Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 29.09.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 12463 по описа за
2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 20215931 от 05.10.2020 г., постановено по
гр.дело № 57317/2019 г. на
СРС, І Г.О., 162 състав, е обезсилена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 30.04.2018 г. издадена по гр.дело № 25639/2018 г. по описа на СРС, 162
състав и е прекратено производството по
гр.дело № 25639/2018 г. по описа на СРС, 162 състав. С решението на съда е
върната искова молба с вх.№ 2025590/08.10.2019 г., по която е образувано
гр.дело № 57317/2019 г. по описа на СРС, 162 състав, в частта, в която „БНП П.П.Ф.С.А.“,
Париж, действащо на територията на Република България чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон
България“, КЧТ, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“********Бизнес Парк София, сгр.14, е предявило
срещу С.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, главни установителни искове с
правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2, и чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. с
чл.9 ЗПК, за сумата от 1162,60 лв., представляваща непогасена главница по
договор за револвиращ потребителски кредит № PLUS********г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК
до окончателното й изплащане, за сумата от 558,93 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 01.06.2016 г.-11.10.2017 г., както и за сумата
от 59,01 лв., обезщетение за забава за периода 11.10.2017 г.-11.04.2018 г., за
които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 30.04.2018 г. по гр.дело № 25639/2018 г. по
описа на СРС, 162 състав. С решението на съда е осъдена С.Н.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо на територията
на Република България чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон България“, КЧТ, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ж.к.“********Бизнес
Парк София, сгр.14, по евентуални осъдителни искове с правно основание
чл.240, ал.1 и ал.2, и чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗПК сумата от 1000 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за револвиращ потребителски
кредит № PLUS********г., сумата от 558,93 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 01.06.2016 г.-11.10.2017 г., сумата от 50,84
лв., обезщетение за забава за периода 11.10.2017 г.-11.04.2018 г., както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 678,07 лв., разноски в исковото
производство, като е отхвърлен иска по чл.240, ал.1 ЗЗД за разликата над
уважения размер от 1000 лв. до пълния предявен размер от 1162,60 лв., както и
иска по чл.86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 50,84 лв. до пълния предявен
размер от 59,01 лв.
Срещу
решението на СРС, 162 с-в е постъпила
въззивна жалба от С.Н.М., подадена чрез назначения й особен представител по
делото адв.И.В.- П., с искане същото да бъде отменено
в частта, в която са уважени предявените евентуални осъдителни искове и вместо
него да бъде постановено решение, с което същите да бъдат отхвърлени изцяло. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо на територията на Република
България чрез „БНП
П.П.Ф.С.А., клон България“, гр.София, чрез юрк.Н.М.оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания
по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната
част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „БНП П.П.Ф.С.А.“,
Париж, действащо на територията на Република България чрез „БНП
П.П.Ф.С.А., клон България“, гр.София срещу ответницата С.Н.М., евентуални
осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК. Решението в обжалваната от ответницата част е
постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник във връзка с неговата правилност.
Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на
първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявените от ищеца „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж,
действащо на територията на Република България чрез „БНП
П.П.Ф.С.А., клон България“, гр.София срещу ответницата С.Н.М., евентуални
осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.9 от ЗПК за сумите, за които същите са уважени,
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации
на настоящия въззивен съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания
съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема за изцяло неоснователен изложения
от ответницата довод във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният
съд процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга
страна, съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения
от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение.
Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че
доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което доводите на ответницата за допуснати процесуални
нарушения от СРС, изложени в депозираната
от нея, чрез назначения й особен представител по делото въззивна жалба се
явяват неоснователни. Съдът приема, че в
настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не
е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми.
Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. В случая
ответницата не е оспорила нито едно от тези доказателства в предвидените за
това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорила заключението
на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза, не е ангажирала
доказателства, включително и такива оборващи
представените и ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи
установените с последните факти и обстоятелства по делото.
На следващо място, противно на изложеното в
жалбата, първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора
доказателства и доводи на страните, като даденото от него разрешение по
спорното право във връзка с установяване на дължимост на претендираните от ищеца
суми, дължими от ответницата по договор за револвиращ потребителски
кредит № PLUS********г., е съобразено
изцяло с приложимите материалноправни разпоредби на закона. В настоящия
случай, съдът приема с оглед събраните по делото доказателства, че е налице предсрочна
изискуемост на кредита, настъпила в хода на производството по делото с връчване
на ответницата на препис от исковата молба и приложенията към нея/ сред които е
и уведомителното писмо на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на
заема/. От друга страна съдът приема за безспорно установено обстоятелството,
че длъжникът- ответник по делото не е
установил погасяване на каквато и да било част от претендираната от ищеца главница,
поради което вземането за главница е дължимо в размер на сумата от 1000 лв.
Като
неоснователни следва да се преценят доводите за нищожност на процесния договор
за револвиращ потребителски кредит № PLUS********г., поради неспазване на императивните изисквания към
договора за кредит, уредени в разпоредбите на ЗПК. Процесният договор за кредит
съдържа ясни параметри относно условията, при които е сключен. Не са налице и
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит. Всички събрани по делото доказателства установяват, че
и двете страни са пожелали да сключат и са съзнавали, че сключват точно договор
за револвиращ потребителски кредит, въз основа на който ищеца е следвало да
предостави на ответницата определената парична сума, която безспорно й е
предоставил.
На
следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за
нищожност на процесния договор за револвиращ потребителски кредит № PLUS********г., на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД - поради
накърняване на добрите нрави. Това
основание за нищожност на договора за кредит
изисква една от страните по договора да се възползва превратно от
договорната свобода /чл.9 от ЗЗД/, за да наложи на другата несъразмерни
тежести, включително да използва от неблагоприятното й положение; когато
договорът ограничава прекомерно личната свобода, свободното творчество,
свободното упражняване на професия или свободната стопанска инициатива или
конкуренцията; когато се уговарят имуществени облаги за сключването на брак, за
даването на съгласие за осиновяване и други подобни. Изследването на това
основание за нищожност на договора изисква да се посочи, че договорът
установява насоката на волеизявленията на страните. Тя е била създаване на
правоотношение по договор за потребителски кредит, а по делото липсват
доказателства, които да установяват факти, релевантни за това основание за
нищожност. Противоречие с добрите нрави е налице,
когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на
морала. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи
принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение,
приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова вложеният в това
понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само
онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и
ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес
на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от
договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения,
намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на
несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските
правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското
право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните
субекти. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за
противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък
е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка
действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са
накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на
страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на
договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от
всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Този,
който твърди, че сделката е сключена в нарушение на добрите нрави, трябва да
докаже това свое твърдение. В конкретния случай такова твърдение е налице, но
то не е подкрепено с доказателства, което е в тежест на ответницата по делото.
С
оглед на изложеното правилно е приел първоинстанционният съд, че
кредитополучателят дължи заплащане на процесното непогасено вземане в размер на сумата от 1000 лв. и при липсата на ангажирани доказателства
за погасяването му, то предявената осъдителна искова претенция на ищеца за заплащане
от ответницата на главницата в размер на сумата от 1000 лв., се явява
основателна, поради което правилно е уважен предявения евентуален осъдителен иск
с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД. С оглед на което решението, в
обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
На следващо място, в настоящия случай, предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника-ответник във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта относно уважените
евентуални осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 558,93 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода
01.06.2016 г.-11.10.2017 г., и на сумата от 50,84 лв., обезщетение за забава за
периода 11.10.2017 г.-11.04.2018 г., въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му част е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК. С оглед на което, решението и в тази част
следва да бъде потвърдено.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8
от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно
поисканите и дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна-ищец, съдът намира, че към момента на постановяване на
настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК
/ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна
инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на
възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния
вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща
към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото в полза на
въззиваемата страна-ищец юрисконсултско възнагражение следва да се определи от съда в размер на 100 лв. за
въззивната инстанция.
На
следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответницата следва
да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС, сумата от 75,00 лв.- дължима
държавна такса по подадената от него въззивна жалба.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е
Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20215931 от 05.10.2020 г., постановено по гр.дело № 57317/2019 г. на СРС, І Г.О., 162 състав, в обжалваната част, с която е осъдена С.Н.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „БНП П.П.Ф.С.А.“, Париж, действащо на територията на
Република България чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон България“, КЧТ, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ж.к.“********Бизнес
Парк София, сгр.14, по евентуални
осъдителни искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2, и чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗПК сумата от 1000 лв., представляваща непогасена главница по
договор за револвиращ потребителски кредит № PLUS********г., сумата от 558,93 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода 01.06.2016 г.-11.10.2017 г., сумата от 50,84
лв., обезщетение за забава за периода 11.10.2017 г.-11.04.2018 г.
ОСЪЖДА С.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „БНП
П.П.Ф.С.А.“, Париж, чрез „БНП П.П.Ф.С.А., клон България“, КЧТ, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ж.к.“********Бизнес
Парк София, сгр.14, на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 100,00 лв. / сто лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА С.Н.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати
по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 75,00
лв./ седемдесет и пет лева/, представляваща дължима държавна такса по
подадената въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.