Определение по дело №415/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е образувано по подадена въззивна жалба от юрисконсулт М. Л. К. в качеството й на процесуален представител на М. на В. Р. с адрес: гр. С., ул. “6. С.” №... срещу Решение №5839/27.07.2011г., постановено по гр. дело 1136/2011г. по описа на РСБ..

Сочи се от жалбоподателя, че решението на РСБ., с което са уважени исковете е необосновано. Изложени са подробни съображения във връзка с незаконосъобразното становище на съда за началния момент на дължимостта на лихвата. Позовават се и анализират нормите на чл.84, чл.86 ЗЗД и чл.252 ЗМВР. Иска се да бъде отменено атакуваното решение като неправилно и необосновано и да бъде постановено решение, с което да бъде отхвърлен предявения иск от С. Д. А..

В предвидения по чл.263, ал.1 ГПК двуседмичен срок за отговор по подадената въззивна жалба, насрещната страна по нея С. Д. А. чрез процесуалния си представител адв. Ив.М., е депозирала такъв. В отговора се излагат съображения за правилност на атакувания съдебен акт.

Жалбата е допустима, разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба,подадена от С. Д. А., от с. З. Д., община Б., срещу М. на В. Р., въз основа на иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 1404,04 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 28392.00лв., за периода от 01.07.2010г. до 22.12.2010г. Първоинстанционният съд с атакуваното решение е осъдил М. на В. Р. да заплати на С. Д. А. сумата от 1404,04лв., представляваща обезщетение за забава върху изплатеното му на 22.12.2010 г. обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР в размер на 28392 лв., за периода от 01.07.2010 г. – датата на връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение до 22.12.2010 г. – датата на плащане на обезщетението.

Между страните по делото е било налице валидно сключено служебно правоотношение, прекратено на основание чл.245, ал.1, т.2 ЗМВР, въз основа на заповед рег. № К-6817/11.06.2010г. на Министъра на В. Р.. Заеманата от ищеца държавна служба до този момент е била началник на сектор “Охранителна полиция” в Районно управление “Полиция” Б. при Областна дирекция на МВР Б., категория В. Размерът на месечното възнаграждение, определено към датата на прекратяване на служебното правоотношение, което включва основното месечно възнаграждение и допълнителните такива за продължителна работа, за специфични условия на труд, за научна степен, на база на което се определя размера на дължимото обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР, за ищеца е 1 419,60 лева. С разходен касов ордер № 541/23.12.2010г. на ищеца е изплатена сумата от 28 392,00лв., представляваща 20 брутни месечни възнаграждения.

Безспорно се налага правния извод, подкрепен и от съдебната практика, че претенцията за заплащане на еднократно обезщетение на основание чл.252 ЗМВР, следва да бъде разглеждана по общия ред и от гражданския съд. В този случай правото на едно лице да получи еднократно обезщетение не произтича от волята на административния орган, а се основава на конкретната норма на материалния закон, която определя както основанието, така и неговия размер, т.е. субективното право на лицето, имащо право да я получи не зависи от волята на административния орган. Същата е определена от конкретната материалноправна норма на съответния специален закон. Тъй като в специалния нормативен акт, уреждащ в конкретния случай служебното правоотношение на служителите в системата на МВР, липсва изрично предвиден правен ред за разглеждане на иск, с който се претендира обезщетение, свързано с прекратяването на служебното правоотношение, то по аналогия на чл.46, ал.2 ЗНА следва да се приложи нормата на чл.125 ЗДС, съгласно който, в тригодишен срок засегнатите могат да предявяват имуществените си спорове по общия исков ред. В подкрепа на горното е и разпоредбата на § 1а от ЗМВР, която също препраща към ЗДС.

С. Д. А. е бил държавен служител в МВР. Държавният служител в тази система се назначава и освобождава от Министъра на В. Р.- чл.185 и чл.246 ЗМВР. Държавната служба е понятие на административното право и се свързва преди всичко с изпълнение на функции в държавната администрация. Тя има специфично съдържание, което се разкрива в съгласие с конкретните цели и институти, които е призвана да обслужва. Служебното правоотношение в този случай е комплексно, тъй като от един юридически факт- индивидуален административен акт на съответния министър, възникват задължително две правоотношения- административно и трудово. Административното правоотношение е водещо и определя конкретното проявление на трудово правните институти- отпуските на служителя, възникването и прекратяването на правоотношението със съответното М., обезщетенията които се изплащат при прекратяване на правоотношението и др. Страни по служебното правоотношение- което в случая е едностранно властническо по възникване и характер и двустранно по субекти- държавен служител и органът по назначаването му, за длъжността на А.- министъра на В. Р.. Заплащането на заплатата, разрешаването на ползването на платения годишен отпуск или заплащане на обезщетение за него при освобождаване от служба, осигуряването на служителя, водене на кадрово досие и издаване на документи въз основа на него, са правомощия осъществявани от структурата или звеното, в което служи конкретния държавен служител, по неговата месторабота, без обаче това да променя страните по правоотношението. Организацията и управлението на структурите и звената на МВР е на принципа на централизма- чл. 29 ППЗМВР, от което следва извода, че легитимиран да отговаря по исковете в МВР е административния орган по назначаването, респективно прекратяването, който е страна по държавнослужебното правоотношение и по имуществения спор, разглеждан по реда на чл. 125 от ЗДС.

Оплакването на жалбоподателя за ненадлежна пасивна легитимация във връзка с предявения пред съда иск за заплащане на мораторна лихва за забава срещу Министъра на В. Р., според настоящия състав на ОС Б. е неоснователно и същото следва да бъде оставено без уважение. Доводите за него, релевирани във въззивната жалба, се основават на обстоятелството, че обезщетението на служителя на основание чл.252 ЗМВР, в размер на 28392лв. е изплатено от Областна дирекция на МВР- Б., която съгласно чл.14, ал.2 ЗМВР е самостоятелно юридическо лице, както и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити в МВР. Възможността на директора на областната дирекция да изплаща такова обезщетение в рамките на определената му от закона правна и финансова самостоятелност, не означава, че същият е легитимиран да отговаря по предявени граждански искове от държавните служители в МВР срещу министерството. Подобна теза не държи сметка за водещата и определяща роля на административното правоотношение спрямо трудовоправните институти във връзка с това сложно правоотношение възникнало между МВР и държавния служител.

Допълнителен аргумент в полза на изложеното е и процесулната норма на чл.27, ал.1 ГПК, според която процесуално правоспособен в гражданския процес, е този, който е правоспособен и в материалното право. След като страни в правоотношението са МВР и А. като държавен служител, то пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД е именно МВР, представлявано от министъра.

Правото на А. за получаване на еднократно обезщетение по реда на чл.252 ЗМВР, произтича от конкретната материалноправна норма на закона, в която е предвидена възможността за обезщетение при прекратяването на служебното правоотношение на държавния служител в системата на МВР, като в цитираната норма е предвидено не само основанието, но и неговия размер. При наличието на предвидените в закона материалноправни предпоставки, заплащането на еднократно обезщетение по реда на чл.252 ЗМВР, не зависи от волята на административния орган, като субективното право на държавния служител възниква не по силата на индивидуалния административен акт, а по силата на цитираната по- горе материалноправна норма. Правото на обезщетение на държавния служител обаче не е абсолютно и безусловно, тъй като същото е свързано с предвидените в правната норма материални предпоставки.

В специалната материалноправна норма от закона е предвидено изрично правото на еднократно обезщетение, посочени са основанията за неговото възникване и същото е определено по размер. В нормата на чл.252 ЗМВР, както и в която и да друга норма от специалния закон, липсва обаче посочване на срок, в който това обезщетение следва да бъде изплатено. Присъждането на лихва върху еднократното обезщетение не е предмет на регламентация в ЗМВР, поради което се изключва възможността специалния закон да дерогира общия, като следва да бъде приложена общата разпоредба на чл. 86 ЗЗД. След като в закона не е посочен срок за плащане на съответното обезщетение, то става изискуемо след покана съобразно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД. За да изпадне в забава, длъжникът, дължащ заплащането на обезщетение в посочения в заповедта на министъра размер, следва да е поканен преди предявяването на настоящия иск пред съда. Нормата на чл.86 ЗЗД обаче неправилно е приложена от районния съд. Незаконосъобразни са направените правни изводи, според които обезщетение за забавеното изплащане по чл.86 ЗЗД се дължи от връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение – 01.07.2010 г., от когато според първоинстанционния съд ответникът е изпаднал в забава. За изпадането в забава предвид чл.84 ЗЗД, ако денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В случая постановеното в заповедта за прекратяване на служебното правоотношение- да се заплати на А. полагащите се обезщетения по ЗМВР според съда не определя такъв ден за изпълнение. Не намира опора в ЗМВР, извода на РС, че с факта на прекратяване на служебното правоотношение, дължащият обезщетението работодател изпада в забава. Наличието на такава заповед установява, че е възникнало за А. правото да му се заплати обезщетение, но не определя деня за самото изпълнение. След като задължението за плащане на обезщетението е без срок, то на основание чл. 69 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Доказателствата не установяват такова искане от А.. Според чл.84, ал.2 ЗЗД когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Следователно, за да изпадне М. на В. Р. в забава по отношение вземането на А., последният е следвало да го покани. Такава покана не е отправяна. Исковата молба от С. А. е депозирана пред РСБ. на 14.04.2011г., а обезщетението по чл.252 ЗМВР е изплатено на 23.12.2010г., т.е. преди отправянето на покана.

Предвид фактическите констатации и правни изводи на въззивния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено и постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения от С. Д. А. срещу М. на В. Р., представлявано от министъра на В. Р. Цв. Цв. иск с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1404,04 лв., представляваща обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху изплатеното на 23.12.2010г. обезщетение по чл.252, ал.1 ЗМВР в размер на 28392,00 лв. за периода от 01.07.2010г. до 22.12.2010г.

Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,ОС

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №5839/27.07.2011г., постановено по гр. д. №1136/2011г. по описа на РСБ. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от С. Д. А. против М. на В. Р., представлявано от министъра на В. Р. Цв. Цв. иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на 1404,04 лв. за периода 01.07.2010 г. до 22.12.2010 г. върху изплатеното на 22.12.2010 г. обезщетение по чл. 252 ЗМВР от 28392,00 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: