Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ А въззивен състав, в публично заседание на двадесети май през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Виолета Йовчева
Членове: Любомир Луканов
Боряна Петрова
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
д. № 15821 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на
чл. 258 – 273
ГПК.
С решение от 11.06.2018 по гр.д. № 25723/2017г.
на СРС, 153 с-в е осъден ответника „П.Т.7.“ ЕООД да заплати:
на Ж.К.Ж., на основание чл.
128, т. 2 КТ, сумата 744. 60 лв.,
представляваща част от неизплатено трудово възнаграждение за месеците юни и юли
2016г. и на основание чл. 215 КТ сумата 1 196.
62 лв., представляваща част от неизплатени командировачни
пари за месеците май, юни и юли 2016 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковете – 26.04.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 126. 84 лв. – разноски по
делото, като е отхвърлил иска по чл. 128, т. 2 КТ над присъдената сума до
пълния предявен размер от 849. 76 лв., както и иска по чл. 215 КТ над
присъдената сума до пълния предявен размер от 6 800 лв.;
на И.М.И., на основание чл.
128, т. 2 КТ, сумата 699 лв.,
представляваща част от неизплатено трудово възнаграждение за месеците юни и юли
2016г. и на основание чл. 215 КТ - сумата 2 159.
66 лв., представляваща част от неизплатени командировачни
пари за месеците май, юни и юли 2016г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковете – 26.04.2017г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 185. 05 лв. – разноски по
делото, като е отхвърлил иска по чл. 128, т. 2 КТ над присъдената сума до
пълния предявен размер 924. 02 лв., както и иска по чл. 215 КТ над присъдената
сума до пълния предявен размер 6 800 лв.
Срещу
постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове, е
подадена въззивна жалба от двамата ищци, с оплаквания
за неправилност и необоснованост, поради допуснати съществени процесуални
нарушения. Въззивниците поддържат, че неправилно първоинстанционният съд не е изключил от доказателствения материал по делото заповеди за
командировка № 12, 13, 14, 16, 17, 18, 19, 20, на основание чл. 183 ГПК. Сочат,
че твърденията им за наличие на устна уговорка за заплащане на сумата 2 900 лв.
месечно като командировъчни са доказани от събраните гласни доказателства и
извлечения от сметки за заплатени суми. Твърдят, че от показанията на свидетеля
К. се установява по делото, че за процесния период
уговореното месечно възнаграждение е в размер на сумата 1 700 евро, а от
представените банкови извлечения е видно, че за м. февруари 2016.г. е бил
извършен превод с основание – командировка за м. февруари 2016г. Молят съда да
отмени решението в атакуваната част и да уважи исковете до пълните предявени
размери, с присъждане на разноски.
Въззиваемият - ответник не заявява становище по въззивната жалба.
Решението в частта за уважаване на
исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо в атакуваната част.
При преценка
правилността на първоинстанционното решение в
обжалваната част, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч.
2 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Жалбата е
неоснователна.
СРС е сезиран с
искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ. В исковата молба се
твърди, че за процесния период всеки от ищците и ответното
дружество са били обвързани от трудови
правоотношения, като ищците са заемали длъжността „шофьор тежкотоварен
автомобил 12 и повече тона за международни превози“. Сочи се също, че
първоначално ищецът Ж.Ж. е получавал трудово
възнаграждение в размер на 414 лв. и разликата до размера на сумата 1 500 евро
- като командировъчни, а ищецът И.И. – 500 лв. и 1000
лв. – под формата на командировъчни. Твърди се, че през март 2015г. се провела
среща между ищците и управителя на дружествтото-работодател
Т. М., на която постигнали устна уговорка възнаграждението им да бъде увеличено
в размер на сумата 1 700 евро месечно,
като за м. юни и юли 2016г. на всеки от ищците ответникът не е заплатил основно
възнаграждение в размер на по 424 88 лв. за ищеца Ж. и 462. 01 лв. за ищеца И.
и сумите от по 2900 лв. месечно – командировъчни пари, както и по 1000 лв. на
всеки – незаплатен остатък за м. май 2016г.
Ответникът в срока
по чл. 131 ГПК е оспорил исковете, с твърдения, че на ищците са заплащани
командировъчни пари на основание чл. 31, ал. 6 от Наредба за служебните
командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, съгласно представени заповеди
за командировка № 12, 13, 14, 16, 17, 18, 19, 20 от 2016г.
В о.с.з. на 30.01.2018г.
е открито производство по оспорване автентичността на подписите, положени от
управителя на ответното дружество в заповедите за командировка и съдът е
задължил на основание чл. 183 ГПК ответника да представи в оригинал заповедите
за командировка, по оспорване на ищците. С протоколно определение от
20.03.2018г. съдът е отменил определението си за откриване на процедура по чл.
193 ГПК като неправилно, по съображения, че ищците не са оспорили факта на
командироване за процесните периоди.
За да постанови
обжалваното решение, съдът е приел, че ищците са заемали длъжността „шофьор на
тежкотоварен автомобил“ при ответника, при уговорени основни месечни трудови възнаграждени съответно - в размер на 414 лв. за Ж.Ж. и 500 лв. за И.И.. Приел е, че
ищците са били командировани в страни от ЕС за периода от 01.05.2016г. до
31.05.2016г., съгласно представените заповед
за командироване № 13 от 01.05.2016 г. за И.И. и заповед за командироване № 12 от
01.05.2016г. за Ж.Ж., при посочени дневни пари - 31
евро на ден, за периода от 01.06.2016 г. до 07.06.2016г., съгласно заповед за
командироване № 14 от 01.06.2016г. за И.И. и заповед
за командироване № 16/01.06.2016 г. за Ж.Ж., при
посочени дневни пари 27 евро на ден, за периода от 19.06.2016г. до 30.06.2016г.
съгласно заповед за командироване № 18 от 19.06.2016г. за И.И.
и заповед за командироване № 17 от 19.06.2016 г. за Ж., при посочени дневни
пари 27 евро на ден и за периода от 01.07.2016 г. до 22.07.2016 г., съгласно
заповед за командироване № 19 от 01.07.2016г. за И. и заповед за командироване
№ 20 от 01.07.2016г. за Ж., при посочени дневни пари 27 евро на ден. СРС е
уважил исковете съобразно заключението на приетата ССчЕ,
изготвена въз основа на проверени от вещото лице месечни ведомости,
командировъчните заповеди, банкови извлечения
и международни товарителници, след приспадане на изплатени суми на всеки
от ищците и на прихващане с неотчетени авансово предоставена сума за гориво от
1000 лв. на ищеца Ж..
По отношение на
исковете по чл. 128, т. 2 КТ, жалбата е изцяло неоснователна и недоказана. СРС
е уважил исковете съобразно размерите, посочени от вещото лице, чиито
констатации не са опровергани от други доказателства по делото.
По отношение на исковете по чл. 215 КТ: За да бъде уважен иска
за заплащане на командировъчни пари по чл.
215 КТ вр. чл. 31 НСКСЧ,
ДВ, бр. 50/2004г., е необходимо
кумулативното наличие на следните предпоставки:
наличие на трудово правоотношение между страните, изпращане на работника
или служителя да осъществява трудовите си функции
извън мястото си на работа
и неизпълнение от страна на работодателя
на задължението за престиране на
полагащите се на служителя командировъчни
пари, при условия и в размери, определени с акт на Министерския съвет.
В случая релевираното
оплакване в жалбата досежно размера на сумите по чл.
215 КТ е единствено с оглед извършени процесуални нарушения от СРС досежно оспорването в първото съдебно заседание на
заповедите за командировки. Не е налице соченото нарушение от първоинстанционния съд, тъй като претенциите на ищците се
основават именно на суми, претендирани формално като
командировъчни пари. Поради това твърденията на ищците за наличие на
командироване на всеки от тях в самата искова молба и за липса на издадени
заповеди за командироване, са взаимно изключващи се. Претенциите се основават
на от една страна на устна уговорка с управителя на ответното дружество,
съгласно която претендираните командировъчни пари
представляват скрито трудово възнаграждение. Устна уговорка за заплащане на
трудово възнаграждение е недействителна, по арг. от чл.
62 КТ. От друга страна, не може да се приеме, че ангажираните гласни
доказателства /показания на св. К./ установяват по-висок размер на уговорени
командировъчни пари, поради което настоящият съдебен състав намира, че СРС
правилно е уважил исковете по чл. 215 КТ съобразно заключението на приетата ССчЕ.
По изложените съображения, решението
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
С оглед изхода на спора, въззиваемата
страна има право на разноски, но такива
не са претендираи за настоящата инстанция и не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 11.06.2018 по гр.д. №
25723/2017г. на СРС, 153 с-в в обжалваната част за отхвърляне на исковете по
чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ.
Решението в частта за уважаване на исковете е влязло в сила като
необжалвано.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в частта по исковете с правно основание чл. 215 КТ в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, в останалата част не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.