РЕШЕНИЕ
№ 228
гр. Бургас, 05.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ФИЛИП СТ. РАДИНОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ФИЛИП СТ. РАДИНОВ Гражданско дело №
20232120103942 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК.
Образувано е по предявени от М. Д. М. срещу „Фератум България“ ЕООД, искове с
правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД да бъде прогласена за нищожен сключеният между
страните Договор за потребителски кредит № .../....г. поради противоречието му с чл. 22, вр.
чл. 11 ал. 1 т. 10 и т. 20 от Закона за потребителския кредит. Съединени за общо
разглеждане са предявени от „Фератум България“ ЕООД срещу М. Д. М. искове по чл. 79
от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1034,46 лева,
представляваща главница по сключен между страните Договор за потребителски кредит №
.... г., изм. с Анекс № .... г., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба в съда
– на 14.08.2023 г., до окончателното изплащане на задължението и сумата от 107,15 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.05.2023 г. до 12.08.2023 г.
Твърди се, че между страните от разстояние е сключен Договор за потребителски
кредит № .... г., по силата на който на ищеца са предоставени 750 лева, за ползването на
които е уговорено възнаградителна лихва в размер от 172,50 лева, които
кредитополучателят следвало да върне на месечни вноски. Сочи се, че ГПР е в размер от
49,11 %, а възнаградителната лихва в размер на 23 %. Излага се, че съгласно чл. 5 от
договора кредитът се обезпечава с поръчителство, като в договора и общите условия към
него е посочено, че потребителят е запознат с възможността си индивидуално да избере като
поръчител физическо или юридическо лице, одобрени от кредитодателя и че всички те
предлагат еднакви търговски условия. Поддържа се, че е фактически невъзможно да бъде
сключен договор за кредит без да бъде дадено съгласие от потребителя за обезпечение чрез
поръчителство. Твърди се, че дружеството-гарант „Multitude Bank” p. l. c. е свързано лице с
кредитодателя и че кредита значително се оскъпява с възнаграждението на гаранта в размер
от 712,50 лева. Сочи се, че договора за кредит е нищожен поради нарушение на чл. 11 ал. 1 т.
1
10 от ЗПК, тъй като не е посочено кои разходи формират ГПР /т. е. компонентите му/, като
се твърди, че в същия не е включено възнаграждението на гаранта, въпреки че
предоставянето на поръчител е било условие за сключване на договора за кредит. Излага се
се, че е нищожен и самият договор за поръчителство, тъй като доколкото същият е условие
за сключване на договор за кредит чрез него се прехвърля рискът от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Поддържа се, че договора за кредит е нищожен и поради противоречие с чл.
11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, тъй като в него или в ОУ към него липсва посочване на размера на
лихвата на ден.
Направено е искане за уважаване на предявените искове.
Претендира се присъждането на съдебно - деловодни разноски, за което е представен
списък по чл. 80 от ГПК.
В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е депозирала отговор
на исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявените
искове. Оспорва се твърдението на ищеца, че дружеството гарантиращо задълженията по
процесния договор за кредит е било единствената възможност и задължителна опция за
ищеца при сключването на договора. Не се оспорва твърдението на ищеца, че сумата по
договора за предоставяне на поръчителство не е включена в ГПР, като се сочи, че това не е
било задължително, тъй като сключването на договор конкретно с „Multitude Bank” p. l. c. не
е било условие за сключване на договора за кредит, а кредитополучателят е имал
възможност да посочи избран от него поръчител-физическо лице, тоест при избора на гарант
кредитополучателят е имал възможност за индивидуално договаряне. Твърди се, че на
кредитодателя не е било известно какво е уговореното между ищеца и гаранта
възнаграждение, поради което не би могъл да включи тази сума в ГПР. Оспорва се
твърдението на ищеца за противоречие на договор за кредит с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като
се изтъква, че в закона няма изискване за посочване на формулата за изчисляване на ГПР в
договора за кредит и че същият включва само главницата, лихви, разходи по кредита и
погасителни вноски. Съединени за общо разглеждане са осъдителни искове за главница и
възнаградителна лихва. Твърди се, че на 05.04.2023 г. страните за изменили договора като са
сключили анекс, по силата на който непогасеният от кредитополучателя остатък от кредита
е следвало да бъде погасен на шест вноски, които същият не е погасил. Предвид това,
ищецът по насрещните искове твърди, че е обявена предсрочна изискумост за вземанията по
договора за кредит с връчване препис от исковата молба, материализираща насрещните
искове на ответника, тоест на 28.09.2023 г.
Направено е искане за отхвърляне на предявените и уважаване на насрещните искове.
Претендира се присъждането на съдебно - деловодни разноски, за което е представен
списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебното заседание ищецът не се представлява.
В съдебно заседание ответникът не се представлява.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището
на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Страните по делото не спорят, а и от представения по делото Договор за
потребителски кредит № ..... г. /л. 18/, се установява, че между страните е сключен договор
за кредит за сумата от 750 лева, впоследствие увеличена с Анекс № .... г. /л. 42/ с още 400
лева при възнаградителна лихва в размер на 172,50 лева, за срок от 12 месеца, при уговорен
ГПЛ – 23 %. В чл. 4 е посочено, че „общият разход по кредита е
172,50 лева и включва възнаградителната лихва от 23%, че ГПР е в размер на 49.11%,
изчислен по реда на чл. 8. 4. от Общите условия и включва разходите,
включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит“. Според чл. 8. 4. от представените по делото, на л. 44 от делото, ОУ
2
„годишният процент на разходите по всеки кредит и общата сума дължима от
кредитополучателя към момента на сключване на договора (т.е.информацията по чл.11, ал.1,
т. 10 от ЗПК), се посочва в договора“. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” p. l. c. в полза на
дружеството, като кредитополучателят е декларирал, че при кандидатстването за кредит сам
и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от
кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
По делото като писмени доказателства са представени и преддоговорна информация
и погасителните планове към договора за кредит и анекса към него и сключен между ищеца
и „Multitude Bank” p. l. c. договор за гаранция (поръчителство) от 30.12.2022 г. /л. 20 – л. 24
вкл. гръб, л. 41 и л. 43/.
От заключението на вещото лице по възложената съдебно – техническа експертиза /л.
117/ се установява, че при кандидатстване за кредит потребителите имат възможност да
изберат предложения от кредитодателя или личен гарант, като фактически има одобрени
заявки на потребители, избрали лични гаранти. Установява се и че на 30.12.2022 г. на ищеца
е била изпратена преддоговорна информация, Договор за потребителски кредит № ..... г.,
ведно с погасителен план и общи условия към него, а на 05.04.2023 г. - Анекс № ..... г.
От заключението на вещото лице по възложената съдебно – счетоводна експертиза /л.
113/ се установява, че сумата от 750 лева по Договор за потребителски кредит № ..... г. е
усвоена чрез ИзиПей с получател М. М., като към момента на изготвяне на заключението
непогасена е останал главница в размер от 974,47 лева и възнаградителна лихва в размер от
85,92 лева. По данни на работник при ответника се установява, че в ГПР е включена
единствено възнаградителната лихва.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен е иск по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, съединен с насрещен иск по чл. 79 от ЗЗД. За
успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че между
страните е налице валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба договор,
включващ твърдените клаузи за дължимост на главница, лихви и възнаграждения, по силата
на който сумата по заема е усвоена от ищеца. В тежест на ответника е да докаже
направените правоизключващи и правонамаляващи възражения. По насрещния иска
ответника следва да установи наличието на валидно облигационно задължение по
твърдяния в исковата молба договор и анекс към него, по силата на което ответникът е
предоставил на ищеца кредитен ресурс в твърдяните размери и за същия е възникнало
задължение да върне заетата сума, ведно със уговорената възнаградителна лихва.
Предвид момента на договаряне и факта, че кредита е предоставен на физическо
лице, като не са налице данни то да е действало като професионалист, респективно
кредитополучателя се явява потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, процесният
договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителският кредит и общата
императивна потребителска закрила. Наред с това договорът е сключени от търговско
дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята професионална и
търговска дейност, като приложението на ЗПК, е признато и от кредитора с представянето
на длъжника на преддоговорна информация.
По главния иск.
Страните по делото не спорят, а и от представения по делото Договор за
потребителски кредит № ..... г. /л. 18/, се установява, че между страните е сключен договор
за кредит за сумата от 750 лева, впоследствие увеличена с Анекс № ..... г. /л. 42/ с още 400
лева при възнаградителна лихва в размер на 172,50 лева, за срок от 12 месеца, при уговорен
ГПЛ – 23 %. В чл. 4 е посочено, че „общият разход по кредита е 172,50 лева и включва
възнаградителната лихва от 23%, че ГПР е в размер на 49.11%, изчислен по реда на чл. 8. 4.
3
от Общите условия и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит“. Според чл. 8. 4. от
представените по делото, на л. 44 от делото, ОУ „годишният процент на разходите по всеки
кредит и общата сума дължима от кредитополучателя към момента на сключване на
договора (т.е.информацията по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК), се посочва в договора“. В чл. 5 от
договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
„Multitude Bank” p. l. c. в полза на дружеството, като кредитополучателят е декларирал, че
при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
В изпълнение на поетото задължение кредитополучателят е сключил с „Multitude
Bank” p. l. c. договор за гаранция /поръчителство/, с който дружеството е поело задължение
да обезпечи задълженията по договора за кредит срещу възнаграждение в размер на 712,50
лева, впоследствие увеличено с Анекс 1 с 400 лева. Съдът намира за нужно да посочи, че
липсва основание за механично добавяне в общите разходи по кредита на възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство – първо поради липсата на идентичност на
страните по двете правоотношения и второ доколкото вземанията по нищожни клаузи са
изначално недължими. Клаузата на чл. 5 от договора за кредит, обективираща поетото от
длъжника задължение за учредяване на обезпечение, съдът намира за нищожна като
противоречаща на добрите нрави и като неравноправна. Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът
е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към момента на
сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от кредитора
поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение.
Посочените в чл. 5 алтернативи само привидно предоставят на потребителя право на избор,
но на практика само водят до неоправдано засягане на интересите му. Възможността за
ползване на професионален поръчител се явява обременително, тъй като неизменно е
свързано с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е
предварително посочен от кредитора. От друга страна принципната възможност за избор на
физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от поставени от
кредитора условия, който не е длъжен да одобри избрания от потребителя гарант, респ. да
отпусне искания кредит, поради което на практика за потребителя не е осигурена реална
алтернатива. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е
резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. Този извод не се разколебава
от заключението по възложената съдебно – техническа експертиза, от което се установи, че
има одобрени заявки на потребители, избрали лични гаранти, тъй като договорите и общите
условия на ответника се предоставят в типизирана, клиширана форма /с приблизително
еднакво съдържание/ за всички евентуални потребители, а тези единици потребители с
личен гарант са изключения, който извод може обосновано да се направи, от
обстоятелството, че поставените условия за платежоспособност, на които поръчителя трябва
да отговаря, са непосилни за осигуряване от средностатистическите потребителите на този
тип краткосрочни кредити (рекламирани от финансовата институция като “Кредит до
заплата“), особено като се има предвид търсената при получаване заема бързина.
Изложеното съпоставено с факта, че предложението за предоставяне на личен поръчител не
е обвързващо за кредитора и не е достатъчно условие за отпускане на заема, за разлика от
ползването на доверен на заемодателят професионален гарант, то очевидно е, че
единствената фактическа възможност за получаване на кредит, е избор на обезпечение чрез
възмезден договор за гаранция. В допълнение, следва да се има предвид, че тълкуването на
чл. 5 от договора за кредит води до извод, че договорът за поръчителство, следва да се
сключи не по-късно от края на работния ден, в който е сключен договорът за кредит /както
фактически се е случило в настоящия случай - договора за кредит и договора за гаранция са
с една и съща дата/, т. е. потребителят реално не разполага с време да осигури личен
поръчител и то такъв, който да отговаря на строгите изисквания на финансовата институция.
Ето защо е несъмнено, че предложените от кредитора възможности за отпускане на кредита,
водят до единствено възможен избор на потребителя да ползва услуга от определен от
4
кредитодателя професионален гарант. Налага се изводът, че уговорките за поръчителство по
Договора за кредит и респективно свързания с него Договор за предоставяне на
поръчителство противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП, тъй като са уговорени във вреда на потребителя с цена, близка по размер
предоставената в заем сума. Тази конструкция от сделки води до скрито оскъпяване на
кредита чрез сключване на привидно самостоятелен договор за поръчка, при незачитане на
правото на избор на потребителя относно личността на поръчителя. След като
възнаграждението за поръчителство е уговорено въз основа на нищожни клаузи, същото е
недължимо, поради което не е налице основание за включването му в ГПР.
Независимо от изложеното в случая клаузата на чл. 4 от договора не съответства на
законовите изисквания, тъй като съдържа противоречие относно начина на формиране на
ГПР. Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В чл. 1 и сл. от Приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от
ЗПК са посочени формулата и параметрите, които участват в изчисленията на годишния
процент на разходите по кредита. В разглеждания случай посоченият в договора размер на
ГПР (49,11%) не кореспондира на словесното разяснение, че разходите по кредита се
свеждат до възнаградителната лихва от 23%. Относно взетите предвид допускания е налице
взаимно препращане между договора и общите условия, без обаче на практика такива да са
формулирани в нито една от релевантните клаузи. Ответникът, в чиято тежест е било, не е
ангажирал доказателства, че посоченият в договора ГПР (49,11%) е изчислен по
предвидената в приложение № 1 към чл. 19 ал. 2 от ЗПК формула. Последната не е
инкорпорирана в договора, нито е налице препращане към правната норма, която я
предвижда. Този извод не се разколебава от заключението на вещото лице по възложената
съдебно – счетоводна експертиза, според което ГПР на процесния договор за кредит
включва единствено възнаградителна лихва, тъй като самото вещо лице изрично е посочило
в заключението си, че това са данните, които е получило от работник на ответника, но
изводът не е основан на някаква обективна информация и изчисления. С оглед изложеното
следва да се приеме, че договорът страда от липса на реквизит от задължителното
съдържание по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а именно посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР. Неспазването на това изискване е сред лимитативно
изброените в чл. 22 от ЗПК пороци, водещи до недействителност на договора. Налага се
извод за основателност на предявения главен иск с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, поради което същият следва да бъде уважен.
По насрещния иск.
Страните по делото не спорят, а и от представения по делото Договор за
потребителски кредит № ..... г. /л. 18/, се установява, че между страните е сключен договор
за кредит за сумата от 750 лева, увеличена с Анекс № .....г. с още 400 лева, а от заключението
на вещото лице по възложената съдебно – счетоводна експертиза се установи, че заетите
суми са усвоени от потребителя – ищец по настоящото дело. С оглед така формирания извод
и при установеност на предоставения кредитен ресурс, за ответника е възникнало
задължение да погаси усвоената заемна сума и уговорената договорна лихва на падежните
дати.
По делото обаче бе установено, че процесният договор за кредит е нищожен поради
противоречие с императивни разпоредби на ЗПК. Съобразно чл. 23 от ЗПК когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Последното
означава, че при установяване на нищожност на договор за потребителки кредит, съдът е
длъжен да присъди на кредитодателя непогасената част от заетата от потребителя сума,
независимо, че претенцията на кредитодателя е по чл. 79 от ЗЗД, а не по чл. 55 от ЗЗД. Това
не би нарушило принципа за диспозитивното начало, тъй като специална разпоредба – чл.
5
23 от ЗПК, изрично предвижда такава възможност. В този смисъл е и Решение № 50174/
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, според което При недействителност
на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производството по чл. 422 от ГПК, съдът следва да установи
с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен
иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за
потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на
изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК в специалния ЗПК.
В случая, от заключението на вещото лице по възложената съдебно – счетоводна
експертиза се установи, че усвоената сума по договора за кредит и анекса към него възлиза
на общо 1150 лева, а плащанията по кредита – на 825 лева. Предвид изначалната нищожност
на договора за кредит и сключения въз основа на него анекс, уговорените в тях между
страните задължения извън главницата – възнаградителна лихва и прочее, не се дължат от
кредитополучателя, за това погашенията извършени от същия следва да бъдат отнесени
единствено към незаплатената част от заетата сума, която към момента на изготвяне на
заключението възлиза на 325 лева /1150 лева – 825 лева/. В тази връзка без значение е
направеното с отговора на насрещния иск, от процесуалния представител на ответника,
признание на задълженията за главница, тъй като въз основа на ангажираните специални
знания на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза се установи точната стойност
на усвоената сума по договора и анекса към него и тази на извършените от потребителя
погашения по дати и размери, поради което следва да бъдат взети именно тези стойности
при определяне размера не непогасения от него остатък.
По гореизложените съображения, искът за главница е основателен до размера на
непогасената част от заетата сума в размер от 325 лева, до който размер следва да бъде
уважен, а за разликата над този размер – отхвърлен, а искът за възнаградителна лихва е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските.
С оглед изхода не делото, своевременно направеното от ищеца искане и
представените доказателства в полза на същия следва да бъдат присъдени направените
съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК. По делото са представени
доказателства за заплатена държавна такса в размер от 67 лева и доколкото главният иск е
уважен изцяло следва да се присъдят разноски именно в този размер.
В производството ищецът е представляван от адвокат, осъществяващ безплатно
процесуално представителство, на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗАдв., поради което
възнаграждение в минималне размер следва да бъде присъдено на самия адвокат. С молба от
14.12.2023 г. адвокатът на ищеца е поискал присъждане на възнаграждение в размер от
556,20 с ДДС, което налага да бъде разгледано своевременно направеното от ответника
възнаграждение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца. Като съобрази, че делото не представлява фактическа и правна
сложност надвишаваща типичната за дела от този тип, тъй като не са събирани множество
доказателства, не са разпитвани многобройни свидетели, приключило е в рамките на едно
съдебно заседание, съдът приема, че възражението е основателно и възнаграждението
следва да бъде определено в законоустановения минимален размер. Предмет на предявения
6
от ищеца иск е правото да се иска обявяване за нищожен на договор за потребителски
кредит, чиято обща стойност на главницата и лихвите в размер от 1095 лева. Минималния
размер на адвокатско възнаграждение, изчислен съобразно правилата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възлиза на 409,50 лева, или с вкл. ДДС – 491,40 лева. Следователно ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адвоката на ищеца сумата от 491,40 с ДДС, на основание чл. 78
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, вр. чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗАдв.
На основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца по насрещния иск се дължат
разноски, съобразно уважената част от исковете. По делото са представени доказателства за
заплатен депозит по ССЕ в размер от 300 лева, депозит за СТЕ и адвокатско възнаграждение
в размер от 600 лева. Депозита за СТЕ обаче не следва да се взема предвид при определяне
размера на дължимите в полза на ищеца по насрещния иск разноски, доколкото същата е
обслужила единствено защитата срещу иска на потребителя по чл. 26 от ЗЗД /който е
уважен/, но не и по предявения от кредитодателя иск за реално изпълнение на задълженията
за главница и възнаградителна лихва. Съобразно уважената част от исковете за реално
изпълнение ответникът по насрещните искове следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 256,20 лева, от които сумата от 77,40 лева за депозит за ССЕ и сумата от 178,80
лева за адвокатско възнаграждение. В тази връзка неоснователно е искането на ищеца по
главния иск да не бъдат възлагани в негова тежест разноски по делото, тъй като цитираните
в исковата молба решения по съединени дела С-224-19 и С-259-19 на СЕС, на които
основава искането си, касаят случаи на забрана за възлагане в тежест на потребител на част
от разноски по дело по предявен от него и частично отхвърлен иск по чл. 55 от ЗЗД за
недължимо платени суми, вследствие установяване на неравноправност на клаузи в
договора, какъвто настоящият случай не е. В случая се установи, че процесната непогасена
част от главницата по нищожния договор за потребителски кредит и анекса към него е била
реално предоставена и невърната от потребителя. С това свое поведение същият е причинил
вреди на кредитодателя, изразяващи се в направата на разходи за водене на настоящото
дело, в частта относно исковете за реално изпълнение главница и лихви. Тези разходи
подлежат на обезщетяване в производството под формата на разноски по делото, дължими
именно от ищеца по главния иск. Впрочем, по същият начин съдът би процедирал ако след
установяване на нищожност на процесния договор за кредит ответникът бе завел отделен
процес /а не чрез насрещен иск в настоящия процес/ с претенция по чл. 55 от ЗЗД, вр. чл. 23
от ЗПК за дължимата му се, от потребителя, чиста стойност по кредита, възлагайки
разноските по делото в тежест на потребителя, в случай на уважаване на иска на
кредитодателя.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Д. М., ЕГН ********** с
адрес гр. ..... и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК .....със седалище и адрес на управление гр.
....., че сключения между тях Договор за потребителски кредит № 1226549/30.12.2022 г. е
нищожен поради противоречието му с чл. 22 от Закона за потребителския кредит, на
основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА М. Д. М., ЕГН ********** с адрес гр. ..... да заплати на „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК .....със седалище и адрес на управление гр. ..........., сумата от 974,47
лева /деветстотин седемдесет и четири лева и четиридесети седем стотинки/,
представляваща чистата стойност по сключения между страните Договор за потребителски
кредит № .... г., на основание чл. 23 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ....със седалище и адрес на управление
7
гр. ..... да заплати на М. Д. М., ЕГН ********** с адрес гр. Бургас, ж. к. „Меден Рудник“,
295, ет. 2, ап. 5 сумата от 67 лева /шестдесет и седем лева/, представляваща направени по
делото съдебно – деловодни разноски за заплатена държавна такса, на основание чл. 78 ал.
1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ....със седалище и адрес на управление
гр. .....да заплати на адвокат А. З. Д., л. н. .....с адрес гр. .............сумата от 491,40 лева с вкл.
ДДС /четиристотин деветдесет и един лева и четиридесет стотинки/, на основание чл. 78
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, вр. чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА М. Д. М., ЕГН ********** с адрес гр. ..... да заплати на „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК .....със седалище и адрес на управление гр. ...........сумата от 256,20
лева /двеста петдесет и шест лева и двадесет стотинки/, представляваща направени по
делото съдебно - деловодни разноски, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
8