Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№……………………./…....08.2020 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети юли през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ:  ЙОАНА ГЕНЖОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА  въззивно  гражданско     дело    номер   6955  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 67875 от 18.03.2019 г., постановено по гр.д. № 52284/2018 г. на СРС, 42 състав, е  отхвърлен иска с правно основание чл. 439 от ГПК,вр.чл.124,ал.1 от ГПК от В.Т.Д. против „А.з.с.н.в." ЕАД, з.

признаване за установено,че ищецът не дължи сумата от 1690,71 лева,  като ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 200 лева разноски.

            Това решение е обжалвано в срок от ищеца В.Т.Д. чрез пълномощник адв.К.О., с доводи за неправилност на решението. Конкретно оплакването се свежда до несъгласие с извода на съда, че след 18.06.2015 г. , когато по изп.дело е постъпила по делото сумата от 34,92 лв., отбелязано и на задната част на изпълнителния лист, са били извършвани изпълнителни действия по изпълнително дело № 20108440402399 и не е налице погасяване на правото на принудително изпълнение по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Възразява, че осъщественото от самия съдебен изпълнител присъединяване на ддвете изп.дела- 20108440402399 към 2442/2014 г. е в нарушение на  

чл.456, ал.2 от ГПК, тъй като по нито едно от двете изп.дела нямало писмена молба за присъединяване по смисъла на чл.456, ал.2 от ГПК, в която насока оспорва и извода на съда, че взискателят е предприемал действия по изпълнението като  е искал налагане на запор и опис на имущество по изпълнително дело № 2442/2014 г. и по този начин давността била прекъсната. Позовава се и на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК,за довода си, че  след настъпване на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право с настъпване на погасителната давност на задължението, която продължава и в изпълнителния и в исковия процес.моли решението да се отмени и иска уважи, претендира и разноски.

            Въззиваемата страна-ответник „А.з.с.н.в." ЕАД чрез пълномощник юрк.Д.П.оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Излага доводи, че извършеното от съдебния изпълнител присъединяване на двете изп.дела е законосъобразно и отговаря на изискването за процесуална икономия и ненатоварване на длъжника с разноски.  Възразява, че е  настъпило нито погасяване на вземането по давност нито основание за прекратяване на изп. дело. Моли жалбата да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното решение, претендира разноски за въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК в отговора.

            Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

            Ищецът В.Т.Д. твърди, че по издадения  срещу него изпълнителен лист по ч.гражд.дело № 6125/2010 г. по описа на СРС, 24 състав, е образувано изпълнително дело № 20108440402399 по описа на ЧСИ Я., по което „А.з.с.н.в." ЕАД е заменила началния взискател като цесионер, не са били зивършвани изп.действия за период повече от 2 години, и задължението по изп.лист било погасено по давност на два пъти с изтичане на 3 год. давност- първо в периода 03.09.2010 г.-образуване на делото, до 03.09.2013 г., и втори път в периода 18.06.2015 г.-последното отразено плащане на гърба на изп.лист, до 18.06.2018 г. Твърди, че давността продължава да тече и след 18.06.2018 г. вкл. и по време на настоящето дело по неговата искова молба. Моли съда да признае за установето то тази причина, че не дължи на ответника сумите по изп.лист . . Според ищеца по изпълнителното дело са извършвани множество справки и са отправяни съобщения,но не са предприемани действия,с които по смисъла на чл.116 от ЗЗД да е прекъсната давността. Ищецът се позовава на нормата на чл.433,ал.1,т.8 от ГПК и счита,че е настъпило прекратяване по право на изпълнителния процес, издаден по ч.гражд.дело № 6125/2010 г., претендира и разноски.

            Ответникът „А.з.с.н.в." ЕАД оспорва иска с възраженията, че взискателят непрекъснато е искал извършване на изп.действия по изп.дело 2399/2010 г. и после и по изп.д. 2442/2014 г. на същия ЧСИ Я., след присъединяване към него на първото дело, и са налагани запори, насрочвани описи и извършвани изп.действия, всяко от които прекъсва давността и няма интервал повече от 2 години между тях.

            Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявениата с исковата молба претенция.

            При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

            Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени доказателства, относно наличието на вземания на ответника по иска по издадения изп. лист по ч.гражд.дело № 6125/2010 г. по описа на СРС, 24 състав, извършвани изп. действия, годни да прекъснат давността от образуване на изп.д.2399/10 г. и после след присъединяването му към из.д.2442/41 г. , и няма бездействие на взискателя за период,по-дълъг от две години,в рамките на който взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия или да не са били предприемани такива действия от съдебния изпълнител, които са годни да прекъснат давността, като е посочил конкретно какви действия са били предприемани от взискателя, от съдебния изпълнител-по наложените запори, и постъпления от длъжника за погасяване на задълженията. Изложените констатации и правни изводи въззивният съд споделя  и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение изцяло, без да е нужно да ги преповтаря.

            В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

            Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение нито на материалния, нито на процесуални закон, и правилно е приложил към доказателствата по делото и разясненията по ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

            Не е било спорно по делото, че ответникът е взискател по изп.дело 2399/2010 г. след конституирането му като такъв по силата на договор за цесия с кредитора по изп.лист и начален взискател “Кредибул“ АД. Мотивите на първоинстанционния съд са в съответствие със закона и ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно действията, които прекъсват давността, - а именно молби то взискателя за прилагане на изп.способ, налагането на запор или възбрана или предприемането на което и да е друго изпълнително действие в рамките на избрания изпълнителен способ, вкл. и постъпването на парични суми от наложения запор на трудово възнаграждение.

            Съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, т.е. по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. С подаването на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на определен изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, т.е. редовна молба, давността се счита за прекъсната на основание чл. 116, б. "в" от ЗЗД. В този смисъл са и мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /ТР/ , в които е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, както и че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва многократно в изпълнителния процес - с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В тази връзка следва да се посочи, че за прекъсването на давността с отправено от взискателя искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ, е без значение дали съдебният изпълнител е предприел или не е предприел конкретни действия във връзка с това искане, тъй като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали кредиторът действа. Редовната молба на взискателя за образуване на изпълнително дело прекъсва давността. В ТР в действителност се посочва изрично, че образуването на изпълнителния процес не спира или прекъсва давността, но под образуване на изпълнителния процес се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с постановление /а сега с разпореждане съгласно чл. 434 от ГПК, ред. ДВ, бр. 86, 2017 г. / образува изпълнителното дело в качеството му на процесуален орган. Това налага извода, че подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а такава е и молбата, съдържаща овластяване по чл. 18 от ЗЧСИ, прекъсва давността. Аргумент за този извод е даден и в мотивите по т. 10 от ТР, в което изрично се посочва, че е нередовна молбата за изпълнение /освен при наличието на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ/, в която взискателят не е посочил изпълнителен способ и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 129 от ГПК, като изрично се посочва, че такава молба не прекъсва давността. Ето защо, въззивният съд приема, че с молбата на взискателя от 03.09.2010 г. давността за принудително събиране на вземането е прекъсната.

            Прекъсва давността след това и предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица, както се сочи в т.10 от ТР. Давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Прието е, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., според което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Прието е, че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).

            В аспекта на изложеното следва извод, че следващите из.действия, които прекъсват давността, са подаваните от самия взискател молби за предприемане на изп.действия, които са подавани през интервали по-малки от 2 години, тъй като  взискателят е длъжен да поддържа висящността на изп. процес. Такива други действия с прекъсващ спрямо давността ефект, са и наложените запори върху вземания на длъжника по трудово правоотношение и по банкови сметки, катто и възбрана върху недв. имот, също и постъпленията от работодателя въз основа на наложения запор, като между всяко едно от тези не е имало повече от 2 години до 17.06.2015 г. Ето защо до 17.06.2015 г. не е налице основание за настъпване прекратяване на изпълнението по силата на закона съгласно чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, нито е изтекла давността за вземането по тази причина, тъй като от всяко прекъсване започва да тече нова давност.

            С разпореждане от 22.06.2015 г. по изп.д.2399/2010 г., ЧСИ Я. служебно е присъединил това изп.дело към друго вече образувано при него изп.д.2442/2014 г. със същите взискател и длъжник, по друг изп. лист.       Разпоредбата на чл. 456 от ГПК не предвижда възможност за присъединяване на изпълнителни дела, а само възможност на взискател по едно изпълнително производство да се присъедини към друго такова. Това обаче не води до обединяване на отделните изпълнителни производства, които продължават да съществуват самостоятелно, дори и взискателя и дължника да са едни и същи лица. Съществувала е възможност за образуване на едно изпълнително производство по двете молба, което обаче не е направено ри образуване на второто изп.дело през 2014 г. Независимо от това, въззивиният съд намира, че доколкото с молбата за образуване на изп.д. 2399/2010 г. взискателят е направил възлагането по чл. 18 от ЗЧСИ към съдебния изпълнител, което не  е било оттеглено впоследствие при заменянето му с новия взискател-цесионера „Агенция за събиране на вземанията“ АД, то взискателят може да се ползва от извършените от съдебния изпълнител действия и по изп.д.2442/2014 г., които също са годни да прекъснат давността и за вземанията, предмет на изп.д.2399/2010 г. / в този смисъл напр. решение  № 48 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 76/2018 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/. А това са наложени запори до работодателя, и на  банкови сметки на длъжника през 2017 г. и 2018 г.

            Същевременно въззивният съд отчита и факта, че и след постановеното от ЧСИ присъединяване на изп. Дело 2399/10 към изп.д.2442/14 г., взискателят е продължил да подава до съдебният изпълнител молби по изп.д.№ 2388/10 г. с искания да се предприеман посочени изп. способи за удовлетворяване на вземанията му по изп.лист, които молби, макар и намиращи се приложени към изп.д.№ 2442/2014 г. са с ефект да прекъсван давността по изп.д.№ 2399/2010 г., доколкото са и подавани пред периоди по-малки от 2 години  : молби от 16.06.2015 г., от 30.11.2015 г., 09.12.2016 г., 11.10.2017 г., 30.05.2018 г. Дали е постигнат ефект от тези молби е без значение за ефекта, който те произвеждат, а именно да прекъсват давността. Ето защо и въззивният съд приема, че взискателят не  е бездействал в периоди повече от 2 години по изп.д.2399/2010 г. дори и след разпореденото от ЧСИ Я. присъединяване към изп.д.2442/2014 г. на същия съдебен изпълнител, при което не е налице основание за перемпция на изпълнението по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

            Поради съвпадане изводите на двете инстанции обжалваното решението следва да се потвърди изцяло.

            По разноските за въззивната инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивника-ищец разноски за въззивното производство остават  в негова тежест. Въззиваемата страна-ответник има право на разноски, за защита от юрисконсулт, в минимален размер от 100 лв. по чл.25 от НПП, вр. чл.37 от ЗПП, при съобразяване на липсата на фактическа  и правна слжгност на спора пред въззивния съд. Възнаграждението по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от съда, а не от страната, при което наличието или липсата на възражение от насрещната за прекомерност на соченото такова е без значение.

Воден от горните мотиви, СГС

Р Е Ш И :      

            ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 67875 от 18.03.2019 г., постановено по гр.д. № 52284/2018 г. на СРС, 42 състав .

            ОСЪЖДА В.Т.Д., ЕГН **********,с адрес *** да заплати на основание чл..78,ал.З и ал.8 от ГПК н. „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК ********,със седалище и адрес на управление ***, офис сграда Лабиринт, ет.2,офис 4, сумата от 100 ( сто ) лева юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване съгласно на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.