№ 1021
гр. Стара Загора, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20225530101346 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и чл.124 ГПК.
Ищецът Х. Г. К. твърди, че на 28.03.2008 г. с ответника „Уникредит Булбанк” АД, са
сключили Договор за ипотечен банков кредит N 538 (Договор) (Приложение No1), по силата
на който „Уникредит Булбанк” АД му предоставял ипотечен кредит в размер на 40 500 евро
(четиридесет хиляди и петстотин евро). Банковият кредит бил предоставен при променлив
годишен лихвен процент, формиран по следната методология - базисен лихвен процент
/зависещ от пазарния индекс-едномесечен Euribor/ и твърда надбавка. На 29.01.2013г.
ищецът подал оплакване до „Уникредит Булбанк” АД (Приложение No2). На 14.03.2013г.
получил отговор от банката, от който разбрал, че с Решения на УС на „Уникредит Булбанк”
АД, обективирани в Протокол No 38/14.10.2008г., Протокол No 40/22.10.2008г„ Протокол
No 42/31.10.2008г. и Протокол No 9/26.02.2009г.(Приложение №3) банката без негово
съгласие, в нарушение на подписания договор, променила методологията на изчисляване на
годишния лихвен процент и формирала БЛП който включвал освен стойностите на
едномесечен Euribor и на понятието „премия“. Смята, че „Уникредит Булбанк” АД нямал
право едностранно да променя договорената методология на изчисляване на годишния
лихвен процент като включва нови и недефинирани понятия в Договора и на тяхно
основание да увеличава годишния лихвен процент и да получава заплащаните от ищеца
суми, поради посочените по-долу причини. Клаузите от процесния договор, относими към
начина на формиране на възнаградителната лихва били уговорени от страните в
разпоредбата на т. 4 от договора. Така съгласно чл. 4 ГЛП се формирал от сбора на базисен
лихвен процент и надбавка към него, определени в размер по т. 4.1а, като към датата на
1
сключване на договора БЛИ бил в размер на 4,2 %, а надбавката била 2,5 %, т.е. годишният
лихвен процент бил 6,70 %. Или от прочита на тези клаузи било видно, че: 1)
възнаградителната лихва е наименована „годишен лихвен процент “, 2) ГЛП се формирал от
сбора на базисен лихвен процент /индекс/ и надбавка към него, 3) надбавката била във
фиксиран размер от 2,5 %, а за базисния лихвен процент се препращало към т. 10.3 и 10.4 от
ОУ по кредити на физически лица, което предполагало той да е променлива величина, 4) в
договора били посочени размерите към датата на договора на ГЛП /6,70%/, на базовия
лихвен индекс /4,2%/ и на надбавката. Следователно, договорът въвеждал променлив ГЛП,
което било следствие от променливия характер на едната му компонента - БЛИ. При това
липсвала договорна клауза, която да поставя граници на движение на ГЛП - минимален или
максимален размер на ГЛП. Следователно, налагало се междинният извод, че ГЛП не е
фиксиран в договора, нито е определен негов минимален или максимален размер, като той
се формирал автоматично от сбора на фиксирана надбавка и променлив БЛИ, определян по
реда на т. 10.3 и 10.4 от ОУ по кредити на физически лица - Ипотечни кредити, като за
промените в ГЛП не трябвало акт на самата банка /освен ако за БЛИ това се изисква според
ОУ/.
Този извод следвало да бъде проверен и чрез анализ на релевантните клаузи от
приложимите ОУ от 2007 г. Така според 10.2 от ОУ годишният лихвен процент по усвоената
част от кредитите се формирал от сбора от базов лихвен индекс, приложим за съответния
период на олихвяване /един месец/, плюс надбавка за редовен дълг, определена в договора,
съгласно т.10.3.2 за базов лихвен индекс се прилагало при кредити в евро - едномесечния
Euribor, равен на индекса, публикуван на страница Euribor на Ройтерс в 11:00 ч. централно
европейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, и се прилагало
от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия
месец включително. А според т. 10.5 при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски
/еднакви всеки месец/ ГЛП за съответния лихвен период се фиксирал в размер към датата на
договора за кредит и оставал такъв до нарастване на лихвения индекс +/- 1 %, съответно до
поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената. Или според ОУ ГЛП също се
формирал от сбора на БЛИ и надбавка, определена в договора, като единствено се
конкретизира как се определя размера на БЛИ - за кредити в евро това е едномесечния
индекс Euribor, публикуван на страницата „Euribor“ на Ройтерс в 11:00 ч. българско време
два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, като се прилага от първия
работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец
включително. Тези ОУ от 2007 г. не съдържали изискване, че за прилагането на така
формирания ГЛП и промените в него е необходимо изрично решение на орган на банката.
Напротив, разпоредбите на т. 10.2, вр. с т. 10.5 от ОУ ясно показвали, че промените в ГЛП
се прилагат без решение /акт/ на банката. Този извод бил и в унисон с разпоредбите на т.
11.1.2 и т. 11.1.4 от договора. Следователно, по ОУ от 2007 г. бил закрепен автоматизъм на
промяната в ГЛП. Предвиденото в т. 11.1.1, изр. 2 от договора задължение на банката за
обявяване на БЛИ в интернет страницата й не било условие за влизане в сила на промените
в ГЛП, а имало единствено информативно значение. Банката приемала, че има право да не
2
спазва договорената методология като се позовавала на разпоредбата на чл. 11.1.3 от раздел
II. Условията за усвояване и обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по
договора за банков кредит, която имала следната редакция: „При кредити издължаване чрез
анюитетни вноски (еднакви всеки месец включващи главница и лихви към падежа на
задължението за плащане на съответната анюитетна вноска) годишният лихвен процент по
кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1.а и не
се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му
най-малко с 1 (един) пункт. Кредитополучателят дава съгласието си Кредиторът да променя
едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения
план по точка 4.1.а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на
анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение
между страните при нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от
размера, определен от Кредитора в деня на сключването на настоящия договор, или от
размера му формиран след промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът уведомява
Кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на адреса за
кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит и/или по реда установен в
Условията по кредити на физически лица. ” Счита се, че същата е нищожна на основание чл.
26 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 147 ал. 1, чл. 143 т.З, т.10, т.12 и т.17 от Закона за защита на
потребителя (ЗЗП) и чл. 58 ал.1 т.2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), както и
поради противоречие с морала и добрите нрави, поради следното: Съгласно разпоредбата на
ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като примерно били посочени някои неравноправни клаузи. Посочената разпоредба от
Договора не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, т. к същата била
част от общите условия на банката и в допълнение изготвена предварително от банката и
ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. Съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП
„клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин”- т. 11.1.3 от общите условия - 2007 г. на договора не отговаряли на
това изискване: като предпоставка за изменение в размера на лихвения процент в нея се
сочи случая, когато „пазарните условия водят до необходимост от увеличаване” на
годишния лихвен процент с повече от 1 пункт. Така формулираната предпоставка била
лишена от конкретно съдържание: изобщо липсвала дефиниция в договора и общите
условия на термина „пазарни условия” - поради това изобщо не можело да се направи извод
изменението в условията на кой пазар трябвало да се изследват, доколкото изобщо не
можело да се предположи какъв пазар се имал предвид в цитираната уговорка на общите
условия - той не само не бил дефиниран, но не бил посочен по какъвто и да признак или
сегмент на пазара (продуктов, географски или друг), измененията в който да могли да бъдат
реално преценени като предпоставка за приложимостта на т.11.1.3 от общите условия - 2007
г.; при тази липса на определеност терминът „пазарни условия” бил с толкова широко
съдържание, че всъщност такова конкретно съдържание изобщо липсвало; Нарушаването на
3
чл.147, ал.1 ЗЗП чрез ползване на недефинирани термини за възникване правото на банката
едностранно да изменя договора било самостоятелно основание за нищожност на
посочената клауза, доколкото в тази хипотеза било налице общото основание на чл. 143
ЗЗП, отделно от прякото нарушаване на чл.147, ал.1 ЗЗП. Отделно от изложеното в
посочената клауза изобщо липсвало указание в какви случаи изменението в пазарните
условия водило до „необходимост” от увеличаване на лихвения процент и то над
посочените размер - 1 пункт. При безкрайно обтекаемата редакция на т. 11.1.3 от общите
условия-2007 г. всъщност изменението на размера на лихвите било дотолкова
безсъдържателно и неконкретно, че реално това изменение зависело само от волята на
едната страна по договора - ответната банка.
Подобно становище било изразено и в решение на Съда четвърти състав от 30 април
2014г. по дело С-26/13, че договорната клауза се считала за изразена на ясен и разбираем
език, когато е правилна както от граматична гледна точка, така и в нея е изложен прозрачен
механизъм. Видно от гореизложеното не бил налице никакъв прозрачен механизъм за
формиране на лихвата в т. 11.1.3 от Договора.
В случай, че съдът приеме, че клаузата е формулирана по ясен и недвусмислен начин
счита, че същата противоречи на следните императивни разпоредби:
В чл. 143 т.3 изрично било посочено, че неравноправна клауза е тази, която „поставя
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля. В настоящия случай промяната на
лихвения процент зависела единствено и само от волята на банката. Доказателствата в тази
насока са следните:
- В Договора се казвало, че банката може да променя лихвения процент, когато
пазарните условия налагат това, но понятието пазарни условия не само, че не било
определено в договора, но нямало и заложен максимален праг, до който банката можела да
променя размера на лихвения процент, нито критерии, по които ще се оценява дали са
настъпили тези условия и съответно изменението на лихвения процент.
- В решение No1 от Протокол No 40 от 22.10.2008г. се казвало, че право на
увеличение на лихвените проценти със 100 базисни пункта да бъде направено по отношение
на кредитите, за които банката имала право. В т. 2 на същия протокол се предвиждало
подобно увеличение от 100 базисни пункта за всички останали кредити, т.е за кредити, за
които банката нямала право също следвало да бъдат увеличени лихвите. А в т.3 се казвало,
че увеличението не засяга кредитите отпуснати на служителите и персонал на лизинг. Това
доказвало, че банката променя лихвените проценти по собствена воля, без значение дали
има право, или не и, че пазарните условия се преценят по един начин за физическите лица
неслужители и за физическите лица служители, което свидетелства, както за грубото
неспазване на договореното между страните, така и че изменението на лихвения процент е
изцяло във властта на банката
- В протокол No38/ 14.10.2008г. т. 1 банката променила едностранно начина на
формиране на базовия лихвен процент като се включвало понятието премия. Макар, че в
4
Договора било посочено понятие базисен лихвен процент, банката по своя воля заменяла
понятието базисен лихвен процент със създаденото от нея базов лихвен процент и по този
начин, определянето на лихвения процент ставало изцяло зависимо от нейната воля. В т.4 на
същия Протокол било посочено, че в случай, че Управителният съвет на Уникредит Булбанк
АД определи други условия за формиране на базовия лихвен процент, той ставал
автоматично задължителен за всички кредити. Имайки предвид, че Договорът бил сключен
на 10.10.2007г., а протоколът от 14.10.2008г. било безспорно доказателство, че банката
променяла едностранно както методологията, така и размера на лихвения процент и било
поредното потвърждение за едностранно и самоволно определяне на годишния лихвен
процент. Интересна била т.6 от същия протокол, където се казвало, че новите изменения се
прилагали спрямо заварените договори за кредит по решение за всеки конкретен случай
прието от ГОД или овластен от него служител на банката въз основа на проведени с
кредитополучателя преговори или постигнато съгласие. Подобни преговори или съгласие не
били водени, респективно постигнати с ищеца, но въпреки това всички тези изменения били
приложени по отношение на сключения Договор.
Счита се, че клаузата на чл. 11.1.3 от Договора попада и в хипотезата на чл. 143, ал. 1,
т. 10 от ЗЗП. Съгласно тази разпоредба неравноправна клауза била тази, която позволявала
на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. В конкретния случай това основание се наричало
величината „премия” и формулировката „когато пазарните условия водят до необходимост”.
Видно от представените доказателства величината „премия“ не фигурирала в сключения от
ищцата Договор, но същата била начислявана към едномесечния Euribor и в момента
стойността й е 4 пункта и единствената причина, поради, която годишния лихвен процент на
ищеца не бил намален в съотвествие с договореното. Формулировка „когато пазарните
условия водят до необходимост”, се характеризирала с неопределеност, която навежда на
извод, че изцяло във властта на банката било да преценява от една страна наличие на
причина, от друга страна основателност на причината, въз основа на които да променя
базовия лихвен процент и на трето място с колко да промени лихвения процент. В Договора
бил определен само минималния праг на промяната, но не и максималния праг, при такава
формулировка "... когато пазарните условия водили до необходимост" и въведената
лихвообразуваща величина „премия”, не съдържащи в себе си посочване на конкретно
основание за промяна на лихвения процент по начин такъв, че да не се попадне в хипотезата
на чл. 143, т. 10 от ЗЗП.
Счита се, че клауза на чл. 11.1.3 от Договора попада в хипотезата и на чл. 143, т. 12,
предл. 2 от ЗЗП, съгласно която неравноправна клауза е тази, която дава право на търговеца
или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение
с цената, уговорена при сключването на договора. В Протокола No 40 от 22.10.2008г се
говори за увеличение със 100 базисни пункта в Протокол 38/14.10.2008г. се определят до 200
базисни пункта. Тези стойности са между 15 и 30 пъти по-високи от размера на лихвения
5
процент на ипотечния кредит. С въвеждането на новата методология на изчисляване на
годишния лихвения процент крайната сума, която следвало да заплати ищеца щяла да е
многократно завишена. Не била предвидена и нарочна възможност при такива хипотеза за
прекратяване на договора за кредит. Уговорената възможност за прекратяване на договора
посредством пълно предсрочно плащане било друго основание, което не кореспондирало с
разпоредбата на чл. 143, т. 12, предл. 2 от ЗЗП. Предсрочното погасяване било
самостоятелно основание за прекратяване на договора, което съществувало независимо от
поведението на банката. При логическо, систематично и граматическо тълкуване на
разпоредбата на чл. 144, ал. 2 от ЗЗП се счита, че същата визира нарочно предоставена
възможност на потребителя да преустанови действието на договора с търговеца/доставчика
при наличие на предпоставките на чл. 143, т. 10 вр. с чл. 144, ал. 2 от ЗЗП. С оглед на
гореизложеното разпоредбата на чл. 144, ал. 2 от ЗЗП била неприложима. Изброяването на
неравноправни клаузи в чл. 143 ал. 1 от ЗЗП било примерно и във всеки конкретен случай
следвало да се прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл. 143 ЗЗП, дори и
клаузата да не попада в нито един от примерно изброените случаи на т.1 до т. 17 на
цитираната норма. След като страните се съгласили, че размерът на възнаградителната
лихва ще се определя при съобразяване на пазарните условия, отразяващи се в стойността на
базисния лихвен процент, за да е налице равнопоставеност, рискът от промяната в тях
следвало да се носи и от двете страни. В Договора следвало да бъде съобразена
възможността всички изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не само да
ползват едната страна по сделката и то по-силната икономически, каквато е банката. Ето
защо и липсата на възможност да бъде изменен годишният лихвен процент, когато индексът
Euribor се понижи, поставял потребителя в неравнопоставено положение спрямо търговеца,
за които била договорена обратната възможност. Освен това в отношенията му с банката,
кредитополучателят бил в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степента му
на информираност и на възможностите, които му се предоставяли да преговаря, особено в
случаите, в които банката използвала това и се стигало до приемането от потребителя на
предварително установени условия в негова вреда създавало се неравновесие между правата
и задълженията на страните, безспорно се нарушавали изискванията за добросъвестност при
сключване на договорите. Спазването на принципа на добросъвестност изисквало в
облигационните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на
правото интерес, а не само индивидуалния такъв на някоя от страните. Тези изисквания в
случая били нарушени с включване на процесната клауза в договора, доколкото с нея се
предвиждало не само ограничаване защита, но и незачитане на неговите интереси. С оглед
на гореизложеното се счита, че разпоредба 11.1.3 не отговаряла на изискванията за
добросъвестност и не покривала общите критерии, дадени в нормата на чл.143 ЗЗП, т.к с
нея не било отчетено възможността за намаляване на годишния лихвен процент при
намаляване на Euribor-a, което я правило неравноправна. Сочи се, че съгласно Решение
№424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г., ВКС наличието, на всички долу посочени
критерии, определяло клаузата като равноправна, а именно: 1) обстоятелствата, при чието
настъпване можело да се измени лихвата, трябвало да са изрично уговорени в договора или в
6
общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следвало да са обективни, т.е. да не зависят от
волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола
на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора
или ОУ (чл. 144, ал. 4 от 3.), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП. Клаузата на чл. 11.1.3 от Договора не само, че била
неясна, т.к не е определено понятието пазарни условия, но била в противоречие с т. 11.1.1 от
Условия за усвояване и обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит, където от систематичното тълкуване с разпоредбата на т. 10.3.1 от Условия
на кредити по физически лица - Ипотечни кредити, било определено, че правомощията на
Управителния съвет или оторизираното от него лице да промени базисния лихвен процент
зависело от точно определен критерий и този критерий за Договора бил само и единствено
размерът на пазарния индекс едномесечен Euribor. В този случай и на основание чл. 147 (2)
от ЗЗП следвало разпоредбата на чл. 11.1.1 от Условия за усвояване и обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит да дерогира
разпоредбата на чл. 11.1.3, т.к разпоредбата на чл. 11.1.1 от Условия за усвояване и
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит
поставяла определянето и изменението на годишния лихвен процент да не зависи от волята
на банката,а от едномесечния Euribor и била по-благоприятна за потребителя.
Съгласно чл. 58 (1) т. 2 от Закона за кредитните институции при сключването на
ипотечни кредити банката предоставяла писмена информация за методологията на
изчисляване на лихвения процент, както и условията, при които можела да се променя
лихвата до пълното погасяване на кредита. Посочената правна норма имала защитен
характер и целяла осигуряване на предварителна информация, съответно осигуряване на
съгласието на кредитополучателя при сключване на договора за кредит, за цената на кредита
и обективните условия, при които тя можела да се променя едностранно от банката. Към
10.10.2007г. банката предоставила на ищеца информация за формирането на годишен
лихвения процент, който включвал базисен лихвен процент и надбавка, а от февруари 2009г.
в нарушение на цитираната норма прилагала понятието „базов лихвен процент”, което не
било дефинирано в сключения Договор и имало различно съдържание, въвеждащо нова
методология при изчисляването на лихвата. Твърдението на банката, че промяната е
допустима, когато пазарните условия налагат това било в противоречие с изискването на
закона за конкретно посочване на тези условия, а понятието „пазарни условия” било толкова
широко по своето съдържание, че на практика било невъзможно да се да се прецени кога се
осъществил определен фактически състав, който да поражда потестативното право на
банката едностранно да увеличи лихвения процент. Недопустимо било в един договор за
кредит предпоставките за упражняване на това толкова съществено от гледна точка
интересите на кредитополучателя право на банката, каквото било правото на едностранно
изменение на лихвения процент, да бъдат формулирани по подобен начин и едва в рамките
7
на едно съдебно производство това пределно широко понятие - изменението в пазарните
условия, да бъде попълвано със съдържание с твърдения за настъпили сътресения на
кредитните пазари и промяна в рисковите условия при кредитирането. В този смисъл се
цитира практика на ЕС. Сочи се, че с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ било въведено изискване
условията на Банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния
характер на договора за банков кредит, както и условията, при които можела да се променя
последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно по
силата на сочената законова повеля изрично задължение на Банката - кредитодател била в
условията, при които предоставя на потребителя - кредитополучател конкретния банков
продукт, да се съдържат кумулативно два елемента –методиката /метод/ за изчисляване на
съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договор.
Посочената от банката разпоредба за увеличаване на годишния лихвен процент била
нищожна, защото противоречала на морала и добрите нрави. Морален и правен абсурд бил
определения от страните критерий, определящ стойността на годишния лихвен процент, да е
драстично намалял от сключването на Договора за банков кредит, а годишният лихвен
процент не само, че не бил намален, а в определени периоди заплащал годишен лихвен
процент по-висок от първоначално договорения. Оправданията на банката със световната
криза и повишаването на разходите по привличане на парични средства от една страна не
отговаряли на обективната действителност, от друга - рискът от подобна ситуация не
следвало да се прехвърли изцяло на потребителя, който не разполагал с възможностите на
банката да извършва анализи и практически не може да вземе информирано решение при
сключването на заема. При сключването на Договора страните договорили методология на
изчисляване на годишния лихвен процент и след като банката осъзнала, че трябвало да
намали годишния лихвен процент, тя търсила начин да подмени волята на страните и да
увеличи годишния лихвен процент, възползвайки се от монополното си положение. Това, че
ответникът предоставил кредита, не означавало, че той имал право да не изпълнява
Договора, каквото всъщност правел. Нищожността на клаузата на чл. 11.1.3 водила до
определяне на годишния лихвен процент без нейното приложение, както следва: В т.4а от
Договора изрично било посочено, че единият елемент на годишният лихвен процент е
базовия лихвен процент, който се определя по реда на чл. 10.3 и 10.4 от ОУ. В разпоредбата
на чл. 10.3.2 от ОУ е посочено, че „ За кредити в евро — едномесечен Euribor, равен на
индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страницата на „Euribor” на
REUTERS в 11часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден
от всеки месец, и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия
работен ден на следващия месец включително. С оглед на гореизложеното можело да се
направи безспорен извод, че всеки месец годишният лихвен процент подлежал на
актуализация като се вземала стойността на индекса едномесечен Euribor два работни дни
преди първия работен ден на месеца и се прилагал за съответния месец до първия работен
ден на следващия месец. За да бъде приложена тази формула не бил необходим никакъв
допълнителен акт, решение или действие от страна на банката. Счита се, че тези твърдения
се подкрепят и от следващите разпоредби на Договора. Обстоятелството, че 1М Euribor
8
подлежал на автоматична промяна се подкрепяло и от обстоятелството, че през 2009г. (т.е
след повече от 1 година от сключването на договора) банката вземала решение за неговото
замразяване. Решението било обективирано с представените протоколи от УС на
„Уникредит Булбанк” АД. Ако пазарният индекс бил фиксиран, нямало да се налага, банката
да приема подобни решения. В тази насока била и съдебната практика по аналогичен
случай, която ищецът цитира. С оглед на гореизложеното и в съотвествие с трайната
съдебна практика ищеца счита, че с извършените действия от Уникредит Булбанк АД, са
променени правилата за определяне на годишния лихвен процент. Тази промяна нарушавала
принципа на равнопоставеност на страните, противоречала на закона и поради това не ги
обвързвала. По процесния Договор БЛП бил равен на едномесечния Euribor (актуализиран
всеки месец, два работни дни преди първия работен ден) и твърда надбавка в размер на 2,5%
. Банката не се съобразявала с договореното. Euribor-a бил намалял драстично, което имало
за последица и намаляването на годишния лихвен процент по кредита. С цел избягване на
намаляването на годишния лихвен процент, банката „замразявала” стойността на 1М
Euribor. Така за периода 31.03.2017г. - 25.03.2022г. (включително) Х. К. заплатил
възнаградителна лихва в размер по-висок от дължимото и „Уникредит Булбанк” АД
получила без основание сумата от 6002,25 евро. За периода от 25.07.2013г. до 30.03.2017г.
банката получила без основание сумата от 4 227, 38 евро за възнаградителни лихви. За
периода от 25.09.2009г. до края на 2011г. банката била получила от ищеца сумата от 504,97
евро с основание наказателни лихви. Счита се, че тази сума е получена без основание
поради следното:
Разпоредбите, които се отнасяли до изчисляването на наказателната лихва, били със
следната редакция:
11.2. При неиздължаване от страна на Кредитополучателя съгласно условията на
т.12 от този договор на:
11.2.1 погасителната вноска по кредита, съответно частта за главницата от
анюитетната вноска (когато кредитът се погасявал чрез анюитетни вноски), за срока на
забавата размерът на изискуемата дължима сума се определял както следва:
11.2.1.1 неиздължената просрочена част от наличния кредит с ненастъпил падеж
(редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва в размера на годишния лихвен процент,
установен в Раздел I, т. 4.1. буква „а” или „б” от Договора плюс наказателна надбавка по т.
4.2. от Договора;
11.2.1.2 неиздължената просрочена и изискуема част от кредита се олихвява с лихва
за просрочие в размера на годишния лихвен процент, установен в Раздел I, т. 4.1. буква „а”
или „б” от Договора плюс наказателна надбавка по т. 4.2. и т. 4.3 от Договора до
окончателното изплащане на просрочената сума;
11.2.2. лихви — за срока на забавата цялата неиздължена част от наличния кредит с
ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва за просрочие в размера
на годишния лоихвен процент по т.4.1, буква „а” или буква „б” плюс надбавката по чл. 4.2.
от Договора;
9
11.2.3 Ако кредитополучателят е в просрочие едновременно на лихва и на
погасителна вноска по главницата, кредитът се олихвява с лихва в размера на установената
в т.4.1, буква „а” или „б” с надбавките по т.4.2 и 4.3 съобразно установеното в т. 11.2.1.1 и т.
11.2.1.2 от договора. Сочените разпоредби били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
във връзка с чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), както и поради
противоречие с морала и добрите нрави, като излага подробни съображения в тази насока.
Тези фактори в своята съвкупност свидетелствали за неоснователно висока неустойка
в случай на нарушение. В тази насока посочва и съдебна практика. Навежда доводи за
противоречие с морала и добрите нрави-По процесния договор всеки месец били изискуеми
договорната лихва плюс една малка част от главницата. Когато било налице просрочие,
длъжникът се забавил само за малката част от главницата и лихвата, но не и за цялата
главница и поради тази причина, ако се начислява наказателна лихва, то тя трябвало да е
само за падежиралата главница. В настоящия случай положението на потребителя било по-
неблагоприятно, т.к. плащал допълнителна лихва върху цялата непадежиралата главница.
Същото се явявало непосилно задължение и за няколко дни се натрупвали значителни суми.
Основен принцип на правото бил, че лихва се дължи, само ако вземането е изискуемо, а в
случая било безспорно, че не е. В тази насока сочи съдебна практика. Прави се възражение
за прихващане по отношение на сумата от 4 120 евро, представляваща получена от банката
без основание за възнаградителна лихва за периода от 25.07.2013г. до 25.03.2017г. и сумата
от 504,97 евро, представляваща получена от банката без основание за наказателна лихва за
периода от 25.09.2009г. до 31.12.2011г. Х. К. прави волеизявление за прихващане с
материалноправен ефект като го съчетавал с процесуалното действие на отрицателен
установителен иск за съдебно установяване на недължимост на суми за остатъчна главница,
която компенсирала с получени от банката суми без основание, както следва:
1. Прихваща остатъчната главница по кредита със сумата от 4 227, 38 евро
представляваща, получени от „Уникредит Булбанк“ АД без основание възнаградителни
лихви за периода от 25.07.2013г. до 30.03.2017г.
2. Прихваща остатъчната главница по кредита със сумата от 504,97 евро,
представляваща получена от „Уникредит Булбанк“ АД без основание за наказателна лихва
за периода от 25.09.2009г. до 31.12.2011г.
Налице били всички изискуеми от закона предпоставки за извършване на прихващане
с насрещни, ликвидни и изискуеми вземания на ответника за части от главницата по
процесния договор за кредит. По силата на разпоредбата на чл.103, ал.2 от ГПК било
допустимо да се извърши прихващане с погасени по давност вземания, ако такова могло да
бъде извършено преди изтичането на давността.
Искането до съда е да постанови решение, е което да осъди „Уникредит Булбанк” АД
да заплати на Х. Г. К., следните суми: 6 002,25 евро, представляваща разликата между
заплатена от ищеца възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода
31.03.2017г. - 25.03.2022г. и действително дължимата възнаградителна лихва; законната
10
лихва от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане, да признае
за установено, че Х. Г. К. не дължи на „Уникредит Булбанк” АД сумата от 4 227, 38 евро,
остатъчна главница по кредита поради извършено прихващане на задължението за главница
с вземането на Х. К. в размер на сумата от 4 227, 38 евро, която банката е получила без
основание като възнаградителна лихва за периода 25.07.2013г. до 30.03.2017г., да признае за
установено, че Х. Г. К. не дължи на „Уникредит Булбанк” АД сумата от 504, 97 евро,
остатъчната главница по кредита, поради извършено прихващане на задължението за
главница с вземането на Х. К. в размер на сумата от 504, 97 евро, която банката получила
без основание като наказателна лихва за периода от 25.09.2009г. до 31.12.2011г.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „Уникредит Булбанк” АД
депозира писмен отговор, в който прави възражение за местна неподсъдност и заявява, че
искът е неоснователен и недоказан.
Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 105 от ГПК "Искът се предявява пред съда, в
района на който е постоянният адрес -седалището на ответника". Доколкото седалището и
адресът на управление на банката бил в гр. София, район Възраждане, пл. "Света неделя" №
7, и предявеният осъдителен иск с цена под 25 000 лева, то на основание чл. 103 във вр. с чл.
105 от ГПК същият бил подсъден на Софийски районен съд.
В исковата молба ищецът се позовал на разпоредбата на чл. 113 от ГПК, която била
неприложима в конкретния случай, защото:
Съгласно разпоредбата на чл. 113 от ГПК "Иск на потребител може да бъде предявен
и по неговия настоящ или постоянен адрес". От текста на горепосочената разпоредба било
видно, че за да упражни правото си на избор на местна подсъдност съобразно настоящия,
или постоянния си адрес, ищецът бил длъжен още в исковата молба да посочи настоящия,
или постоянния си адрес, съобразно който упражнява правото си по чл. 113 от ГПК и да
представи доказателства за това. Към исковата си молба ищеца не бил представил
доказателства за постоянен или настоящ адрес в гр. Стара Загора в конкретния случай не
можела да намери приложение разпоредбата на чл. 113 от ГПК.
Моли съда да прекрати производството по настоящото дело и да изпрати същото по
подсъдност на СРС.
Ответника намира иска за изцяло неоснователен и недоказан по основание и размер,
защото: по процесния договор за банков кредит нямало суми, които банката е получила без
основание. За всяко плащане по договора било налице валидно правно основание, изрично
посочено в самия договор. Предявеният иск се основавал изцяло на погрешното убеждение
на ищеца, че лихвата по кредита следва да пада под договорения минимален лихвен
процент, отчитайки движението на EURIBOR. Тези твърдения на ищеца били изцяло
неверни, защото:
1. Процесният договор бил сключен с фиксиран минимален ГЛП в размер на 6.70 %
за целия срок на договора.
- съгласно т. 11.1. от договора, кредитополучателят заплащал на банката лихва
11
определена по размер в т. 4 от договора, а именно 6.70 % за целия период на договора,
включваща базов лихвен процент 4.20% и надбавка 2.50 %, определени към датата на
сключване на договора.
- съгласно т. 4.1.а. от договора, кредитополучателят се задължил да заплаща
договорения с банката минимален ГЛП в размер на 6.70 % за целия период на договора, за
което страните били подписали индивидуален погасителен план, неразделна част от
договора за кредит. Доколкото погасителният план бил част от процесния договор, а
съгласно разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД договорът имал силата на закон, то очевидно
минималният размер на всяка погасителна вноска бил този, посочен в погасителния план за
целия период на договора.
- съгласно т. 12.2. от договора, кредитополучателят щял да издължава
главницата по кредита ведно с дължимата върху нея лихва, определена съгласно т. 4, а
именно 7.70 % и съгласно погасителния план.
- Никъде в договора за банков кредит не се съдържало задължение на банката да
намалява първоначално уговореният минимален лихвен процент.
- Никъде в договора и в ОУ не било предвидено, че договорната лихва е
уговорена на риск и на двете страни и че същата подлежи на автоматично намаляване при
намаляване на индекса EURIBOR. Ако лихвата се уговаряла на риск и на двете страни, това
щяло да намери отражение в изрична клауза, каквато в конкретния случай, липсвала.
Наличието на минимален фиксиран ГЛП за целия срок на договора бил потвърден и в
ОУ на банката, обвързващи страните и неоспорени от ищеца, доколкото в т. 10.5 от същите
изрично било посочено, че при кредити изплащани чрез анюитетни вноски (еднакви всеки
месец), годишния лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в размер към
датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс. В ЗЗП не
съществувала разпоредба, която да забранява договарянето на фиксиран размер на
дължимите периодични плащания от потребителя в срока на договора и не било предвидено
така уговореният с потребителя минимален размер на престацията му да подлежи на
намаляване. Очевидно в договора лихвата не била уговорена на риск на двете страни. Ако
това било така, то неминуемо в договора би имало такава клауза, но в случая такава
липсвала. От изложеното по-горе било видно, че е въведен минимален годишен лихвен
процент, който за целия период на договора, да не може да бъде по-малък от този, установен
в т. 4.1 а от договора. Това било съвсем логично, тъй като договорът за кредит бил с
дългосрочно изпълнение и кредитополучателят авансово усвоил една значителна парична
сума. Доколкото рискът тази сума да се изплати бил изцяло за банката, нямало нищо
недобросъвестно в това същата да си гарантира изплащането на годишен лихвен процент в
един минимален размер през целия период от действието на договора. Не на последно място
се отбелязва, че в целия свят нямало кредитна институция, която при отпускането на кредит
да не фиксирала минимален лихвен процент. Противното щяло да означава да бъдат
поставени на риск интересите не само на банката, но и на нейните вложители. При
определяне на минималния размер на лихвата по даден кредит всяка една кредитна
12
институция оценявала цената на кредитния ресурс, който щял да отпусне на
кредитополучателя. Очевидно при кредити в евро основният източник на средства за
банките в страната се депозитите на домакинствата и юридическите лица и финансирането
от така наречените „банки майки“. Тоест лихвите, които банките плащали по тези депозити
и по привлечените от банките малки средства определяли цената на кредитния ресурс, а от
там и лихвите по ипотечните кредити. Ето защо, никоя банка не предоставяла кредитиране
при лихва по - ниска от лихвата, която същата плаща по депозитите и привлечените от
банките майки средства. За това при условията на минимален лихвен процент намаляването
на индекс EURIBOR не само че не можело, но и не променяло така договорения минимален
ГЛП, който в случая бил 6.70 %. С влязло в сила решение от 29.06.2017 г., постановено по
гр.д. № 1642/2017 г. по описа на СГС , IV - Б състав между същите страни предявения иск по
чл. 55 от ЗЗД за надвзети лихви по процесния договор за периода 25.02.2009 г. до
26.07.2013г., бил отхвърлен почти изцяло. Уважен бил искът за минимална сума надвзети
лихви, представляващи горницата на дължимата лихва, изчислена при фиксиран минимален
ГЛП от 6.7 %. СГС изрично приел, че между страните бил договорен фиксиран минимален
размер на възнаградителната лихва от 6.7 %, както и, че разпоредбата на т. 11.1.3. не била
нищожна. Мотивите на това съдебно решение в горепосочената част били обвързващи както
страните, така и за съда, поради което същите не подлежали на преразглеждане в
настоящото производство. Доколкото за процесния период банката не събирала лихва в
размера над договорения минимален Фиксиран лихвен процент, то исковата претенция се
явявала изцяло неоснователна, тъй като нямало надвзета лихва. За процесия период нямало
въведена „премия“, както неправилно твърдял ищецът. Изцяло неправилно било
твърдението на ищците, че базисният лихвен процент (БЛП) е равен на едномесечния
EURIBOR. Това било така, защото:
В т. 4. от процесния договор изрично било посочено, че Годишният лихвен процент
(ГЛП) се състои от два компонента, но не от "едномесечен EURIBOR + постоянна надбавка
от 3,5 пункта", както неправилно твърдяли ищците, а от Базисен лихвен процент (БЛП) +
постоянна надбавка от 3,5 пункта. Очевидно ищците имали погрешното убеждение, че БЛП
е равен на едномесечния EURIBOR, което било изцяло невярно.
В т. 11.1.1 изрично било записано, че приложимият БЛП се определял от УС на
банката или от оторизирани от него органи и/или лица, въз основа на конкретно посочения
индекс установен в т. 10.3. и т. 10.4. от условията на банката по кредите на физически лица,
неразделна част от този договор. Самият израз "въз основа" означава сам по себе си, че БЛП
не е равен на индекса EURIBOR. Нещо повече. В т. 10.2 от ОУ на банката изрично било
записано, че БЛП се определя в зависимост от стойността на кредитния ресурс на
кредитните пазари. Към датата на сключване на договора за банков кредит Годишния
лихвен процент (ГЛП) бил определен в размер на 6.70 % като сбор от БЛП в размер на 4.200
% + надбавка в размер на 2.5 % и съгл. т. 4.1.а. следвало да се изплаща в този размер за
целия период на договора, като всяка конкретна вноска, състояща се от лихва и главница
била описана в погасителен план, неразделна част от договора, който бил подписан от
13
креитополучтеля при сключването на договора. Ако промяната на БЛП била обвързана само
и единствено с изменението на EURIBOR, то ГЛП би бил механичен сбор между него и
определената надбавка, а всички разпоредби на договора и общите условия, даващи право
на УС на банката да определя размера на лихвата, биха били излишни и биха изгубили
правното си значение. Ако съдът приемел, че при всяко намаление на индекс EURIBOR,
банката служебно трябвало да намалява лихвата по кредита под договорения минимален
такъв то би установил цена по договора за кредит, каквато никога не била договорена между
страните; това би означавало всеки месец погасителната вноска да бъде с различен размер,
което пряко противоречало на договорения между страните начин на изплащане на
погасителните вноски, а именно на анюитетни равни месечни вноски. Още при договаряне
на анюитети била изключена възможността за промяна на лихвата всеки месец, респ. за
заплащане на различни по размер месечни вноски, тъй като това щяло да е в пряко
противоречие с договореното между страните. По този начин съдът щял да измени самото
договорно правоотношение, като определи сам различна по вид и размер престация от
страна на ищците, което съдът нямал правото да прави съгласно разпоредбата на чл. 145, ал.
2 ЗЗП. Ако въпреки изложеното по - горе съдът приемел, че при всяко намаление на
EURIBOR, банката служебно трябвало да намалява лихвата по кредита, под минимално
договорения такъв, то моли при постановяване на съдебното решение да отговори на
поставени подробно описани в отговора въпроси. В конкретния случай клаузата на чл. 3, ал.
1, т. 2 от процесния договор не попадала в хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, тъй като
ответникът променил едностранно годишния лихвен процент по договора на съществуващо
основание, изрично предвидено в договора, а именно поради това, че "промяната на
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко с 1 (един)
пункт". Видно от текста на горепосочената договорна клауза, в този случай ищецът дал
съгласието си ответникът да променя едностранно общия размер на годишния лихвен
процент, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между
страните.
Ето защо клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от процесния договор съдържала реално
основание, което представлявало част от договорното правоотношение. Тази клауза не
представлявала уговорка във вреда на потребителя, отговаряла на изискването за
добросъвестност и не водила до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отбелязва се, че нито в ЗЗП, нито в ЗКИ се съдържали изисквания
как точно да е формулирано основанието в договора, въз основа на което щял да се променя
лихвеният процент, дали същото щяло да е тясно или широко по съдържанието си, нито
дали следвало да обхваща малко, или много на брой фактори или изричното изброяване на
тези фактори, пък били те настоящи или бъдещи. Напълно достатъчно било предвиденото в
договора основание да визира ясно определяеми параметри и компоненти, които винаги
могат да бъдат установени конкретно и да бъдат проверени, какъвто бил настоящият случай.
Нещо повече, атакуваната клауза била договорена в полза на кредитополучателя, тъй като
защитавала същия, въвеждайки обективни икономически критерии, които стояли извън
контрола на банката и не й позволявали вдигането на ГЛП без тяхното настъпване, а именно
14
- без да е налице промяна в пазарните условия, които водили до увеличаването му най-
малко с два пункта. Разпоредбата на т. 11.1.3 от договора за кредит не попадала в хипотезата
на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. Това било така, защото в разпоредбата на чл.143, т.12 от ЗЗП било
предвидено, че "Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
ако ... предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на
услугата, или дава право на търговеца, или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената,уговорена при сключването
на договора". В конкретния случай не било налице значително завишаване на цената.
Отделно от това ищеца можел да прекрати процесния договор чрез предсрочно погасяване
на остатъка от кредита. В случая съвсем логично прекратяването на договора било свързано
с предсрочното погасяване на кредита. Доколкото банката била изпълнила изцяло
задълженията си по договора и предоставила в пълен размер сумата по кредита, то, ако
кредитополучателят желаел да прекрати договора, нормално било да върне полученото по
него. Ако въпреки изложеното по-горе съдът приемел, че чл. 3, ал. 1, т. 2 от процесния
договор, попадал в хипотезата на чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, то горепосочената клауза не
била неравноправна, тъй като попадала в предвидените в чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 от
ЗЗП изключения. Това било така, защото съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП "Разпоредбата
на чл. 143. т. 10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си
запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен
процент дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други
разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга
е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна/страни по договора в 7-
дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати
договора.”.
Очевидно с процесния договор била предоставена финансова услуга съгласно пар. 13,
т. 12, б. "б" от ДР на ЗЗП, където изрично било посочено, че: "Финансова услуга" е всяка
услуга, свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни компании и
инвестиционни фирми, като отпускане на кредит, в т.ч. потребителски кредит или кредит,
обезпечен с ипотека". От приложените към настоящия отговор писмени доказателства се
установявало по безспорен начин наличието на основателна причина ответникът да промени
едностранно лихвения процент, а именно: обективно настъпилите промени в пазарните
условия, довели до увеличаване цената на кредитния ресурс. Едновременно с това, в
конкретния случай ищеца можел и да прекрати процесния договор чрез предсрочно
погасяване на остатъка от кредита. В случая съвсем логично прекратяването на договора
било свързано с предсрочното погасяване на кредита. Доколкото банката изпълнила изцяло
задълженията си по договора и предоставила в пълен размер сумата по кредита, то ако
кредитополучателят желаел да прекрати договора, нормално било да върне полученото по
него. С оглед на горното, очевидно чл. 3, ал. 1, т. 2 попадал в хипотезата на чл. 144, ал. 2, т.
15
1 от ЗЗП, поради което същата не е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 от
ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП "Разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и
12 не се прилагали по отношение на: сделките с ценни книжа, финансови инструменти и
други стоки или услуги, чиято цена била свързана с колебанията/измененията на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения проиент на финансовия пазар, които били извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.". В конкретния случай цената
на предоставената от ответника финансова услуга (възнаградителната лихва) изцяло
зависила от размера на лихвения процент на финансовия пазар. И тъй като една българска
търговска банка не би могла да влияе върху финансовия пазар, то очевидно било, че този
лихвен процент (цената на привлечения ресурс) бил извън контрола на ответника. С оглед
на горното, очевидно чл. 3, ал. 1, т. 2, попада в хипотезата и на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП,
поради което същата не била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП.
Посочва съдебна практика в тази връзка. Между страните се провели реални предварителни
преговори по подписването на договора, като всяка една от клаузите от процесния договор в
това число и т. 11.1.3. била индивидуално договорена с ищеца. Обстоятелството, че
процесния договор бил изготвен от страна на банката, не означавало, че липсва
индивидуално договаряне. Между страните протекли преддоговорни отношения и именно
въз основа на постигнатите в тях договорености банката изготвила процесния договор.
Тоест налице било реално индивидуално договаряне на всички клаузи от договора,
доколкото те са израз на предварително постигнатите между страните договорености.
Обичайно при воденето на преговори за сключване на какъвто и да било договор, то винаги
една от договарящите се страни изготвяла договора и в последствие представя същия за
одобрение на насрещната страна. В конкретния случай банката изготвила процесния
договор, доколкото се занимава по занятие със сключването на договори за ипотечни
кредити и предоставила същия за одобрение от ищеца. За да липсва индивидуално
договаряне, тоест кредитополучателя да не е могъл да влияе върху съдържанието на
процесния договор, било необходимо ищеца да е поискал промяна на някоя клауза от
договора и банката да му е отказала. Очевидно ищеца се съгласил изцяло с всяка една
конкретна индивидуално уговорена клауза от предложения му договор, като съгласието му е
материализирано чрез подписването на самия договор и общите условия. Ако съдът
приемел, че ищеца не е могъл да влияе върху съдържанието на процесния договор, след като
нямал опит в тази насока, то на практика, съдът би приел, че нещо не може да бъде
променено без дори някой да е поискал то да бъде променено. В конкретния случай ищеца
не бил лишен от възможността да влияе върху съдържанието на договора.
Посочва съдебна практика в тази насока.
От изложеното в ИМ било видно, че за периода от подписване на процесния договор
до датата на подаване на исковата молба, ищеца не считал посочените клаузи от този
договор за неравноправни, респективно - нищожни. Общ принцип в правото е, че никой не
можел да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. В случая, обаче, били
изправени точно пред обратната хипотеза - доброволно подписан договор, надлежно
16
изпълняван от двете страни през продължителен период от време, за който изведнъж се
твърдяло, че станал частично нищожен, без да е изменян в тази си твърдяна "нищожна" част.
Безспорно било налице злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца. Ако въпреки
изложеното съдът приемел налице неравноправност т. 11.1.3, то същата следвало да се
отнася единствено и само в частта "... освен когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най-малко с 1 (един) пункт". Това било така,защото: в
останалата част "При кредити издължавани с аниютетни вноски ... годишният лихвен
процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по
т. 4.1а и не се променя" нямало никакво съмнение, че клаузата не била уговорена в
нарушение на разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, тъй като с нея страните още веднъж
потвърдили постигнатата между тях договорка, а именно, че минималната лихва за целия
период на договора ще бъде в размера по т. 4.1.а. Цитира практика на ВКС в тази връзка.
Исковете по чл. 124 от ГПК вр. чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД ответната страна счита за
изцяло неоснователни. Ищецът не притежавал материалното право да извършват
прихващане по смисъла на чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД. Както било посочено в ИМ и двете
вземания били за надвзети лихви. Такива вземания срещу „УниКредит Булбанк“ АД ищците
нямали, защото за процесните периоди банката не била надвзимала никакви лихви. Тези
суми били самоволно определени в ИМ , но същите не представлявали ликвидно и
изискуемо вземане по смисъла на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, което да е съществувало към
посочените дати. Ответната банка изрично оспорва съществуването на такова вземане и не
признава същото. Дори и посочените суми да съставлявали някакво вземане, то същото било
изцяло погасено по давност. Ето защо, ако СтРС приеме, че съществува, правят възражение
за изтекла 3-годишна погасителна давност на твърдените вземания на ищеца в размер на 4
227.38 евро и вземане в размер на 504.97 евро на основание чл. 111,6. „в“ от ЗЗД на
исковата претенция. При условията на евентуалност прави възражение за изтекла обща
погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, дори
и вземането да е погасено по давност, то можело да бъде прихванато, ако това било
допустимо преди изтичане на давностния срок. В случая, такова прихващане не могло да
бъде извършено, тъй като твърдяното вземане на ищците не е съществувало, за да могат
законосъобразно да го прихванат срещу задължението си по кредитния договор.
Поради това отрицателните установителни искове били изцяло неоснователни и
следвало да бъдат отхвърлени. Оспорват се всички обстоятелства, изложени в исковата
молба, с изключение на следните:
- сключен договор за банков ипотечен кредит между ищеца и банката с
минимална годишна лихва от 6.70 %;
- погасяването на сумата по кредита е ставало на анюитетни вноски (равни
всеки месец), включващи главница и лихва;
Видно от исковата молба, ищецът претендирал връщането на възнаградителна лихва,
която според него е платена без основание за периода 31.03.2017 г. - 25.03.2022 г. Доколкото
претендираната от ищеца сума представлявала сбор от периодични плащания за
17
горепосочения период на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се прави възражение за изтекла 3-
годишна погасителна давност на исковата претенция. При условията на евентуалност, се
прави възражение за изтекла обща погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД. Моли се съда на
основание чл. 118, ал. 2 във вр. с чл. 105 от ГПК да прекрати производството пред Районен
съд - Стара Загора и да изпрати делото по подсъдност на Софийски районен съд.
В случай че се приеме, че исковата молба е редовна, и предявения с нея иск за
процесуално допустим - да постанови решение, с което изцяло да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани по основание и размер.
Претендира направените деловодни разноски, в това число и платеното адвокатско
възнаграждение.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установена следната фактическа обстановка:
Налице по делото е Договор за банков кредит №538/28.03.2008г. сключен между
„Уникредит Булбанк“ АД-кредитор и Х. Г. К.-кредитополучател. По силата на договора бил
предоставен ипотечен кредит на ищеца в размер на 40 500 евро, с цел покупка на недвижим
имот. В договора е посочен срок на погасяване 25.03.2043г.
Приложени по делото са Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение
на задълженията по договор за банков кредит както и Условия по кредити на физически
лица.
Приложен по делото е протокол №38/14.10.2008г. на решение на управителния съвет
на „Уникредит Булбанк“ АД, протокол №40/22.10.2008г., Протокол №42/31.10.2008г.,
протокол №9/26.02.2009г., Протокол №14/01.04.2009г., Протокол №25/05.06.2009г.
Приложен по делото е Извлечение от Протокол №27 на комисия за защита на
потребителите.
Приложени по делото са Погасителен план към договор за кредит №538/28.03.2008г.
и Решение от 29.06.2017г. по гр. д. 1642/2017г. по описа на СГС.
Видно от заключението по изготвената и приета съдебно-счетоводна експертиза е, че
размерът на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода от 31.03.2017г.
до 25.03.2022г. вкл. по следната формула-стойноста на индекса на едномесечния еурибор
два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в
размер на 2,5 % е общо 3586,84 евро. Видно от извлечението на банкова сметка с № BG
17UNCR.......3 евро, по която е погасяван процесния кредит за периода от 31.03.2017г. до
30.03.2022г. Х. К. е заплатил възнаградителна/договорена лихва за редовна главница/лихва
общо в размер на 11857,69 евро.
Размера на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода от
25.07.2013г. до 25.07.2017г. вкл. по следната формула стойността на индекса на
едномесечния еуробор два работни дни преди първия работен ден на съответния месец
плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % е общо 3436,12 евро.
Видно от извлечението на банкова сметка с № BG 17UNCR.......3 евро, по която е
18
погасяван процесния кредит за периода от 25.07.2013 до 30.03.2017г. Х. К. е заплатил
възнаградителна лихва общо в размер на 9490,27 евро.
Видно от извлечението на банкова сметка с № BG 17UNCR.......3 евро, по която е
погасяван процесния кредит за периода от 25.09.2009 до 31.12.2011г. Х. К. е заплатил
наказателни лихви общо 504,97 евро, при изчисляване на наказателните лихви по кредит с
контрагент № 954 LRA080880101 банката ги е начислявала върху цялата остатъчна главница
при размер на наказателната лихва в проценти-5 годишен лихвен процент съответно по
5/360 дни=0,01138888% на ден.
Годишната лихва по кредита при условията на фиксиран минимален размер от 6,70 %
за процесния период 31.03.2017г. до 25.03.2022г. е в размер общо 11857,69 евро. Според
вещото лице не е установена разлика за процесния период 31.03.2017г. -25.03.2022г. между
събраната от банката лихва при фиксиран ГЛП за целия период на договора в размер на
6,70% отразена в т. 3 от въпросите на ищеца и изчислена в т. 1 от въпросите на ответната
страна-11857,69 евро. Годишната лихва по кредита при условията на фиксиран минимален
размер от 6,70% за процесния период 25.07.2013г. до 25.02.2017г. е в размер на общо
9490,27 евро. Според вещото лице не е установена разлика за процесния период
25.07.2013г. до 25.02.2017г. между събраната от банката лихва при фиксиран ГЛП за целия
период на договора в размер на 6,70 % отразена в т.5 от въпросите на ищеца и изчислена в
т. 3 от въпросите на ответната страна-9490,27 евро.
Видно от заключението на вещото лице кратката тригодишна давност е изтекла за
следните суми от претендираните от ищеца в исковата молба в размер общо на 9924,26 евро
в това число: размерът на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода
от 31.03.2017г. до 04.04.2019г. преизчислена следната формула стойността на индекса на
едномесечния еурибор два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс
твърда надбавка в размер на 2,5 % е общо 3365,14 евро изчислена като разлика между
преизчислената дог. Лихва съгл. клаузите на договора за кредит 1567,90 евро и платената от
ищеца за същия период 4933,04 евро, размерът на възнаградителната лихва дължима по
банковия кредит в периода от 25.07.2013г. до 30.03.2017г. преизчислена следната формула
стойността на индекса на едномесечния еурибор два работни дни преди първия работен ден
на съответния месец плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % е общо 6054,15 евро изчислена
като разлика между преизчислената дог. Лихва съгл. клаузите на договора за кредит 3436,12
евро и платената от ищеца 9490,27 съгл. т. 4 и т.5 от въпросите на ищеца, заплатените
наказателни лихви общо в размер на 504, 97 евро.
Общата петгодишна давност е изтекла за следните суми от претендираните от ищеца
в исковата молба към датата на исковата молба-04.04.2022г. в размер общо на 6605,92 евро
в това число размера на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода от
31.03.2017г. до 04.04.2019г. преизчислена следната формула стойността на индекса на
едномесечния еурибор два работни дни през първия работен ден на съответния месец плюс
твърда надбавка в размер на 2,5 % е общо 46,80 евро изчислена като разлика между
преизчислената дог. лихва съгл. клаузите на договора за кредит 21,77 евро и платената от
19
ищеца 68,57 евро, размера на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в
периода от 25.07.2013г. до 30.03.2017г. преизчислена следната формула стойността на
индекса на едномесечния еурибор два работни дни преди първия работен ден на съответния
месец плюс твърда надбавка в размер на 2,5 % е общо 6054,15 евро изчислена като разлика
между преизчислената дог. лихва съгл. клаузите на договора за кредит 3436,12 евро и
платената от ищеца 9490,27 евро съгл. т.4 и т.5 от въпросите на ищеца, заплатените
наказателни лихви общо в размер на 504,97 евро.
Видно от допълнително заключение по съдебно-счетоводна експертиза е, че размерът
на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода от 31.03.2017г. до
25.03.2022г. вкл. по следната формула-стойноста на индекса на едномесечния еурибор два
работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в размер
на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1% е общо 4581,24 евро. За периода от
31.03.2017г. до 25.03.2022г. ищеца бил заплатил възнаградителна/договорена лихва за
редовна главница/лихва общо в размер на 11857,69 евро разликата между сумите по т.11 и
т.12 е минус 7276,45 евро.
Размерът на възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода от
25.07.2013г. до 25.02.2017г. вкл. по следната формула-стойноста на индекса на
едномесечния еурибор два работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс
твърда надбавка в размер на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1% е общо 4171,28 евро.
За периода от 05.07.2013г. до 25.02.2017г. ищеца бил заплатил възнаградителрна
/дотговорена лихва за редовна главница/лихва общо в размер на 9284,31 евро Разликата
между сумите по т.2.1 и т.2.2 е минус 5113,03 евро.
Допуснато в хода на производството е увеличаване на иска по чл.55 ЗЗД, като същия
да се счита предявен както следва: „Уникредит Булбанк“ АД да заплати на ищеца сумата от
8270,85 евро представляваща разликата между заплатената от ищеца възнаградителна лихва
за предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017г.-25.03.2022г. вкл. и
действително дължимата възнаградителна лихва, законна лихва считано от подаване на
исковата молба до окончателното й заплащане.
Допуснато в хода на производството е увеличаване на иска по чл.124 ГПК като
същия да се счита предявен както следва: Да бъде признато за установено, че ищеца не
дължи на ответната страна сумата от 6054,15 евро представляваща остатъчна главница по
кредита поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на Х. К. в
размер на сумата от 6054,15 евро, която банката е получила без основание като
възнаградителна лихва за периодда 25.07.2013г. до 30.03.2017г.
От правна страна:
Доказа се, а и не се спори между страните по делото, че на 28.03.2008г. между ищеца,
от една страна и „Уникредит Булбанк“ АД бил сключен договор за банков ипотечен кредит.
Тоест, ищеца и ответната страна са страни по валидно двустранно облигационно
правоотношение. Съгласно чл.4 от договора годишния лихвен процент се формира от два
20
компонента и това е базисния лихвен процент по т. 10.3 и 10.4 от Условията по кредити на
физически лица който определен съгласно чл. 11.1.1 при подписването на договора е
едномесечния еуробор 4,20% и надбавка от 2,5 пункта общо 6,70 %. Съгл. чл. 11.1.3 от
раздел II от Условия за усвояване и обслужване на кредита и изпълнение на задълженията
по договора за банков кредит: При кредити издължавани чрез анюитетни вноски/ еднакви
всеки месец включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане на
съответната анюитетна вноска/ годишния лихвен процент по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт.
Тоест банката едностранно може да променя лихвата без да е нужно съгласие на
кредитополучателя ако са налице основанията за увеличаване с 1 пункт на базовия лихвен
процент
Ищеца претендира че клаузата на чл.11.1.3 от раздел II от Условия за усвояване и
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит е
нищожна на осн. чл.26 ЗЗД , а именно : При кредити издължавани чрез анюитетни вноски/
еднакви всеки месец включващи главница и лихви към падежа на задължението за плащане
на съответната анюитетна вноска/ годишния лихвен процент по кредита за съответния
лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя, освен
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един
пункт. Кредитополучателя дава съгласието си Кредиторът да променя едностранно размера
на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1.а
определен съгласно предходната точка съответно размера на анюитетната вноска без за това
да е небходимо сключване на допълнително споразумение между страните при нарастване
на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера определен от Кредитора в
деня на сключване на настоящия договор или от размера му формиран след промяна по реда
на настоящата точка. Кредитора уведомява Кредитополучателя за извършената промяна в
едноседмичен срок на адреса за кореспонденция посочен в искането за отпускане на кредит
и/ или по реда установен в Условията по кредити на физически лица. Твърди се, че
посочената разпоредба не е индивидуално уговорена.
Твърди се, че ответната страна за периода от 25.09.2009г. до края на 2011г. е
получила сумата от 504,97 евро -наказателни лихви, която сума била получена без
основание. Разпоредбите, които се отнасяли до изчисляването на наказателната лихва, били
нищожни на осн. чл.26 ЗЗД вр. с чл. 143 ал.5 от ЗЗП, както и поради противоречие с морала
и добрите нрави, и били със следната редакция:
11.2. При неиздължаване от страна на Кредитополучателя съгласно условията на
т.12 от този договор на:
11.2.1 погасителната вноска по кредита, съответно частта за главницата от
анюитетната вноска (когато кредитът се погасявал чрез анюитетни вноски), за срока на
забавата размерът на изискуемата дължима сума се определя както следва:
11.2.1.1 цялата неиздължена част от наличния кредит с ненастъпил падеж (редовен
21
дълг по главницата) се олихвява с лихва в размера на годишния лихвен процент, установен в
Раздел I, т. 4.1. буква „а” или „б” от Договора плюс наказателна надбавка по т. 4.2. от
Договора;
11.2.1.2 неиздължената просрочена и изискуема част от кредита се олихвява с лихва
за просрочие в размера на годишния лихвен процент, установен в Раздел I, т. 4.1. буква „а”
или „б” от Договора плюс наказателна надбавка по т. 4.2. и т. 4.3 от Договора до
окончателното изплащане на просрочената сума;
11.2.2. лихви — за срока на забавата цялата неиздължена част от наличния кредит с
ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва за просрочие в размера
на годишния лихвен процент по т.4.1, буква „а” или буква „б” плюс надбавката по чл. 4.2. от
Договора;
11.2.3 Ако кредитополучателят е в просрочие едновременно на лихва и на
погасителна вноска по главницата, кредитът се олихвява с лихва в размера на установената
в т.4.1, буква „а” или „б” с надбавките по т.4.2 и 4.3 съобразно установеното в т. 11.2.1.1 и т.
11.2.1.2 от договора. Цитираните разпоредби били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД във връзка с чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), както и поради
противоречие с морала и добрите нрави.
Съдът приема, че в случая клаузата на чл.11.1.3 от Условия за усвояване и
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит в
частта за едностранна промяна на лихвата от банката не е индивидуално определена по
смисъла на чл.146 ЗЗП. Клаузите следва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен
начин, като потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна
информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най-уместния начин. За да се приеме, че предвидената клауза, касаещи
възможността за едностранно увеличение на лихвата, респективно размера на дължимата
погасителна вноска, не е нищожна, е необходимо да бъде установено, че същата е била
индивидуално уговорена между страните. В настоящото производство, обаче, „Уникредит
Булбанк“ АД не представя доказателства, че включването на атакуваната клауза е в резултат
на изричното обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното
съдържание. А с оглед липсата на ангажирани от ответника доказателства, че оспорената
клауза е била индивидуално уговорена, то следва да се приеме, че е била изготвена от
банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието й при сключването на договора. А доколкото същата не е била индивидуално
уговорена между страните, то в случай, че се установи, че е неравноправна, на основание
разпоредбата на чл.146 от ЗЗП, същата ще следва да бъде приета и за нищожна като
противоречаща със закона.
Точка 11.2 от Условия за усвояване обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договор за банков кредит гласи: При неиздължаване от страна на
кредитополучателя съгласно условията на т.12 от този договор на погасителна вноска по
кредита съответно частта за главница от анюитетна вноска за срока на забавата дължимата
22
лихва се определя както следва: 11.2.1.1 цялата неиздължена част от наличния кредит с
ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с лихва в размера на годишния
лихвен процент, установен в Раздел I, т. 4.1. буква „а” или „б” от Договора плюс
наказателна надбавка по т. 4.2. от Договора;11.2.1.2 неиздължената просрочена и изискуема
част от кредита се олихвява с лихва за просрочие в размера на годишния лихвен процент, по
т. 4.1. буква „а” или „б” от плюс надбавките по т. 4.2. и т. 4.3 от Договора до окончателното
изплащане на просрочената сума;11.2.2. лихви — за срока на забавата цялата неиздължена
част от наличния кредит с ненастъпил падеж (редовен дълг по главницата) се олихвява с
лихва за просрочие в размера на годишния лихвен процент по т.4.1, буква „а” или буква „б”
плюс надбавката по чл. 4.2. от Договора; 11.2.3 Ако кредитополучателят е в просрочие
едновременно на лихва и на погасителна вноска по главницата, кредитът се олихвява с
лихва в размера на установената в т.4.1, буква „а” или „б” плюс надбавките по т.4.2 и 4.3
съобразно установеното в т. 11.2.1.1 и т. 11.2.1.2 от договора.Горепосочените разпоредби
съдът намира за нищожни поради противоречие със закона-Закона за потребителския кредит
във вида действащ към момента на сключване на договора и по-точно нормата на чл.19 ал.1
от същия която гласи, че: При забава на потребителя кредиторът има право само на лихва за
времето на забавата.
В отговора на искова молба ответната страна прави възражение за изтекла три
годишна погасителна давност на твърдените вземания на ищеца в размер на 4227,38 евро и
504,97 евро на осн. чл.111б. в ЗЗД, като при условията на евентуалност правят възражение
за изтекла петгодишна давност, прави се възражение за изтекла давност – 3 годишна относно
претенцията за връщане на възнаградителна лихва платена без основание в периода
31.03.2017г. -25.03.2022г., като при условията на евентуалност се прави възражение за
изтекла обща погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.
По иска касаещ претенция на ищеца, която се основава на начална липса на
основание на банката да получи претендираната сума, което е специфичен белег на
фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, пр. 1 ЗЗД-
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на
нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване, липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго,
какъвто случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване
на претенцията за реституция на даденото.
По претенцията касаеща заплащане от ответната страна в полза на ищеца на: 8270,85
евро представляваща разлика между заплатената от ищеца възнаградителна лихва за
предоставения му ипотечен кредит за периода 31.03.2017г.-25.03.2022г. вкл. и действително
дължимата възнаградителна лихва и предвид направено от ответната страна възражение за
изтекла погасителната давност съдът намира, че исковата молба по настоящото
производство е подадена на 04.04.2021г., до тази дата не са извършвани действия
прекъсващи давността, поради това претендираните суми следва да бъдат уважени в
23
периода 04.04.2019г. до 25.03.2022г., а останалите суми да бъдат отхвърлени като погасени
по давност. Видно от заключението на вещото лице т.3 е, че разликата между сумите
платени като възнаградителна лихва от ищеца- 11857,69 евро и реално дължимата сума като
възнаградителна лихва- 3586,84евро възлиза на 8270,85 евро за периода от 31.03.2017г –до
25.03.2022г. В т. 5.1 от заключението на вещото лице е видно, че е посочена сумата от
3365,14 евро за която е изтекла тригодишна погасителна давност. Следователно сумата,
която би била дължима на ищеца предвид установеното надвнасяне на възнаградителна
лихва за периода от 04.04.2019г. до 25.03.2022г. е 4905,71 евро.
По допълнително заключение на вещото лице обаче е установено, че при размер на
възнаградителната лихва дължима по банковия кредит в периода от 31.03.2017г. до
25.03.2022г. вкл. по следната формула-стойноста на индекса на едномесечния еурибор два
работни дни преди първия работен ден на съответния месец плюс твърда надбавка в размер
на 2,5 % при отчитане праг на промяна -/+1% е общо 4581,24 евро. За периода от
31.03.2017г. до 25.03.2022г. ищеца бил заплатил възнаградителна/договорена лихва за
редовна главница/лихва общо в размер на 11857,69 евро разликата между сумите по т.1.1 и
т.1.2 е минус 7276,45 евро- на осн. т.10.5 от Условия по кредити на физически лица-
Ипотечни кредити, но предвид изтеклата тригодишна давност следва да му бъде присъдена
сумата от 3911,31 евро за периода 04.04.2019г. до 25.03.2022г.
По отношение предявения иск по чл.124 ГПК да бъде признато за установено, че
ищеца не дължи на ответната страна сумата от 6054,15 евро -остатъчна главница по кредита
поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на ищеца в размер
на 6054,15евро, която банката получила без основание като възнаградителна лихва за
периода 25.07.2013г. до 30.03.2017г. съдът намира, че предвид направеното от ответната
страна възражение за изтекла давност три годишна погасителна давност, следва да вземе
същото предвид. Действително съгласно нормата на чл.111 ЗЗД с изтичане на тригодишна
давност се погасяват вземанията за лихви. Периода, който се сочи от ищеца като период, в
който банката е получавала без основание сума като възнаградителна лихва, с която се иска
прихващане на задължението на К. за остатъчна главница е 25.07.2013г.-30.03.2017г. тоест
обосновава се извод, че е изтекла погасителна давност за претендираните възнаградителни
лихви като получени без основание, а от там и прихващане на задължение на ищеца с тези
суми не би могло да се извърши.
По отношение предявения иск по чл.124 ГПК да бъде признато за установено, че
ищеца не дължи на ответната страна сумата от 504,97 евро -остатъчна главница по кредита
поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на ищеца в размер
на 504,97евро, която банката получила без основание като наказателна лихва за периода
25.09.2009г. до 31.12.2011г. съдът намира, че предвид направеното от ответната страна
възражение за изтекла давност три годишна погасителна давност, следва да вземе същото
предвид. И по отношение на това искане се обосновава извод, че е изтекла погасителна
давност за претендираните наказателни лихви, като получени без основание, а от там и
прихващане на задължение на ищеца с тези суми не би могло да се извърши.
24
По разноските:
Пълномощника на ищеца е поискал определяне и присъждане на възнаграждение при
условията на чл.36 ал.2 от ЗА. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 19.09.2022г., в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгл. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да уважи искането.
Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в
т.1-т.3 на чл.38 ал.1 от ЗА е установено със закон. В конкретния случай са налице всички
необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуалния представител на
ищеца да претендира и получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ и
съдействие на осн. чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и основание
за ангажиране отговорността на насрещната страна – ответник, за разноски за процесуално
представителство на ищеца.
Предвид горното съдът счита че следва да определи в полза на процесуалния
представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 712,50лв - чл.7 ал.2 т.3 от
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по настоящото дело разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер
на 187,92лв. На ответника също се дължат разноски съразмерно с отхвърлената част от
предявените искове в размер на в размер на: 1258,99лв.
Така мотивиран Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр.
София ,район „Възраждане“ пл. „Св. Неделя №7 да заплати на Х. Г. К. ЕГН: ********** с
адрес .........., сумата от 3911,31 евро представляваща разлика между заплатената от ищеца
възнаградителна лихва за предоставения му ипотечен кредит за периода 04.04.2019г. до
25.03.2022г. вкл. и действително дължимата възнаградителна лихва, като отхвърля иска в
останалата му част за размера над уважената сума 3911,31 евро до размера на
претендираната такава от 8270,85 евро, като неоснователен, поради погасяване по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. Г. К. ЕГН: ********** с адрес .........., иск да се
признае за установено по отношение на ответника „Уникредит Булбанк“ АД ЕИК
********* със седалище и адрес гр. София ,район „Възраждане“ пл. „Св. Неделя №7, че
ищеца не дължи сумата от 6054,15 евро представляваща остатъчна главница по кредита
поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на Х. К. в размер
на сумата от 6054,15 евро, която банката получила без основание, като възнаградителна
лихва за периода 25.07.2013г. до 30.03.2017г., поради погасяване по давност.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х. Г. К. ЕГН: ********** с адрес .........., иск да се
признае за установено по отношение на ответника „Уникредит Булбанк“ АД ЕИК
25
********* със седалище и адрес гр. София ,район „Възраждане“ пл. „Св. Неделя №7, че
ищеца не дължи сумата от 504,97 евро представляваща остатъчна главница по кредита
поради извършено прихващане на задължението за главница с вземането на Х. К. в размер
на сумата от 504,97 евро, която банката получила без основание, като наказателна лихва за
периода 25.09.2009г. до 31.12.2011г., поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Уникредит Булбанк“ АД ЕИК *********
със седалище и адрес гр. София ,район „Възраждане“ пл. „Св. Неделя №7 да заплати на адв.
Р. Х. И. ЕГН: ********** АК София, сумата от 187,92лв- разноски-адв. възнаграждение по
настоящото дело съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Уникредит Булбанк“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр.
София ,район „Възраждане“ пл. „Св. Неделя №7 да заплати по сметка на РС Ст. Загора,
сумата от 305,99лв-държавна такса и сумата от 320 лв – разноски по експертизи по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Х. Г. К. ЕГН: ********** с адрес .........., да
заплати на „Уникредит Булбанк“ АД ЕИК ********* със седалище и адрес гр. София
,район „Възраждане“ пл. „Св. Неделя №7 сумата от 1258,99лв- разноски-адв.
възнаграждение по настоящото дело съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
26