Р
Е Ш Е Н И Е
№
145
гр. Хасково, 22.04.2019 г.
Окръжен
съд Хасково, ГО, II
въззивен граждански състав, в публично съдебно заседание на трети април две
хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ГОЧЕВ
ИРЕНА АВРАМОВА
при участието на секретаря Д.Х.,
като разгледа докладваното от младши съдия Ирена Аврамова в. гр. д. № 171 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 9 от
04.01.2019 г., постановено по гр. д. № 1259 по описа за 2018 г., РС –
Димитровград е осъдил „ТИ-ВИ-БИ“ ООД – гр. Димитровград да заплати на Р.Т.Й.
както следва: сумата в размер на 785,05 лв. неизплатено възнаграждение за месец
април 2018 г. – 583 лв. и за месец май 2018 г. – 204,05 лв. (брутни), ведно с
10,83 лв. – мораторна лихва от датата на изискуемост на всяко трудово
възнаграждение до 07.08.2018 г., като в частта до пълния предявен размер на мораторната
лихва от 15,73 лв. искът е отхвърлен като неоснователен; сумата в размер на 583
лв. – обезщетение по чл. 222, ал. 1, т. 1 от КТ за времето, през което е
останал без работа, но за не повече от 1 месец; сумата в размер на 583 лв. –
обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазен срок на предизвестие; сумата в
размер на 194,32 лв. – обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван
платен годишен отпуск 7 дни за 2018 г., ведно със законната лихва върху тези
суми от 07.08.2018 г. до окончателното им изплащане. Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер
на 1496,60 лв., а по сметка на РС – Димитровград държавна такса в размер на 380
лв.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „ТИ-ВИ-БИ“ ООД – гр.
Димитровград, чрез процесуалния му представител адв. Д.П., с оплакване, че е
необосновано и незаконосъобразно. В жалбата са наведени доводи и възражения
единствено срещу частта от първоинстанционното решение, касаеща произнасянето
на съда по иска с правно основание чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ. Изложени са
съображения, че трудовото възнаграждение на ищеца е било сбор от основното
брутно месечно възнаграждение в размер на 550 лв. плюс допълнително такова по
0,60 % за 1 година трудов стаж и професионален опит,
което към момента на прекратяване на договора е възлизало на 6 % в размер на 33
лв. Твърди се, че от така изчисленото възнаграждение за месеците април и май е
следвало да се приспаднат законовите удръжки за ДОД и лични осигуровки.
Жалбоподателят се позовава на вмененото му по законодателен път задължение в
качеството си на работодател да внася социалните и здравните осигуровки на
работниците и служителите, както и данъка от доходите, получени от трудово правоотношение. Поддържа се, че след като
работодателят е направил тези плащания за сметка на работника и въпреки това
последният получи цялото си брутно трудово възнаграждение би се стигнало до
неоснователно обогатяване, което е недопустимо и незаконосъобразно. С оглед изложените
във въззивната жалба аргументи се иска отмяна на първоинстанционното решение и
присъждане на направените по делото разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Р.Т.Й.,
чрез адв. Г.П., с който се оспорва депозираната жалба като неоснователна.
Твърди, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, постановено при
пълнота на доказателствата и спазване на материалния закон. Моли за
потвърждаване на решението и за присъждане на направените в производството
разноски.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледано по същество жалбата е неоснователна.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ, вр. чл. 86 от ЗЗД, чл. 222, ал. 1, т. 1 от КТ, чл.
220, ал. 1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ, предявени от Р.Т.Й. срещу „ТИ ВИ БИ“ ООД - гр.
Димитровград. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите, заявени
във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в изискуемата от закона
форма и е подписано от разгледалия делото съдия. Първостепенният съд се е
произнесъл по допустими искови претенции, при наличие на положителните и липса
на отрицателни процесуални предпоставки за упражняване правото на иск, поради
което обжалваното решение е и допустимо. С оглед
обстоятелството, че в депозираната въззивна жалба са наведени доводи единствено
по отношение размера на дължимото трудовото възнаграждение, настоящият въззивен
състав намира, че инстанционната проверка следва да се съсредоточи в рамките на
произнасянето по исковите претенции, квалифицирани по чл. 128, т. 1 и т. 2 от КТ, вр. чл. 86 от ЗЗД.
По делото е
безспорно установено, че между страните е бил сключен трудов договор № 12 от
14.03.2016 г., въз основа на който въззиваемият Р.Й. е заемал длъжността *** в
„ТИ ВИ БИ“ ОДД - гр. Димитровград. В договора е определено основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 550 лв. и допълнително възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит над 1 год. по 0,60 % за всяка година, платими не по-късно от 30-то
число на месеца, следващ този, за който се начисляват. Със заповед № 23 от
11.05.2018 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ - поради съкращаване на щата
е прекратено трудовото правоотношение на Р.Й., считано от 14.05.2018 г.
Заповедта е връчена на въззиваемия на 11.05.2018 г. срещу подпис.
Видно от
приложеното по делото заверено копие от трудовата книжка на Р.Й. е, че след
прекратяване на трудовото правоотношение с въззивника и до завеждане на
исковата молба в съда на 07.08.2018 г. въззиваемият не е изпълнявал трудови
функции по друг договор.
От
представените таблици за отчитане явяването и неявяването на работа, платежни
ведомости и разбивки на вземането за трудово възнаграждение за периода от месец
януари до месец юни 2018 г. се установява, че от брутното месечно
възнаграждение на въззиваемия са правени удръжки за осигуровки и ДОД.
В
производството пред първоинстанционния съд е назначена съдебно-счетоводна
експертиза, от чието заключение се установява, че за месец април 2018 г. на
въззиваемия е начислено трудово възнаграждение от 583 лв., удръжки в общ размер
от 130,62 лв. и чиста сума 452,38 лв., като на платежната ведомост няма подпис
на ищеца и сумата не е получена. За месец май 2018 г. /до 13 май/ е начислено
възнаграждение за 7 дни в размер на 204,05 лв., обезщетение по чл. 224 от КТ за
7 дни в размер на 194,32 лв., обезщетение по чл. 222 от КТ за 13 дни в размер
на 360,90 лв. или всичко общо 759,27 лв., удръжки в общ размер на 129,70 лв. и
чиста сума 629,57 лв., като на платежната ведомост няма подпис на ищеца и
сумата не е получена. Мораторната лихва за забава на изплащането на дължимите
суми е изчислена за месец април 2018 г. за сумата от 452,38 лв. от 31.05.2018
г. до 07.08.2018 г. в размер на 8,97 лв., а за месец май 2018 г. за сумата от
629,57 лв. от 01.07.2018 г. до 07.08.2018 г. в размер на 6,65 лв. Вещото лице е
посочило, че дължимото трудово възнаграждение за месец април 2018 г. е в размер
на 583 лв., а за месец май 2018 г. - 204,05 лв.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Основният спор
по делото е съсредоточен върху въпроса дали ищецът, настоящ въззиваем, следва
да получи претендираното брутно трудово възнаграждение или остатъка от него
след приспадане на дължимите осигуровки и данъци. В
практиката на Върховния касационен съд последователно се застъпва становището,
че и в двата случая работникът или служителят не може да получи частта от
брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него осигурителни
вноски и данък върху общия доход /в този смисъл Решение № 166 от 25.02.2010
г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г.; Решение № 154 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 6134/2014 г./. Изхожда се от обстоятелството, че по силата
на чл.
272, ал. 1, т. 3 и т. 4 от КТ на основание вменените му от законодателя
задължения, предвидени в чл. 6 от КСО и чл. 42, ал. 2 от ЗДДФЛ, работодателят е
длъжен да удържа дължимите от работника или служителя осигурителни вноски и
данъци. Същите са публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, за
които в изпълнителното производство държавата се смята
винаги присъединен взискател съгласно чл. 458 от ГПК, поради което съдебният
изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения при събиране
на дължимото трудово възнаграждение. С оглед изложеното се приема, че съдът
може да присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за
получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, но в
решението трябва ясно да е посочено какво се присъжда.
В
случая с постановеното решение, предмет на настоящата въззивна проверка,
първоинстанционният съд е присъдил брутното трудово възнаграждение. Между
страните не е спорно и от събраните по делото доказателства е установено, че за
месец април 2018 г. брутното трудово възнаграждение на въззиваемия е в размер
на 583 лв., а за месец май 2018 г. - 204,05 лв. Тези възнаграждения са
начислени в съставените от работодателя - въззивник платежни ведомости, но не
са изплатени до 30-то число на месеца, следващ този, за който се отнасят. От
това следва, че работодателят е изпаднал в забава, считано от 31.05.2018 г. за
заплащане на възнаграждението за месец април 2018 г. и от 01.07.2018 г. за
възнаграждението за месец май 2018 г., поради което дължи мораторна лихва до
датата на предявяване на иска - 07.08.2018 г. Размерът на обезщетението за
забава следва да се изчисли върху остатъка от брутното трудово възнаграждение
след приспадане на дължимите осигурителни вноски и данъци, доколкото с оглед
гореизложеното това е сумата, която ищецът има право реално да получи. При това
положение районният съд правилно е определил дължимата мораторна лихва в общ
размер от 10,83 лв. съобразно заключението на назначената по делото ССчЕ.
Предвид
изложеното настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение се явява
правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено, а
подадената въззивна жалба - оставена без уважение.
При
този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемия Р.Й.
следва да се присъдят направените от него в настоящото производство разноски.
По реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК със своевременно депозирана писмена молба
въззивникът „ТИ ВИ БИ“ ООД е направил възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение. Видно от приложения по
делото договор за правна защита и съдействие уговореното и заплатено в брой
възнаграждение на адв. Г.П. е в общ размер от 1800 лв., от които по 300 лв. за
всеки от обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 128,
т. 1 и т. 2 от КТ, вр. чл. 86 от ЗЗД, чл. 222, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 220, ал.
1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ, както и 300 лв. за обезпечително производство.
Същевременно с оглед пределите на въззивната проверка в тежест на въззивника
следва да се възложи адвокатското възнаграждение само за исковете по чл. 128,
т. 1 и т. 2 от КТ, вр. чл. 86 от ЗЗД, което е в минималния размер, определен
съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Що се отнася до възнаграждението за обезпечение
на исковете, с определение № 226 от 20.03.2018 г. настоящият въззивен състав не
допусна исканото обезпечение, поради което така претендираните разноски не се
дължат от въззивника.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
9 от 04.01.2019 г., постановено по гр. д. № 1259 по описа за 2018 г. на Районен
съд – Димитровград.
ОСЪЖДА „ТИ-ВИ-БИ“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Димитровград, ***,
да заплати на Р.Т.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 600 лв.,
представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.