжата по делото. На първо
място следва да се посочи, че в производството по чл.417 ГПК за съда не
съществува задължение да връчва препис от заповедта за изпълнение и изпълнителния
лист – същите се връчват на длъжника от съдебния изпълнител. На следващо място -
по делото се установи, че препис от посочените документи са връчени редовно на
ответниците от съдебния изпълнител с поканата за доброволно изпълнение –
получени са лично от ищцата, която се е задължила да предаде и съобщението на
съпруга си. Неоснователни са и възраженията за неосигуряване достъп до делото, което
се твърди да е попречило на ищците да ползват ефективни правни средства на защита на правата им в заповедното и
образуваното въз основа на него изпълнително производство. По делото не са ангажирани доказателства за отказ от страна на съдебната
администрация на ответника да предостави на ищците физически достъп за
запознаване с делото. Няма данни ищците да са проявили активност чрез посещение
в деловодството на съда за запознаване с делото. Отделно от това следва да се
посочи и че осъществяването на преглед на делото не лишава засегнатата страна
да предприеме действия по защитата си. Това е така, тъй като на длъжника са
връчени надлежно от съдебния изпълнител копие от издадената заповед за
незабавно изпълнение, в която са указани неговите права. Следователно, дори
само въз основа на този документ, ищците са могли да реализират правата си по
чл. 414, 419 и 420 ГПК, т.е. да подадат възражение срещу издадената заповед за
незабавно изпълнение, респ. да се обжалват с частна жалба разпореждането, с
което се уважава молбата за незабавно изпълнение, както и да поискат спиране на
изпълнението при условията на чл. 420 ГПК или обезсилване на заповедта,
основано на липсата на обичайно местопребиваване в Република България на един
от длъжниците по делото.
По изложените
съображения съдът приема, че по делото
не се установява осъществено нарушение от страна на ответника на установените в
правото на ЕС правилата за компетентност по делата срещу потребител, нито е препятствана възможността на ищците да упражнят правото си на защита, като
действията на ответника са изцяло съобразени с българското законодателство,
което от своя страна осигурява ефективни правни средства на защита в съдебното
и изпълнителното производство. Ето защо и
при отсъствие на нарушение, безпредметно да се обсъждат останалите елементи от
фактическия състав на отговорността по чл. 2в, ал. 1,
т. 2 ЗОДОВ. Предявеният иск е неоснователен и
следва да се отхвърли.
По разноските:
На основание чл.9а, ал.2 ЗОДОВ ищците следва да бъдат
осъдени да заплатят в полза на съда разноските за експертиза в размер на 300
лв.
Поради което Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Л.К.С., с ЕГН ********** и Е.
Р.С., с ЕГН **********, двамата с адрес: ***, срещу Районен съд – Дупница, адрес: гр. Дупница, ул. ******, искове с правно
основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ за сумата от
100 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато по гр.д. №1579/2010
г. по описа на РС-Дупница, разгледано в нарушение на общностните правила за
специална местна подсъдност по спорове с участието на потребител и без да са
осигурени ефективни правни средства на защита на правата им в съдебното и
изпълнителното производство.
ОСЪЖДА Л.К.С., с ЕГН **********
и Е. Р.С. с ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да заплатят по сметка на Софийския градски съд на основание чл.78, ал.7 ГПК, вр. чл.10,
ал.1 ЗОДОВ сумата от 300 лв.,
представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: