№ 974
гр. Бургас, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Радостина П. Петкова
Йорданка Г. Майска
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Радостина П. Петкова Въззивно гражданско
дело № 20222100500733 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 260002 от 04.01.2022 г. постановено по гр. д. № 8570/2020 г. на
Районен съд – Бургас /поради извършено в хода на делото плащане/ е отхвърлен иска на
ищците Т. Е. Д.-М., ЕГН: ********** и Р. А. Е., ЕГН: **********, двете с адрес: гр. С., ж.к.
„М.-*“, бл.***, вх. *, ап. **, за осъждане на ответника „СЕЙФ - ТУРС“ ЕООД ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул.
„Комсомолска“ №42, представлявано от Станимир Василев да им заплати сумата от 800 лв.
- главница, платена авансово по сключен помеждум им договор за организирано
туристическо пътуване от 31.12.2019 г., неосъществено поради предприетите мерки във
връзка с обявеното извънредно положение по време на ковид пандемията, поради плащане
на сумата в хода на процеса, както и за присъждане на разноските, направени по водене на
делото. Със същото решение е оставено без уважение искането на ответното дружество за
присъждане в негова полза на разноските в първоинстанционното производство.
С определение № 26048 от 17.03.2022г., постановено по гр. д. № 8570/2020 г. на
Районен съд – Бургас, на основание чл. 248 от ГПК първоинстанционният съд е изменил
горепосоченото решение № 260002 от 04.01.2022 г. постановено по гр. д. № 8570/2020 г. на
Районен съд – Бургас в частта за разноските, като е осъдил ищците да заплатят на
ответното дружество направените от него разноски в първата инстанция в размер на 400лв.
Против горепосочените съдебни актове ищците са депозирали въззивна и частна
жалба. Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, по
съображения, че съдът е лишил ищците от представителство по делото, тъй като е разгледал
делото в тяхно отсъствие, респ. в отсъствието на упълномощения им процесуален
представител, въпреки подадената нарочна молба за служебната ангажираност на адвоката
им. Твърдят, че с действията си по неуважаване на молбата за отлагане на делото поради
1
служебна ангажираност на процесуалния им представител, съдът ги е лишил и от
възможността да представят съгласно указаната им доказателствена тежест водената между
страните кореспонденция, която представят към въззивната си жалба. На следващо място са
изложени съображения за неправилно приет от районния съд краен срок относно
възможността за възстановяване на плащанията по отменени вследствие пандемията
екскурзии, като счита,че установения в чл. 25 от ЗМДВИП дванадесет месечен срок следва
да се брои от датата на отмяна на екскурзията, а не датата на отпадане на извънредното
положение. Затова счита, че макар сумата от 800лв. по отменената екскурзия да е платена в
хода на делото – на 03.06.2021г., тя е възстановена извън горепосочения 12 месечен срок от
отмяна на пътуването. С оглед горните обстоятелства се иска отмяна на решението на РС-
Бургас и присъждане на съдебните разноски по делото, тъй като с поведението си
ответникът е дал повод за завеждане на производството. Иска се и присъждане на
разноските пред въззивната инстанция.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемото дружество – ответник е
депозирал писмен отговор, в който е изложил съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Сочи, че тъй като ищците не оспорват плащането, като причината да не е
извършено в срока по чл. 25 от ЗМДВИД е по вина на ищците, които не са приели
предложеното им споразумение. Сочи, че изцяло споделя мотивите на районния съд в
обжалваното решение и претендира присъждане на разноските в настоящото производство.
Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение от насрещната страна. Не са направени доказателствени
искания.
В частната си жалба против обжалваното определение по чл. 248 от ГПК
жалбоподателите –ищци считат, че неправилно и незаконосъобразно районният съд е
допълнил постановеното по делото решение в частта за разноските, като е присъдил в полза
на ответното дружество направените от него разноски по делото в размер на 400 лв. Сочат,
че тъй като плащането на исковата сума е извършено в хода на делото, ответникът е дал
повод за завеждане на делото, поради което на същият не се следва присъждат на разноски,
а се иска осъждането му да заплати разноските в полза на ищците.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в което
същото е изразило становище за неоснователност на частната жалба, като е посочило, че
правилно районният съд е възложил в тежест на ищците направените от него разноски по
делото. По тези съображения счита, че обжалваното определение е правилно и
законосъобразно.
С предявените пред районния съд искове, квалифицирани с правно основание чл.
55, предл. трето от ЗЗД ищците претендират осъждане на ответното дружество да им
възстанови платената от тях сума от 800 лв. по сключения с ответника договор за
организирано туристическо пътуване, на отпаднало основание, поради непровеждане на
пътуването вследствие ковидпандемията.
С представения в срока по чл.131 от ГПК писмен отговор ответното дружество е
оспорило исковете, като е посочило, че към момента на подаване на исковата молба срокът
за възстановяване на процесната сума съгласно чл. 25 от ЗМДПИПОРНСПП не е изтекъл.
Сочи, че е изпратило на първата ищца писмено споразумение от 18.03.2021г. за изплащане
на процесната сума, но последната не му е съдействала за посочване на банкова сметка за
извършване на превода, като в хода на делото е депозирано платежно нареждане от
03.06.2021г., което не се оспорва, с което исковата сума е възстановена в полза на първата
ищца- Т. Д.-М..
С обжалваното решение, районният съд е отхвърлил изцяло исковата претенция,
съобразявайки извършеното в хода на делото плащане, което е счел, че не е забавено. По
отношение на разноските съдът е приел, че съгласно установения в чл. 25 от
2
ЗМДПИПОРНСПП срок, към момента на депозиране на исковата молба – 31.12.2022г.
ответникът не е бил в забава, поради което с поведението си не е дал повод за завеждане на
делото. По тези съображения с атакуваното решение е оставил без уважение искането на
ищците за присъждане на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на сторените от тях разноски по
делото, както и искането на ответника за присъждане на направените от него разноски в
размер на 400 лв. Впоследствие с обжалваното определение, постановено в производство по
чл. 248 от ГПК, районният съд е изменил постановеното по делото решение в частта за
разноски и е присъдил в полза на ответника направените разноски в размер на 400 лв. за
адвокатско възнаграждение.
При служебната проверка на обжалваните съдебни актове в атакуваните им части,
извършена на основание чл.269 от ГПК, Бургаският окръжен съд намира, че същите са
валидни и допустими. По съществото на спора от фактическа страна, съдът намира
следното:
По делото е представен писмен договор от 31.12.2019г. за организирано
туристическо, по силата на който първата ищца Т. Д.-М. /в качеството си на пътуващ/ е
възложила на ответното дружество /в качеството си туроператор/ да организира и проведе
описаното в договора туристическо пътуване на двама туристи- двете ищци с дата на
отпътуване от София до Барселона на 28.03.2020г. и дата на връщане– 02.04.2020г. от
Барселона до София при конкретно посочени в договора нощувки и програма. Съгласно
договорните клаузи, уговорената цена в размер на 1200лв. е дължима на две вноски, от
които сумата от 400 лв. първата ищца /страна по договора/ е платила на ответника чрез
закупен ваучер, а остатъка от 800 лв. се е задължила да заплати в срок до 27.02.2020г. по
посочения в договора начин. С разписка от 11.02.2020г. втората ищца, която не е страна по
договора, а трето лице, ползващо се от договора, е заплатила в полза на ответника чрез
системата на изипей сумата от 800 лв. – остатъка от дължимата по договора цена. По делото
е установено, че поради обявеното на 13.03.2020г. в страната извънредно положение
вследствие ковидпандемията горепосоченото организирано туристическо пътуване не се е
състояло.
По делото е представен проект на писмено споразумение /без подписи на страните/
от 17.03.2021г., изготвен от ответника с цел договаряне начина и срока за изплащане на
процесната сума в полза на първата ищца, който документ е изпратен по електронната й
поща с искане да бъде върнат подписан и с попълване на нейните данни и банкова сметка.
В хода на делото, с платежно нареждане от 03.06.2021г. ответникът е заплатил по сметка на
първата ищца исковата сума от 800 лв., което обстоятелство не се оспорва от страните.
След съвкупна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, като
прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и
възражения в рамките на заявените оплаквания, настоящата инстанция намира, че от
гореизложената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
На първо място що се касае до наведените в жалбата доводи за допуснато
процесуално нарушение, настоящата инстанция намира, че правилно районният съд е
отказал да отложи делото във второто съдебно заседание, по молбата адвокатския
представител на ищците за същата дата, тъй като доводите са му в съответствие с правилото
на чл. 142, ал. 2 от ГПК, изискващо едновременна – на адвоката и на страната внезапност на
твърдяното препятствие. Не се твърди и не са представени доказателства за кумулативност
на предвидените в чл. 142, ал. 2 от ГПК условия за отлагане на делото по така направеното
искане. Освен това поради неуважаване на молбата за отлагане на делото не се установява да
са нарушени каквито и да е процесуални права на ищците, и същите да са били лишени от
възможност да предприемат своевременно определени процесуални действия, в т.ч. да
ангажират доказателства.
По съществото на спора:
3
Съгласно дадената от районния съд правна квалифицикация на исковете, същите
намират своето правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Посочената норма
сочи, че който е получил нещо на отпаднало основание, е длъжен да го върне:
Условие за възникване на вземане по посочения фактически състав на неоснователно
обогатяване е отпадането на основанието за преминаването на имуществено благо от
патримониума на ищците в патримониума на ответника. В случая основанието, на което
процесната сума е платена на ответника по сключения между него и първата ищца договор
за организирано туристическо пътуване. Безспорно е, че с отмяна на пътуването поради
обявената на 13.03.2020г. в страната ковидпандемия, е отпаднало и основанието на което
ответника е получил платената по него сума. По делото не се спори също, че с
представеното в хода на първоинстанционното производство платежно нареждане от
03.06.2021г. ответникът е възстановил на първата ищца –страна по договора процесната
сума от 800 лв. Спорът по делото се изразява в това дали плащането, извършено от
ответника е извършено в предвидения в чл. 25 от ЗМДПИПОРНСПП срок, с оглед
отговорността на ответника за направените по делото разноски.
Нормата на чл. 25 от ЗМДПИПОРНСПП сочи, че туроператор, който трябва да
възстанови заплатена сума от пътуващ за туристическо пътуване, когато е било отменено до
31 декември 2020 г. поради разпространението на COVID-19, може да предложи на
пътуващия ваучер за заплатената сума. Ако пътуващият не приеме ваучера и при липса на
друго споразумение за туристически пакет – заместител, между туроператора и пътуващия,
туроператорът възстановява до 12 месеца, считано от датата на отмяната на пътуването,
всички плащания, които е получил от пътуващия или от негово име.
По делото не се спори, че между страните не е било постигнато съгласие заплатената
по договора сума да бъде предложена като ваучер за пътуване по смисъла на първото
изречение на горецитираната норма. Това означава, че при липса на споразумение за друг
начин на уреждане на отношенията, поради отмяна на пътуването съгласно второто
изречение на чл. 25 от ЗМДПИПОРНСПП, договорът се счита за развален по право съгласно
чл. 89 от ЗЗД, което води до отпадане на основанието на което ответният туроператор е
получил процесната сума. Налице е неоснователно разместване на материална блага,
вследствие на което първата ищца се е обеднила, а ответника се е обогатил за нейна сметка
с получените на отпадналото основание блага- процесната сума. Затова по делото се явява
доказано основанието на предявения от първата ищца иск за неоснователно обогатяване на
ответника. Предвид това в тежест на последният е възникнало задължение да възстанови
исковата сума на първата ищца като страна по договора в срок до 12 месеца, считано от
датата на отмяната на пътуването, станало на 13.03.2020г. с обявяване на извънредното
положение в страна, т.е. най-късно в срок до 13.03.2021г. В случая независимо, че исковата
молба е депозирана на 31.12.2020г., преди настъпване на крайната дата на предвидения в
закона 12 месечен срок, плащането е извършено на 03.06.2021г., т.е. след изтичане на срока.
Следва да се отбележи, че представения по делото проект на споразумение от 17.03.2021г.,
ведно с изискване на данни за банковата й сметка е изпратен на електронната поща на
първата ищца на 18.03.2021г., т.е. също след изтичане на срока по чл. 25 от
4
ЗМДПИПОРНСПП. Оттук следва извод, че съобразявайки извършеното след завеждане на
делото плащане и прилагайки разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, правилно районният
съд е счел иска на първата ищца за неоснователен, тъй като вземането й е погасено чрез
плащане.
Що се касае иска на втората ищцата, настоящата инстанция намира, че същият също е
неоснователен, но по различни съображения от възприетите от районния съд съображения:
Както бе отбелязано по-горе за да претендира връщане на даденото на отпаднало
основание, втората ищца следва да докаже, че между нея и ответника е възникнало
договорно основание за плащане на процесната сума. В случая, видно от съдържанието на
договора от 31.12.2019г. страни по него са само първата ищца и ответника, а втората ищца е
посочена като турист, който с оглед уговореното има качеството си на трето ползващо се от
договора лице /чл. 22 от ЗЗД/. Обстоятелството, че платец на процесната сума от 800 лв. чрез
системата изипей е втората ищца, обаче само по себе си не й придава качеството страна по
договора, още повече, че в разписката е отразено, че плащането се извършва по
резервационния номер на договора, сключен с ищцата. С плащането втората ищца е
изпълнила задължението, което първата ищца е имала към ответника съгласно условията по
договора, а какви са техните вътрешни отношения е ирелевантно за спора.
От горното следва, че втората ищца няма каквито и да облигационни отношения с
ответника /такива не се и твърдят в исковата молба/, поради което и няма основание да
претендира връщане на процесната сума, платено по него. Оттук следва извод за
неоснователност на предявения от втората ищца иск за връщане на процесната сума поради
недоказаност твърдяното основание по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, което налага
отхвърлянето му.
По гореизложените съображения, обжалваното решение, с което исковете на двете
ищци са отхвърлени се явява правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
Що се касае до решението в частта, с която е отказано присъждане на разноски в полза
на ищците на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, както и по отношение на обжалваното
определение по чл. 248 от ГПК, с което съдът е присъдил разноски само в полза на
ответника, настоящата инстанция намира тези съдебни актове за частично неправилни, по
следните съображения:
Видно от данните по делото, в писмения си отговор, подаден в срока по чл. 131 от
ГПК ответникът е признал иска и е извършил дължимото по него плащане, поради което е
поискал да бъде освободен от заплащане на разноски по делото, като същевременно е
поискал и присъждане в негова полза на направените от него разноски.
В случая, исковете на двете ищци са отхвърлени, но поради различни причини – по
отношение на първата ищца – поради извършено в хода на делото плащане, а по отношение
на втората ищца –поради недоказаност на иска.
С обжалваното в частта за разноските решение, както и с обжалваното определение
по чл. 248 от ГПК, съдът е отказал присъждане на разноски в полза на двете ищци, като ги е
осъдил да заплатят на ответника /по равно/ направените от него разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв.
5
Присъждането на разноски по правило е свързано със санкционирането на едната
страна за неправомерното въвличане на другата в съответното производство. Затова което
принципно отговорността за разноски се разпределя между страните с оглед изхода на
делото. Изключение от това правилно е предвидено в нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, която
сочи, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако
признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
По отношение на иска на първата ищца, тъй като същият е отхвърлен, не поради
липса на основание на претендираното вземане, а поради постъпило в хода на делото
плащане, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на тази ищца следва да се присъдят
направените от нея в първата инстанция разноски. Независимо, че ответникът с писмения си
отговор е признал иска и е платил задълженията си към ищцата, въззивният съд счита, че в
случая не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 от ГПК за освобождаването му от
отговорност за разноски по този иск. За да се освободи от отговорност за разноски по делото
ответникът е следвало да представи доказателства, че с извънсъдебното си поведение не дал
повод на ищеца да води делото и да признае иска в исковото производство. В случая макар
исковата молба да е подадена още на 31.12.2020г., т.е. преди изтичане на крайния срок на
вземането /13.03.2021г./, тъй като депозирането й е в рамките на едногодишния срок за
плащане, за да се освободи от отговорност за разноски по делото ответникът е следвало да
представи доказателства, че е платил в рамките на законовия 12- месечния срок, считано от
13.03.2020г. По делото обаче е установено, че плащането е извършено в хода на делото едва
на 03.06.2021г. - след крайния срок по чл. 25 от ЗМДПИПОРНСПП, изтекъл на 13.03.2021г.
Ето защо поради липса на предпоставките по чл. 78, ал. 2 от ГПК, неправилно районният
съд е отказал да присъди в полза на ищцата направените от нея разноски по делото за
платена държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 375лв., а я е осъдил
да заплати направените от ответника разноски в размер на 200 лв.
По горните съображения, обжалваното решение, в частта за разноските, имаща
характер на определение следва да се отмени относно отказа за присъждане на разноски в
полза на първата ищца и вместо него следва да се постанови ново, с което ответното
дружество следва да бъде осъдено да й заплати разноските в първоинстанционното
производство в размер на 375 лв. Следва да се отмени частично и определението по чл. 248
от ГПК, в частта, с която първата ответница е осъдена да заплати на ответника разноски за
първата инстанция в размер на 200 лв.
По отношение на иска на втората ищца, тъй като същият е отхвърлен поради
недоказаност, настоящата инстанция намира, че разноски в нейна полза не следва да се
присъждат, а такива следва да се присъдят по този иск само в полза на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК - в размер на половината адвокатско възнаграждение от 400
лв., платено за първата инстанция - сумата от 200 лв. Затова съдът намира за правилно
обжалваното решение, имащо характер на определение, в частта, с което е отказано
присъждане на разноски в полза на втората ищца, както и определението по чл. 248 от ГПК,
с което втората ответница е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на
ответника сумата от 200 лв. за адвокатско възнаграждение. Затова в тези части обжалваните
първоинстанционни актове се явяват правилни и следва да се потвърдят.
По отношение на разноските, направени във въззивното производство, поради
неоснователност на въззивната жалба, разноски в полза на въззивниците не следва да се
присъждат, а последните следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемото дружество
направените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на 400 лв.- за платено
адвокатско възнаграждение. Предвид липса на данни за направени разноски в
производството по обжалване на определението по чл. 248 от ГПК, такива не следва да се
присъждат в полза на никоя от страните.
Наред с горното, съдът констатира, че по подадената частна жалба е налице пропуск
6
за събиране на дължимата от жалбоподателките на основание чл. 19 от ТТКССГПК
държавна такса от 15 лв. по сметка на БОС. Предвид това, на основание чл. 77 от ГПК
заплащането на таксата следва да бъде възложено на страните, с оглед изхода на спора по
частната жалба, както следва: сумата от 7.50 лв., представляваща половината от дължимата
държавна такса по уважената частна жалба, в частта й досежно жалбоподателката Т. Е. Д.-
М. следва да се заплати от въззиваемото дружество, а останалата половина в размер на 7.50
лв. по оставената без уважение частна жалба по отношение на жалбодателката Р. А. Е.
следва се възложи за заплащане от нея.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260002 от 04.01.2022 г. постановено по гр. д. № 8570/2020
г. на Районен съд – Бургас, В ЧАСТТА , С КОЯТО е оставено без уважение искането на
ищцата Т. Е. Д.-М., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „М.-*“, бл.***, вх. *, ап. ** за
присъждане на разноските в първоинстанционното производство, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „СЕЙФ - ТУРС“ ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул. „Комсомолска“ №42, представлявано от
Станимир Василев ДА ЗАПЛАТИ на Т. Е. Д.-М., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „М.-
*“, бл.***, вх. *, ап. ** направените от нея разноски в първата инстанция в размер на 375 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260002 от 04.01.2022 г. постановено по гр. д. №
8570/2020 г. на Районен съд – Бургас, в останалата му обжалвана част.
ОТМЕНЯ определение № 26048 от 17.03.2022г., постановено по гр. д. №
8570/2020 г. на Районен съд – Бургас, с което на основание чл. 248 от ГПК е изменено
решение № 260002 от 04.01.2022 г. постановено по гр. д. № 8570/2020 г. на Районен съд –
Бургас досежно разноските В ЧАСТТА , с която Т. Е. Д.-М., ЕГН: **********, с адрес: гр.
С., ж.к. „М.-*“, бл.***, вх. *, ап. ** е осъдена да заплати на „СЕЙФ - ТУРС“ ЕООД ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул.
„Комсомолска“ №42, представляван от Станимир Василев направените в първата инстанция
разноски в размер на 200 лв, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „СЕЙФ - ТУРС“ ЕООД ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул.
„Комсомолска“ №42, представляван от Станимир Василев за осъждане на Т. Е. Д.-М., ЕГН:
**********, с адрес: гр. С., ж.к. „М.-*“, бл.***, вх. *, ап. ** да му заплати сумата от 200 лв.,
представляваща половината от направените по делото разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 26048 от 17.03.2022г., постановено по гр. д. №
8570/2020 г. на Районен съд – Бургас, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Т. Е. Д.-М., ЕГН: ********** и Р. А. Е., ЕГН: **********, двете с
адрес: гр. С., ж.к. „М.-*“, бл.***, вх. *, ап. **, ДА ЗАПЛАТЯТ на СЕЙФ - ТУРС“
ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул.
„Комсомолска“ №42, представляван от Станимир Василев направените във въззивното
производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
ОСЪЖДА „СЕЙФ - ТУРС“ ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, кв. „Сарафово“, ул. „Комсомолска“ №42, представляван от
Станимир Василев и Р. А. Е., ЕГН: **********, двете с адрес: гр. С., ж.к. „М.-*“, бл.***, вх.
*, ап. **, ДА ЗАПЛАТЯТ на основание чл. 77 от ГПК в полза на бюджета на съдебната
7
власт по сметка на БОС сумата от по 7.50 лв. за всеки от тях /общо 15 лв./, представляваща
дължимата държавна такса по чл. 19 от ТТКССГПК по депозираната във въззивното
производство частна жалба.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8