Р Е Ш Е Н И Е
№ 245
Гр.Бяла, 22.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БЕЛЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, първи граждански
състав, в публично съдебно заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН ДОЧЕВ
при участието на секретаря Валентина
Великова, сложи за разглеждане гр. дело
№ 331 по описа за 2019г. и като
разгледа докладваното от съдията, за да се произнесе съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.422 ГПК и чл.99, ал.3 ЗЗД.
Ищецът моли съда да постанови решение,
с което да се признае за установено, че Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД има следните
вземания от В.Й.Н. по договор за потребителски кредит № 2859739 от 01.11.2016г.:
1607,81 лв. - главница; 180,05 лв. договорна лихва за периода от 10.11.2016г. -
датата на първата вноска до 28.12.2017г. - датата на настъпване на падежа на
договора; 1316,93 лв.- такси и
комисионни за допълнителни услуги; 45,06 лв. мораторна лихва върху непогасената
главница за периода от 29.12.2017г. - датата, следваща деня на настъпване на
падежа на договора до датата на подаване на заявлението -11.01.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на
дължимите суми.
Претендират
разноските по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата е депозирала отговор на исковата молба, с
който оспорва иска по основание и размер.
Съдът,
след като прецени приетите по делото доказателства и
становищата на страните, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
от фактическа страна следното и от правна страна извежда следното:
Исковата молба, с
която настоящият съдебен състав е сезиран е с вх. № 2055/28.03.2019год., т.е.
подадена е в законният едномесечен срок и е допустима.
Разгледана по
същество тя е неоснователна и недоказана.
В
настоящото исково производство по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415,
ал.1 от ГПК съдът установява със сила на пресъдено нещо дали претендираното
вземане съществува, какъв е неговия размер и дали е изискуемо, като тежестта на
доказване на всички елементи от фактическия състав на този текст от ГПК е на
ищеца. Искът за съществуване на вземането е предоставен в полза на кредитора в
заповедното производство, чието вземане, обективирано в издадената в негова
полза заповед за изпълнение, е оспорено от длъжника. Това означава, че спорният
предмет, както и страните по този иск са очертани от заповедта за изпълнение.
Затова и вземането, предмет на настоящата искова претенция трябва да
съответства както по основание, така и по размер на вземането, заявено в
заповедното производство.
Съобразявайки
представените по делото писмени доказателства, съдът приема за безспорно
установено, че по силата на Договор за потребителски кредит № 2859739 от 01.11.2016
год. между „Провидент Файненшъл България” ООД и ответницата В.Й.Н. са
възникнали облигационни правоотношения, валидно обвързващи страните и
предполагащи изпълнение на техните права и задължения по начина, при условията
и в срокове, които те самите са договорили и подписали се в него. Съдът приема
за доказан факта, че „Провидент Файненшъл България” ООД е изпълнил задължението
си по договора да предостави на клиента кредит в размер общо на сумата 2 500
лева и такса за услуга „кредит у дома“ в размер на 2132,43лв., чрез кредитен консултант
в брой по местоживеенето на кредитополучателя. От заключението на вещото лице
по съдебно-икономическата експертиза се установява, че с подписване на
договора, ответницата е потвърдила получаването в пълен размер на договорения
кредит, което дава основание на съда да счете, че за ответницата е възникнало
задължението да погаси задължението си по начина и в срока, предвиден в чл.6 и
чл.7 на договора за потребителски кредит, т.е. за 60 седмични плащания, като
размера на всяко седмично плащане е 87,51 лева или крайният срок за издължаване
на задължението е 28.12.2018 год. – датата на последната погасителна вноска.
Според
съда дори и да е налице първият елемент от фактическия състав на чл.422, ал.1
от ГПК, а именно наличие на съществуващо вземане от страна на кредитора спрямо
длъжника, то в настоящият исков процес ищеца при условията на пълно и главно
доказване не доказа, че процесното вземане е ликвидно и изискуемо. Към исковата
молба ищеца представя и моли съда да приеме
уведомително писмо за извършената цесия от „Изи Асет Менижмънт“ АД /„Провидент
Файненшъл България” ООД/ чрез „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
което да връчи на ответницата, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Съдът няма как да уважи това искане на ищцовата страна, тъй няма как той да й
връчи препис от уведомителното писмо за станалата цесия, ведно с препис от
исковата молба и приложенията към нея, тъй като функцията на съда е да бъде
безпристрастен арбитър и да решава спорове между страните въз основа на
представените по делото доказателства и в съответствие с относимите към
конкретния казус законови разпоредби, а не да връчва кореспонденция, на която й
да е от страните в процеса, защото в противен случай ще се стигне до нарушаване
на един от основните принципи в гражданския процес, посочен в чл.9 от ГПК, а
именно съдът да осигури на страните равна възможност да упражняват предоставените
им права и да прилага закона еднакво спрямо всички. Вероятно ищеца се позовава на постановените от ВКС, на основание чл.290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.2014год.
по т.д.№ 1711/2013 год. на I т.о. и Решение № 123/24.06.2009 год. по
т.д.№ 12/2009 год. на II т.о., съгласно които, ако към исковата молба
по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на
препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно
чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника,
на основание чл.99, ал.4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда, като
факт от значение за спорното право. Същите не представляват Т.Р. и не са
задължителни за съдилищата. По делото са налице безспорни доказателства, че
„Провидент Файненшъл България” ООД не е изпълнило както договорното си
задължение по чл.22 да информира впоследствие клиента за станалата цесия, така
и нормативно регламентираното в чл.99, ал.3 от ЗЗД задължение, като този
пропуск няма как да бъде саниран от съда в настоящото исково производство.
Позоваването на ищеца на Решение № 3/16.04.2014 год. по т.д.№ 1711/2013 год. на
I т.о. и Решение № 123/24.06.2009 год. по т.д.№ 12/2009 год. на II
т.о., съгласно които ако към исковата молба по иск на цесионера е приложено
уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, това уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за станалата цесия по чл.99, ал.3, пр.1 от ЗЗД, както и
твърдението му, че фактът кога и на кого е връчено уведомлението за
прехвърлянето на вземането не е от значение за основателността на иска, не се
споделя от съда, тъй като се касае за неизпълнение на императивни разпоредби и
ответницата като страна по договора трябва да знае на кого дължи заплащане на
сумите по кредита. Още повече, че в уведомителното писмо като цедент е посочено
ю.л. стоящо вън от настоящия спор „Изи Асет Менижмънт“ АД. Затова и съдът
приема, че предишният кредитор не е изпълнил вмененото му в чл.99, ал.3 от ЗЗД
задължение да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му
потвърди писмено станалото прехвърляне, като към момента са изминали 3 години
от датата на сключване на договора и година и половина от извършване на
цесията, но по делото няма представени релевантни доказателства, от които да е
видно, че „Провидент Файненшъл България” ООД е съобщило на длъжника за
станалата цесия, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне.
От
материално правна страна съдът счита и че исковата претенция е неоснователна и
недоказана и предвид обстоятелството, че са касае за сключен между страните
Договор за потребителски кредит от 01.11.2016 год., попадащ в приложното поле
на Закона за потребителския кредит /обн. ДВ, бр.18 от 05.03.2010 год./. В
текста на чл.33, ал.1 от този закон се предвижда, че в случай на забава на
потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. Съгласно ал.2 на същия текст, когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва. В договора страните са се уговорили и за
заплащане на такса за оценка на досие, такса за услуга „Кредит у дома”, като
според съда е недопустимо под формата на такси да се начислява обезщетение за
забавено изпълнение над размера на законната лихва. Уговорката за заплащането
на такси при забава е в противоречие с текста на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като
при неизпълнение на договорните задължения длъжникът трябва да заплати
необосновано високо обезщетение съобразно срока на забавата. Затова и всяка
клауза в договор за потребителски кредит, по смисъла на чл.21, ал.2 от ЗПК,
имаща за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е
нищожна.
Следователно
след като ищеца не установи фактите, на които основава своите искания, съгласно
чл.154, ал.1 от ГПК, то според съда, исковата му претенция против ответницата
се явява изцяло неоснователна и недоказана.
Молба по реда на чл.214 ГПК след приетата СИЕ, не е
постъпвала.
При
този изход на процеса неоснователна и недоказана се явява претенцията на ищеца
против ответницата за заплащане на съдебно-деловодни разноски в размер общо на
сумата 860,00 лева, съгласно представен списък на разноски по чл.80 от ГПК,
включващи разноски за исковото и за заповедното производства, като за
последните съдът дължи произнасяне в решението си съобразно изхода на спора –
ТР № 4/18.06.2014 год. на ВКС по т.д.№4/2013 год., ОСГТК. След като искът с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК е изцяло неоснователен и недоказан, то
неоснователна е и ищцовата претенция за присъждане на разноски в заповедното
производство.
Ответната
страна не е направила и не претендирала разноски, поради което и такива не
следва да й се присъждат.
Водим
от тези съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр.София, п.к.1527, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3, представлявано
от Т.Я.К., с.а. юриск. Д.А. против В.Й.Н., ЕГН-********** *** с който да се
признае за установено, че Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД има
следните вземания от В.Й.Н. по договор за потребителски кредит № 2859739 от 01.11.2016г.:
1607,81 лв. /хиляда шестстотин и седем лева и осемдесет и една ст./
- главница; 180,05 лв. /сто и осемдесет лева и пет стотинки/ договорна лихва за
периода от 10.11.2016г. - датата на първата вноска до 28.12.2017г. - датата на
настъпване на падежа на договора; 1316,93 лв. /хиляда триста и шестнадесет лева
и деветдесет и три стотинки/ - такси и комисионни за допълнителни услуги; 45,06
лв. /четиридесет и пет лева и шест стотинки/ мораторна лихва върху непогасената
главница за периода от 29.12.2017г. - датата, следваща деня на настъпване на
падежа на договора до датата на подаване на заявлението -11.01.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на
дължимите суми, като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр.София,
п.к.1527, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3, представлявано от Т.Я.К., с.а. юриск.
Д.А. за заплащане
на съдебно-деловодни разноски в настоящото исково и в заповедното производство
в размер общо на сумата 860,00 лева, съгласно представен списък на разноските
по чл.80 от ГПК, като неоснователен.
Решението подлежи на
обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните, пред Русенски окръжен съд.
Районен съдия: /п/