РЕШЕНИЕ
№…
02.03. 2020 г. гр.Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на двадесет и девети януари през две хиляди и двадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар АЛЕКСАНДРА СЕРГЕВА
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. №987 по описа за 2019 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба от С.К.С. чрез особения представител адв. С.Б. срещу Решение № 274/ 05. 08. 2019 г. по гр. д. № 1259/ 2019 г. по описа на Районен съд – *******.
Въззивният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно , като бъде отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК иск и бъдат присъдени направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „***“ ЕООД с ЕИК**** не е изразила становище по въззивната жалба.
Въззиваемата страна „***“ЕАД с ЕИК****** е изразила становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва решението в обжалваната част да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, като бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв. във въззивната инстанция.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд въз основа на доказателствата по делото е признал за установено по отношение на С.К.С., с ЕГН **********, с постоянен адрес:***, че вземането на „***” ООД с ЕИК******, седалище и адрес на управление – гр. ****, етаж ****, ******, представлявано от управителя ****, за сумата 700 лв. /седемстотин лева/ главница до погасяване на паричния заем, сумата от 72,10 лв. /седемдесет и два лева и 10 ст./ договорна лихва за периода от 01.05.2017г. до 29.08.2017г., такса за експресно разглеждане на документи в размер на 205,15 лв. /двеста и пет лева и 15ст./, неустойка за неизпълнение на задължение за периода от 05.04.2017г. до 29.08.2017г. в размер 205,15 лв. /двеста и пет лева и 15ст./, сумата от 245 лева /двеста четиридесет и пет лева/ разходи и такси за извънсъдебно събиране, сумата от 100,06 лв. /сто лева и шест ст./ законна лихва за периода от 02.05.2017г. до 20.09.2018г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението – 28.09.2018г. до изплащане на вземането, както и 230,55 лв. /двеста и тридесет лева и 55 ст./ лв., направени разноски в Заповедното производство, за което е издадена Заповед за изпълнение № 584 от 01.10.2018 г. по ЧГр.д.№ 931 по описа на съда за 2018 г. съществува.
С решението районният съд е осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК на С.К.С., с ЕГН **********, с постоянен адрес:*** да ЗАПЛАТИ на „***” ООД с ЕИК******, седалище и адрес на управление – гр. ****, етаж ****, ******, представлявано от управителя ****, направените по делото разноски в общ размер на 717,55 лв.
За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел в мотивите, че от представените писмени доказателства може да бъде направен извод, че между страните е сключен твърденият от ищеца договор и че правоотношенията между страните се уреждат от него. Ищцовото дружество е изпълнило задължението си и е изправна страна, тъй като е предоставило услуги за нуждите на ответницата. В тежест на последния е било да установи, че е заплатил ползваните услуги, за което са издадени данъчни фактури. Ответникът не е сторил това, поради което следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество претендираните суми в пълен размер. На основание чл.86 от ЗЗД, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на подаване на исковата молба, която съгласно чл.422, ал.1 от ГПК е датата на подаване на заявлението за издаване на Заповедта за изпълнение – 28.09.2018 г. до окончателното изплащане на главницата.
Въззивният съд счита, че въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
В исковата молба се твърди, че ответникът С.С. е сключил договор с „****договор за кредит от разстояние по реда на ЗПФУР, като е получил в заем сумата от 700 лв. Твърди се, че впоследствие вземането към въззивника е прехвърлено от кредитора на „****“ЕООД (ищец в първоинстанционното производство) и впоследствие по време висящността на производството пред районния съд посоченото дружество е прехвърлило вземането си към въззивника на „***“ЕАД, което е конституирано в първоинстанционното производство като трето лице- помагач.
Във въззивната жалба са изложени доводи за липса на надлежно уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД на длъжника за цедиране на вземането от кредитора на трето лице и се твърди, че по делото не е доказано по безспорен начин сключване на договора за предоставяне на заем и съответно, че сумата по договора е изплатена на въззивника.
Съгласно чл.18 ЗПФУЗ при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя в законовите срокове, че е спазил сроковете относно правото на отказ на потребителя от сключване на договор, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор, като за доказване предоставянето на преддоговорна информация и за изявления по ЗПФУР, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за електронния дсокумент и
електронните удостоверителни услуги (загл. Изм.- ДВ, бр. 85/ 2017 г.)
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на инфорвацията.
Правната характеристика на електронното изявление е подробно разгледана в
Решение № 70 от 19. 02. 2014 г. на ВМКС по тгр. Д. № 868/ 2012 г., ІV г. о. ,
ГК, в което е посочено, че електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде
възпроизведено, съставлява електронен документ ( чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП).
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП). Същото се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис
се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава
значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са
налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила
е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае
за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
стойност на документа, но не му придава материална доказателствена сила. Такава
законът признава само на подписаните официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК).
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание.
По делото е представен договор за предоставяне на кредит между страните, но липсват каквито и да са данни за кореспонденция между страните съгласно чл. 18, ал. 1 и ал. 2 ЗПФУЗ, представени от въззиваемия (кредитор по договора), за да се установи, че страните са постигнали съгласие по договора за кредит. Ищецът твърди в исковата молба, че длъжникът го е уведомил за искането си за кредит по електронен път, но такова изявление от страна на длъжника от ищеца не е представено нито на хартиен, нито на електронен носител по делото. Представено само едно приложение №1 към договор за цесия между ищеца и третото лице – помагач в първоинстанционното производство, в което са изложени данни за въззивника, за задължението му относно главница, лихви , такси. Това по същество представлява твърдение на кредитора „******“ЕООД за наличие на такова вземане без да са налице каквито и да са други доказателства за сключен договор съгласно цитираното по- горе решение на ВКС или за кореспонденция относно преддоговорни изявления на въззивника и постигнато съгласие при условията на чл. 18 ЗПФУР. Въззивникът е оспорил в първоинстанционното производство сключването на договор и предоставяне на заем в размер на 700 лв. главница, което съдът счита, че не е установено от кредитора. По делото липсват каквито и да са данни и затова, че сумата от 700 лв. е усвоена от въззивника като длъжник в заемното правоотношение, за да е налице основание да се търси изпълнение от него чрез връщане на главницата, лихви и такси съгласно уговорка между страните.
По изложените съображения съдът приема, че въззиваемата страна „******“ЕООД, както и „******“ЕАД не са доказали твърденията в исковата молба за сключен договор за заем и за предоставяне на твърдяната сума от 700 лв. в заем на С.С..
Във въззивната жалба са изложени доводи и за липсата на уведомление по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, като такова е получено от длъжника с препис от исковата молба и доказателствата, но не е налице надлежно връчване, тъй като уведомлението е получено от особен представител. Твърди се, че същият е с ограничени представителни функции, като същите са свързани с процесуалното представителство , но не и с материалноправно представителство, каквото е получаването от особения представител на уведомлението по чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съгласно Решение № 198 о 18. 01. 2019 г по т. д. № 193/ 2018 г. на ВКС, І т.о., ТК връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Освен това съгласно Определение № 987 от 18. 07. 2011 г. по гр. д. № 867/ 2011 г. на ВКС, ІV г.о., ГК длъжникът може да възразява успешно за липса на уведомяване по чл. 99, ал. 4 ЗЗД само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. След като бъде известен за цесията длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване. В този смисъл е и Решение № 93 от 28. 02. 2018 г. по т. д. № 60268/2016 г. на ВКС, ІІ, т.о., ТК, съгласно което липсата на уведомяване по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е от значението като факт, че доколкото длъжникът е престирал чрез плащане дължимата част от паричното задължение на първоначалния кредитор то не може да му се вмени неизпълнение на задължението спрямо новия кредитор. Независимо от това съдът приема, че уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД би било релевантно в настоящия случай само ако е установено по безспорен начин вземане на първоначалния кредитор „****към въззивника. По делото липсват данни какви вземания са прехвърлени с договорите за цесия, като единствено са представени рамковите договори за цесия, но липсва списък на длъжниците по тези вземания.Представено е приложение №1 във връзка с рамковия договор за цесия, в който не са посочени вземанията към длъжници по договорите за кредит, а само в табличен вид са отразени кои данни следва да бъдат отразени, но не е направено. С оглед липсата на доказателства за сключване на договор за кредит и липсата на доказателства за предоставяне на конкретна сума в кредит на въззивника, договорите за цесия нямат правно значение за настоящия спор, тъй като липсва връзката между договорите за цесия и задължението на въззивника към първоначалния кредитор и съответните цеденти.
По изложените съображения съдът счита, че предявеният иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК е недоказан и неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
С оглед изложеното съдът счита, че следва решението на районния съд да бъде изяло отменено като неправилно и незаконосъобразно, като предявеният иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан.
Съдът счита, че следва на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемата страна „********“ЕООД следва да заплати по сметка на Плевенския окръжен съд държавна такса в размер на 30, 55 лв.за въззивно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр. 2 ГПК, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ изцяло като неправилно и
незаконосъобразно Решение № 274/ 05.
08. 2019 г. по гр. д. № 1259/ 2019 г. по описа на Районен съд – *******, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН предявения на основание чл. 422 вр чл.
415, ал. 1 ГПК иск от „***” ООД с ЕИК******, седалище и адрес на управление –
гр. ****, етаж ****, ******, представлявано от управителя **** срещу С.К.С., с ЕГН **********, с постоянен
адрес:*** за установяване вземането на „***”
ООД с ЕИК******, седалище и адрес на управление – гр. ****, етаж ****, ******,
представлявано от управителя **** за сумата
700 лв. /седемстотин лева/
главница до погасяване на паричния заем, сумата от 72,10 лв. /седемдесет
и два лева и 10 ст./ договорна лихва за периода от 01.05.2017г. до
29.08.2017г., такса за експресно разглеждане на документи в размер на 205,15
лв. /двеста и пет лева и 15ст./, неустойка
за неизпълнение на задължение за периода от 05.04.2017г. до 29.08.2017г. в
размер 205,15 лв. /двеста и пет лева и
15ст./, сумата от 245 лева /двеста
четиридесет и пет лева/ разходи и такси за извънсъдебно събиране, сумата от
100,06 лв. /сто лева и шест ст./ законна лихва за периода от 02.05.2017г. до
20.09.2018г. и законна лихва от датата на подаване на заявлението –
28.09.2018г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на
основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 6 ГПК „***” ООД с ЕИК****** да заплати по сметка на Плевенски окръжен съд държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 30, 55 лв.
РЕШЕНИЕТО на
основание чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ :