Решение по дело №39/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 12/07.02.2013 г., постановено по гр.д. № 1398 по описа за 2012 г., Кърджалийският районен съд е признал за установено, че „Р.” – гр.С.има вземане от „И.-З.П.” – Г., със собственик З.Д.П. в размер на следните суми: 14 378.28 лв., представляващи неизплатени парични задължения за заплащане стойността на доставени стоки и услуги по договор за дистрибуция от 17.02.2009 г. и описаните в решението фактури, както и на сумата от 2 105.68 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 2 105.68 лв. до пълния му предявен размер от 2 156.36 лв., за които суми е издадена заповед № 1101/27.03.2012 г. по ч.гр.д. № 317/2012 г. на РС Кърджали. Със същото решение са присъдени разноски на страните съразмерно на уважените, респ. отхвърлените искове.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „И.-З.П.” – Г., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва в осъдителната му част като неправилно поради нарушение на материалния зÓкон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. В жалбата се излагат съображения за недължимост на сумата от 16 486.96 лв. Твърди се, че след изтичането на срока на договора за дистрибуция същият е прекратил своето действие, поради което неоснователно ищцовото дружество претендирало заплащане на суми на това основание. За претендирания период между страните не съществували други, регламентирани с писмен акт права и задължения, за осъществяване на дистрибуторска дейност съгласно чл.44 от договора. Не било доказано, че претендираните за плащане суми произхождали от прекратения договор за дистрибуция, както и, че срокът на договора бил продължен с писмено споразумение съгласно уговореното в чл.44 от договора. Липсата на доказателства в тази насока не можела да бъде подменена с аргументи за приложението на чл.292, ал.1 от ТЗ за наличие на мълчаливо приемане на предложението. Сочи се също, че след прекратяване на договора страните продължили своите търговски отношения, но на друго основание, като не се касаело за неизпълнение на прекратения договор за дистрибуция, а по-скоро до самостоятелни и отделни договори. Моли съда да отмени решението на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. В съдебно заседание въззивницата не се представлява. Представя писмено становище, в което поддържа жалбата по изложените в същата съображения.

Въззиваемата страна „Р.” – гр.С.оспорва жалбата в представено писмено становище. Излагат се съображения, че между страните съществували трайно установени търговски отношения, като въззивникът с действията си не показал, че счита договора за развален и инициирал продължаване на търговските отношения, извършвайки поръчки и закупувайки материали. В случая следвало да се има предвид разпоредбата на чл.292 от ТЗ, която приравнявала мълчанието на съгласие. От заключението на вещото лице се установявало, че в счетоводството на ответника съществувало задължение към ищцовото дружество. Във всяка от фактурите бил посочен срок за плащане 30 дни, след което въззивникът изпадал в забава и дължал заплащане на лихва. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението на Кърджалийския районен съд. Претендира разноски и адвокатски хонорар в размер на 700 лв.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице предпоставки за обявяването ме за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното исково производство е било образувано по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „И.-З.П.” – Г., , че същия дължи на „Р.” – гр.С.сумата в размер на 14 378.28 лв., представляваща неизплатено парично задължение за заплащане стойността на доставени стоки и услуги по договор за дистрибуция от 17.02.2009 г., както и на сумата от 2 156.36 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане.

Ответникът „И.-З.П.” – Г. в отговора си на основание чл.131 от ГПК посочва, че фактурите били издадени от ищеца след прекратяване на договора за дистрибуция, като от същите не можело да се направи извод дали описаните стоки са били предадени.

От представения като доказателства по делото договор за дистрибуция с дата 17.02.2009 г. се установява, че страните по делото са били в търговски отношения по повод разпространение на материали за отоплителна, ВиК и климатична техника на територията на Г.. След изтичането срока на договора страните продължили търговските си отношения като ответникът извършвал поръчки за доставка на стоки, а ищецът издавал фактури, които били надлежно осчетоводявани в двете счетоводства. В случая приложение следва да намери разпоредбата на чл.292, ал.1 от ТЗ, като се приеме, че предложението на ответника за продължаване на срока на договора за дистрибуция с изпращане заявки е било прието след издаването на фактури от страна на ищеца и получаване‗о на стоките. Т.е., налице е валидно продължаване срока на договора за дистрибуция, което страните са установили с конклудентни действия, продължавайки своите търговски отношения именно по договора за дистрибуция. Това се установява от съставените фактури и експедиционни бележки, където са отразени цени, търговски отстъпки и срок за плащане съгласно договора за дистрибуция. В тази връзка не може да бъде споделен основния довод, изложен във въззивната жалба, че след като не е подписано писмено споразумение, то договорът за дистрибуция не е продължил действието си. Договорът за дистрибуция безспорно е търговска сделка, която по правило е неформална, а писмена или друга форма за действителност може да бъде установена само със закон – чл.293 от ТЗ. След като не е установена писмена или друга форма за действителност на търговската сделка, то тя може да бъде сключена и неформално, мълчаливо, с приемане изпратената стока, осчетоводяване на стопанската операция и дори частично заплащане на дължимите суми. Ето защо, със съставянето на фактурите и получаването на стоките, страните са продължили срока на договора за дистрибуция, като ответникът следва да заплати получените стоки, ведно със законната лихва за забава в размера, присъден от първонистанциониня съд.

Що се отнася до изложения довод, че след прекратяване на договора за дистрибуция страните са продължили търговските си отношения, но са сключвали самостоятелни отделни договори, то той също не може да споделен. Това е така, защото с издаването на фактурите не е променен предметът на договора за дистрибуция, нито неговите условия – поръчка и доставка на стоките, цени, търговски отстъпки, срок за плащане. Всички тези елементи не очертават наличието на различни сделки, а напротив водят до единствения извод, че се касае за изпълнение именно на договора за дистрибуция.

В останалата му, необжалвана част, решението на Кърджалийския районен съд е влязло в сила, поради което съдът не излага съображения в тази насока.

Като е достигнал до такива фактически и правни изводи Кърджалийският районен съд е постановил обосновано и правилно решение, което следва да бъде потвърдено. Разноски за тази инстанция се претендират от въззиваемото дружество, но тъй като не са представени доказателства за извършването им, то не следва да се присъждат.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 12/07.02.2013 г., постановено от Кърджалийския районен съд по гр.д. № 1398 по описа за 2012 г. на същия съд

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.