№ 3373
гр. София, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100513729 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 15371 от 08.08.2024 г., постановено по гр. д. № 33021/2022 г. по описа на
СРС, 155- ти състав, са отменени по предявения иск от Д. А. М. с правно основание чл. 40,
ал. 1 от ЗУЕС решенията, взети на проведеното на 12.05.2022 г. общо събрание на
собствениците на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост на адрес:
гр. София, ул. „****.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответниците етажните
собственици в етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „**** I“ **, с излагане на
съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че в хода на
производство с предмет предявен иск с правно основание чл. 40 ЗУЕС не е допустимо да
бъде оспорен протоколът от проведеното общо събрание, доколкото в ЗУЕС са предвидени
отделни процедура и срок, след изтичането на който протоколът се стабилизира и се ползва с
обвързваща съда доказателствена сила. Навежда се, че отразените в писмена форма в
стабилизиран протокол от общо събрание обстоятелства не може да бъдат оборвани
посредством свидетелски показания, поради което събраните в хода на
първоинстанционното производство гласни доказателства не е следвало да бъдат
кредитирани от съда. Посочва се, че липсата на представителна власт би била основание за
отмяна на процесните решения единствено при възражение на мнимо представлявания на
1
събранието. Моли се съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да
отхвърли предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Д. А.
М., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли
въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ съд или в различни
съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото
искане, по- късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, с изключение на делата
за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече
висящ частичен иск. Следователно в разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана
за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен
предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се
предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно
произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне
обвързването на страните с противоречИ. по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът,
пред който е образувано по- късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след
като констатира недопустимостта на предявения иск /така решение № 119 от 17.04.2015 г.,
постановено по гр. д. № 3368/2014 г. на ВКС, IV г. о./. Ако предпоставките на чл. 126, ал. 1
ГПК са установени едва във въззивното производство, прекратяването на делото е
правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото решение на първата
инстанция – чл. 126, ал. 2 ГПК /така решение № 46 от 08.04.2013 г., постановено по т. д. №
96/2012 г. на ВКС, II т. о./.
Съгласно последователната, трайно установена практика на Върховния касационен
съд по приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК забраната да се образува второ дело по същия
правен спор, с която се изключва възможността за постановяване на различни решения по
спора, е приложима при наличие на пълен субективен и обективен идентитет между делата.
Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни –
противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и
2
ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо. Обективен идентитет
е налице при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното
материално право, претендирано или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и
когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се
претендира да се установи, че това право не съществува /така решение № 471 от 16.01.2012
г., постановено по гр. д. № 1522/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 154 от 03.07.2018 г. по
гр. д. № 4251/2017 г. на ВКС, IV г. о./.
Искът по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС представлява предоставено на всеки етажен собственик
потестативно право да иска отмяна на решение на общото събрание на етажните
собственици в етажната собственост. Активно легитимиран да предяви иска по чл. 40, ал. 1
ЗУЕС е всеки етажен собственик. Искането за отмяна на решението на общото събрание би
могло да се основава на процесуална незаконосъобразност на решението, състояща се в
опорочена процедура по свикване на общото събрание или вземане на решението. Това
искане би могло да се основава и на твърдение за материална незаконосъобразност –
противоречие на решението с материалноправна норма на ЗУЕС. И в двата случая
обстоятелствата, на които се основава искането за отмяна, следва да бъдат изрично посочени
и конкретизирани съгласно изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Касае се за обективно
съединяване на отделни искове, като установяването на всеки един от посочените в исковата
молба пороци води до отмяна на решението на общото събрание. Ако исковата молба е
предявена от няколко етажни собственици, е налице и субективно съединяване на искове и
съдът дължи произнасяне по всеки иск.
При уважаване на конститутивния иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС делото завършва с
конститутивно решение, с което се удовлетворява потестативното право на ищеца, като се
постановява последваща промяна в правоотношенията между страните. Решението на съда,
с което се отменя решението на общото събрание на етажните собственици в етажна
собственост, след влизането му в сила се ползва със сила на пресъдено нещо и има действие
по отношение на всеки от етажните собственици. Зачитането на конститутивното действие
на решението, с което искът по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС е уважен, е несъвместимо с оспорване от
другите етажни собственици на материалноправната промяна, настъпила в резултат на
съдебното решение.
При отхвърляне на констиутивния иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС решението се ползва със
сила на пресъдено нещо по отношение на страните по спора, но същото не обуславя извод за
недопустимост на иск за отмяна на същото решение на общото събрание, предявен от друг
етажен собственик, стига същият да е релевирал други пороци на решението, респ. да е
навел различни твърдения във връзка с тях. Решението, с което искът по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС е
отхвърлен, след влизането му в сила се ползва със сила на пресъдено нещо. Обективните
предели на СПН обхващат предмета на делото, спорното материално право с белезите, които
го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно
естество. Субективните предели на СПН обхващат кръга на лицата, които са длъжни да
съобразят своето поведение с установеното от съда правно положение. Това са лицата, които
3
не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право съществува, нито да твърдят, че
съдебно отреченото право съществува. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК СПН важи между
страните по делото, но не и по отношение на трети лица, които не са имали качеството на
страна в процеса. В някои случаи законът разпростира СПН и по отношение на трети лица,
които стават адресати на СПН – например поради особености на материалноправните
отношения, предмет на СПН /необходимо другарство/, или поради зависимост на правното
положение на третото лице от правното положение на страната, обвързана от СПН.
Решението, с което искът по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС е отхвърлен на посочените в исковата молба
основания, се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на релевираните пороци, т.
е. по отношение на основанието на иска, и на етажните собственици и последните са
адресати на СПН, тъй като са страна в исковото производство.
Както вече беше посочено, съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един
и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото
основание и за същото искане, по- късно заведеното дело се прекратява служебно от съда.
Посочената правна норма визира една от отрицателните процесуални предпоставки, които
осуетяват надлежното упражняване на правото на иск. За да бъде прекратено
производството на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, е необходимо наличие на тъждество на
страните и на предмета. При предявени искове с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС от
различни етажни собственици за отмяна на едни и същи решения на общото събрание е
налице субективно тъждество между двете дела, доколкото и в двете участие като страни
имат всички етажни собственици. За да се прецени дали двете дела са тъждествени по
предмет, следва да се съпоставят изложените в исковите молби факти и обстоятелства и
заявения петитум във всяка от тях /така решение № 239 от 23.01.2014 г., постановено по т. д.
№ 511/2012 г. на ВКС, II т. о./. В хипотезата на искове с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС,
освен решенията на общото събрание на етажните собственици, чиято отмяна се иска,
трябва да се съпоставят релевираните от ищците пороци на решенията на общото събрание –
предмет на предявените искове и твърдените във връзка с тях обстоятелства, тъй като се
касае за обективно съединяване на отделни искове, като установяването на всеки един от
посочените в исковата молба пороци води до отмяна на решението на общото събрание.
В настоящия случай от служебно извършената от съда справка и от приложеното от
самия ищец съдебно решение № 1165 от 21.01.2024 г., постановено по гр. д. № 33019/2022 г.
по описа на СРС, 169- ти състав /л. 145 – 147/, се установява, че е налице друго гражданско
производство между Е. М. М. в качеството й на етажен собственик, от една страна, и
етажните собственици в етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „**** I“ **, от
друга, с предмет иск с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС за отмяна на взетите решения на
общо събрание на етажните собственици в етажната собственост, находяща се на посочения
адрес, проведено на 12.05.2022 г.
От друга страна, първоинстанционното производство, решението по което е предмет
на въззивно обжалване в настоящото въззивно производство, е образувано по иск с правно
основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, предявен от друг етажен собственик, а именно – Д. А. М.,
4
срещу етажните собственици в етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. „**** I“ **,
за отмяна на взетите решения на общо събрание на етажните собственици в етажната
собственост, находяща се на посочения адрес, проведено на 12.05.2022 г.
При съпоставка на съдържанието на двете искови молби настоящата въззивна
инстанция установи, че исковата молба, по която е образувано гр. д. № 33019/2022 г., макар и
да съдържа твърдения за наличие на по- широк обхват от пороци на атакуваните решения на
общото събрание, включва в себе си и тези, релевирани в исковата молба, по която е
образувано гр. д. № 33021/2022 г., като твърдените във връзка с тях обстоятелства и в двете
искови молби изцяло си съвпадат.
Посочените обстоятелства налагат извод за пълно тъждество между предмета,
страните и вида на търсената с двете дела съдебна защита. Независимо, че страните участват
в различно процесуално положение по всяко от делата, с исковете се цели идентичен
резултат – отмяна на взетите решения на общо събрание на етажните собственици в
етажната собственост, находяща се в гр. София, ул. „**** I“ **, проведено на 12.05.2022 г.
Във връзка с горното, следва да се извърши преценка кое от двете дела – гр. д. №
33019/2022 г. или гр. д. № 33021/2022 г., се явява по- късно заведено и следователно
подлежи на прекратяване, а решението по него – на обезсилване, като се установи исковата
молба по кое от двете дела е постъпила по- късно в съда /в този смисъл решение № 182 от
17.11.2010 г., постановено по т. д. № 76/2010 г. на ВКС, II т. о./.
С оглед номерата, под които са образувани двете граждански дела, и обстоятелството,
че върху исковите молби, по които са образувани същите, има отбелязвания на датите и
входящите им номера – исковата молба, подадена от Е. М. М., е с вх. № 127129 и от дата
20.06.2022 г., а исковата молба, подадена от Д. А. М., е с вх. № 127148 и от дата 20.06.2022 г.,
следва да се възприеме изводът, че гр. д. № 33021/2022 г. е по- късно образувано.
Предвид всичко изложено дотук и доколкото настоящата инстанция намира, че в
процесния случай между гр. д. № 33019/2022 г. и гр. д. № 33021/2022 г. е налице обективен и
субективен идентитет по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК и производството по гр. д. №
33021/2022 г. се явява по- късно образувано, на основание чл. 270, ал. 3, изр. I вр. чл. 126, ал.
1 ГПК решението на СРС следва да бъде обезсилено, а производството по делото –
прекратено.
По разноските:
Доколкото разноските са последица от уважаване на иска, първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено и в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят
на ищеца разноски в исковото производство в размер на 331,85 лева.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на въззивниците следва да се присъдят
сторените от тях разноски както в първоинстанционното, така и във въззивното
производство. Съдът намира своевременно направените от страна на въззИ.емия възражения
за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения за неоснователни с оглед на
обстоятелството, че размерът на последните кореспондира с фактическата и правна
5
сложност на делото, както и с реално извършената от адвоката работа. Ето защо,
въззИ.емата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивниците сумата в размер на
1 740 лева, от които 1 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред първата инстанция, 700 лева – заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната инстанция, и 40 лева – заплатена
държавна такса.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 15371 от 08.08.2024 г., постановено по гр. д. № 33021/2022 г.
по описа на СРС, 155- ти състав, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА Д. А. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. ****, етаж 1, над партер,
да заплати на етажните собственици в етажна собственост, находяща се в гр. София, ул.
„**** I“ **, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата в размер на 1 740 лева, представляваща
разноски за първата и за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6