№ 886
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 18-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ
при участието на секретаря БИСТРА П. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ Административно
наказателно дело № 20231110206671 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба
на Д. Г. И. срещу НП № 23-4332-006086 от 10.04.2023 г., издадено от Г. В. Б., началник-група
в ОПП - СДВР, с което на жалбоподателката за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП на
основание чл. 185 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 20
лева. От страна на жалбоподателката (включително чрез процесуалния й представител) се
прави искане за отмяна на постановлението, като се излагат конкретни фактически
твърдения и такива за нарушаване на процесуалните правила, които твърдения ще бъдат
обсъдени по-долу. Административно-наказващият орган излага чрез процесуален
представител (юрисконсулт) писмено становище, но същото е депозирано след срока по чл.
322 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН и не следва да бъде взето предвид.
От обясненията на жалбоподателката пред съда (отчасти – виж по-долу!),
показанията на разпитаните в хода на съдебното следствие свидетели (отчасти – виж по-
долу!), от приобщените към доказателствената съвкупност въз основа на определение с
правно основание чл. 283 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН книжа и от приобщените към
доказателствената съвкупност с нарочно определение в хода на съдебното следствие
материали се установява еднозначно описаната в НП фактическа обстановка (която съдът
като инстанция по фактите установява и излага чрез препращане и с която страните са
запознати и е излишно да бъде повтаряна в настоящото изложение), с изричното уточнение
че загубата на контрол се е изразявала в изместване на съответното управлявано превозно
средство вляво поради загуба на концентрация (разсейване) от страна на водача му
(въззивничката) и че удареният автомобил (реализирането на ПТП се е изразявало именно в
сблъсък между съответните два автомобила) е бил марка „М.“, модел 3, с рег. № *******, с
дата на първа регистрация през 2007 г., с мощност 80 kW, както и (се установява още)
оправомощаването (към датите на съставяне/издаване на процесните АУАН и
постановление) на актосъставителя и наказващия орган съответно за съставяне на АУАН и за
издаване на НП по ЗДвП с писмена заповед на министъра на вътрешните работи, това, че
1
към процесната дата 31.03.2023 г. срещу въззивничката И. (родена през 1971 г.) имало
издадени и влезли в сила 3 НП за нарушаване на правилата за движението по пътищата,
контролът за чието спазване се е осъществявал от органите на МВР, но за последно такова
НП било влязло в сила през 2008 г., а и това, че справедливата стойност за възстановяване на
материалните вреди (механични увреждания) от произшествието, причинени на автомобила,
който е бил ударен от И., при всяко положение не е надхвърляла 7800 лева (виж и по-долу!),
т. е. 10-кратния размер на установената (със съответното ПМС) към процесната дата
минимална работна заплата за страната.
Версията, която жалбоподателката, както и св. С., лансират пред съда, пропуска
обстоятелството, че ударът е настъпил след изместване вляво на управлявания от И.
автомобил и по време на движение на същия автомобил. Много сериозно впечатление прави
това, че в декларацията, която И. е депозирала във връзка с процесното ПТП, същата в
графата относно причината за произшествието е посочила „разсеях се за момент“, а по-горе
в същата декларация относно това какви действия е извършила тя самата, за да предотврати
ПТП, е посочила „натиснах спирачки“ (т. е. произшествието е настъпило в момент, в който
управляваният от И. автомобил е бил в движение). Прави впечатление още, че е отбелязано
в подписания от въззивничката АУАН, че същата няма възражения, като освен това Д. И. е
подписала и протокола за ПТП, отразената в който фактическата обстановка съответства
именно на настъпване на сблъсък в момент на движение на управлявания от
жалбоподателката автомобил и конкретно в резултат на загуба на контрол върху автомобила
от страна на И. и то при скъсяване на дистанцията между двете превозни средства в резултат
на движението наляво на собствената на въззивничката кола. Още тук следва изрично да
бъде уточнено, че така изложеното не означава, че поведението на водача другия участвал в
произшествието автомобил е било правомерно и няма нищо чудно и нелогично в това
визираният друг автомобил да е бил гонен от случаен наблюдател, за което са налице гласни
доказателствени материали по делото. Показанията на установената като собственик, на
когото е регистрирано визираното друго превозно средство, св. П. Т. потвърждават
участието именно на това МПС в процесния инцидент, но същите бяха дадени в условията
на забелязано непосредствено от съда силно притеснение у свидетелката, не бяха логични и
последователни досежно това какво е наложило съответния последвал ремонт (с какво е бил
свързан той) на автомобила и досежно това защо при реализиран удар от страна на друго
МПС, така да се каже засякло пътя на свидетелката Т. (т. е. при положение, че
произшествието не настъпва по нейна вина), последната ще се притесни дотам, че да ускори
и буквално да избяга от местопроизшествието (св. Т. не сочи логична причина за такова
нейно поведение); имайки предвид така констатираното касателно показанията на П. Т.,
съдът има основания да се съмнява в това дали именно тя е управлявала автомобила при
процесната ситуация, имайки предвид лансираното в съдебно заседание твърдение от страна
на жалбоподателката, че Т. не е действителният водач на съответното превозно средство;
иначе, евентуална причина за това водачът (независимо дали мъж или жена) на превозното
средство, регистрирано на името на Т., да напусне и то бързо местопроизшествието, може да
бъде свързана с различни обстоятелства – ако водачът е бил неправоспособен или е съзнавал,
че управлява под въздействието на алкохол или наркотични вещества, ако е имал
притеснение, че също има вина за инцидента поради управляване с несъобразена скорост (за
каквото обстоятелство са налице гласни доказателствени материали) и пр. Независимо дали
именно св. П. Т. е управлявала съответния автомобил марка „М.“, механизмът на настъпване
на произшествието се установява по несъмнен начин (съгласно посоченото по-горе,
включително доколкото и св. Т. сочи, че нейният автомобил е бил ударен, без значение дали
Т. действително е управлявала автомобила си тогава или е научила за инцидента от другаде,
например от действителния водач), а що се отнася до паричната стойност, необходима за
възстановяване на причинените по автомобила „М.“ механични увреждания (вреди), то
изложеният по-горе в тази връзка извод на съда е свързан с еднозначно и безпротИ.речИ.
2
установеното обстоятелство, че визираният автомобил е напуснал местопроизшествието не
просто на собствен ход, но и с висока скорост, т. е. дори соченото от св. Т. фактическо
спиране на този автомобил от движение да е било свързано с процесния удар, то
необходимостта от ремонт от своя страна следва да е била свързана с осигуряване на бъдеща
безопасна експлоатация или пък с настъпило допълнително, но вече в резултат на
продължаващото след процесния инцидент движение, увреждане на превозното средство
марка „М.“, предвид което и съобразявайки ноторното (известното на много широк кръг от
лица) относно стойността на ремонтните дейности в принципен план (в това число във
връзка с набавяне на необходимите части за подмяна) по автомобили от такъв вид и с такава
година на първа регистрация (виж по-горе!), съдът достига до извода, че сумата
(справедливата средна пазарна стойност) при всяко положение не е надвишавала 7800 лева.
Така се стига до извода, че жалбоподателката със сигурност виновно (при условията
на непредпазлИ.ст – чл. 11, ал. 3 вр. ал. 1 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН, което е достатъчно за
търсене на административно-наказателна отговорност съобразно чл. 7 вр. чл. 6 от ЗАНН) е
нарушила задължението си по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП да контролира непрекъснато превозното
средство, което е управлявала. Т. нар. разсейване, при което автомобилът се е отклонил
вляво, се явява именно загуба на контрол, каквато чл. 20, ал. 1 от ЗДвП предписва на
водачите да не допускат. С оглед рамката на обвинението съдът не може да вземе каквото и
да било становище по въпроса за това налице ли е виновно поведение на И., свързано с
навлизане в съседна пътна лента, каквото навлизане е отбелязано иначе в съответните скица
(към протокола за ПТП) и схема на ПТП. Наложеното административно наказание (освен че
е съобразено с приложимата в случая санкционна разпоредба на чл. 185 от ЗДвП) при всяко
положение не се явява непропорционално тежко.
Актосъставителят и наказващият орган притежават съответната компетентност
съобразно чл. 189, ал. 1 и ал. 12 вр. чл. 165, ал. 1, т. 1 от ЗДвП (виж и по-горе относно
съответното оправомощаване!).
Формулираното в АУАН и НП обвинение е достатъчно подробно (касателно
характера му и причините за него), за да даде възможност за упражняване на процесуалното
право на защита по същество (т. е. включително и по фактите), каквото реално упражняване
на такова право (в това число по фактите) се е случило по процесното производство, поради
което при всяко положение липсват съществени нарушения (по смисъла на чл. 335, ал. 2 вр.
чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) на съответните процесуални правила досежно
съдържанието на АУАН и НП, включително имайки предвид това, че нарушителката
несъмнено е бил запозната с изготвения протокол за ПТП, а и с депозираната от самата нея
декларация относно произшествието. Нужно е да бъде отбелязано още, че срещу АУАН не е
било подадено изобщо възражение, поради което не е имало какви спорни (а и въобще
неизяснени, релевантни за процесното обвинение) обстоятелства да изследва наказващият
орган, а още по-малко е имало законово основание същият орган да прекратява
административно-наказателното производство, имайки предвид и така изложеното по-горе
досежно фактите (отделен е въпросът за това, че от показанията на св. З. пред съда се
установи, че действия по осигуряване на видеозапис от ситуацията са били предприети от
екипа на МВР, но е било установено, че съответната видеокамера „не е гледала натам“
/както се изрази свидетелят/). Липсвали са каквито и да било възражения на нарушителя,
които да е следвало да намерят място в АУАН, в който акт, подписан от И. (както по-горе
вече беше посочено), липсата на такива е изрично отразена в акта, а липсата на отразяване в
акта на обясненията на нарушителката, отразени иначе в депозираната от същата
декларация във връзка с настъпилото ПТП, не е повлияло по какъвто и да било начин върху
реализирането на процесуалните й права (като в тази връзка е налице и хипотеза по чл. 53,
ал. 2 от ЗАНН). Изрично следва да се посочи още, че, за да достигне изводите си по фактите,
съдът не ползва каквато и да било презумпция за достоверност на изложеното в АУАН,
3
включително тази по чл. 189, ал. 2 от ЗДвП.
С оглед установеното касателно стойността на имуществените вреди по участвалото
в процесния сблъсък ППС, което не се явява собственост на дееца, при всяко положение не е
налице хипотеза по чл. 343, ал. 1, буква „а“ от НК, респективно не е налице и хипотеза по
чл. 33, ал. 2 от ЗАНН (релевантен в тази връзка се явява именно визираният по-горе 10-
кратен размер на установената за страната към съответния момент минимална работна
заплата, доколкото на него, но към съответния минал момент, съответства установеният в
Постановление № 1/17.01.1983 г. на пленума на бившия Върховен съд критерий за
значителни имуществени вреди, който е свързан със сумата от 1000 лева, като, разбира се,
впоследствие (след визираното постановление) с годините стойността (курса) на самата
валута лев, както и инфлационните процеси, са довели до неприложимост на съответното
тълкуване, дадено от пленума на бившия върховен съд (съобрази още ТР № 1/24.01.2022 г.
на ОСНК на ВКС!).
В обобщение, при извършената цялостна (включително служебна) проверка по реда
на чл. 314 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН съдът не констатира каквито и да било основания за
отмяна или изменение на НП, поради което и съобразявайки чл. 63, ал. 9 вр. ал. 2, т. 5 вр. ал.
1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН постановлението следва да бъде потвърдено. Липсват законови
основания за присъждане на разноски по делото (в това число имайки предвид пропускането
на срока по чл. 322 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, доколкото искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е направено в съответните писмени бележки;
съобразявайки принципа на устното начало в наказателния процес, изключение от него в
случая по отношение на въззиваемата страна би могло да се допусне само в хипотеза именно
по чл. 322 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното НП № 23-4332-006086 от 10.04.2023 г., издадено от Г.
В. Б., началник-група в ОПП - СДВР.
Не присъжда разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-град в 14-
дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4