РЕШЕНИЕ
№ 4015
гр. Пловдив, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Владимир Р. Руменов
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело №
20215330115244 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК – решение по исково производство.
Искове на М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес в *********,, против два ответника –
„Кредисимо „ ЕАД , ЕИК *********, и „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, и двете дружества
- със седалище и адрес на управление гр. София 1463 , район Триадица, бул. „Витоша„ №
146, и искове с правно основание в чл. 22 от Закона за потребителския кредит , чл. 146 от
Закона за защита на потребителите и чл. 26 от Закона за задълженията и договорите.
Твърденията в пространната искова молба са, че между М. и „Кредисимо „ АД имало
договор за потребителски кредит под № ****************, сключен на ********* година.
По силата на договора, М. получил назаем сума от 600 лева, който следвало да върне ведно
със възнаградителна лихва, при посочен фиксиран годишен процент на кредиторовото
възнаграждение по заема в размер на 37.24 % и посочен в договора годишен процент на
разходите от 50 %.
Договорено било също така длъжникът да предостави обезпечение по кредита – банкова
гаранция , учредяема в срок от десет дни от датата на сключването , или да сключи с
одобрено от кредитора лице договор за поръчителство. Затова на същия ден , 09.05.2018г.,
ищецът сключил с „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК ********* договор за поръчителство , което да
обезпечи вземанията на „Кредисимо „ АД по договора за кредит. Между страните по този
договор било договорено възнаграждение за така поетото поръчителство, в размер от 179.75
лева, като за всеки нов период на револвиране на вземанията по договора за кредит се
дължи ново, отделно възнаграждение.
1
Твърди се обаче, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основанието
по чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК, вр. с чл. 22 от същия закон, тъй като в него не били вписани
както общата дължима от М. сума, така и годишния процент на разходите по договора.
Отделно са изложени доводи, че възнаграждението за поръчител, дължимо на втория
ответник, е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите по кредита , което
не е направено. По този начин се посочвал в договора за кредит годишен процент на
разходите по- нисък от действителния, при което се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от
Закона за потребителския кредит. Едновременно се твърди и друго: че прилагането на
действителния ( всъщност по – висок ) процент на разходите съставлявало заблуждаваща
търговска практика по отношение на длъжника като потребител, тъй като създавало
предпоставки , ответното дружество да претендира от ищеца „престирането на недължими
разходи по кредита „.
Договорът бил нищожен на основанието по чл. 22 от ЗПК , тъй като в него липсвало
посочване на дневния лихвен процент;
Релевира се и нищожност на договора за поръчителство, тъй като М. нямал интерес от
такъв договор, при което същия бил лишен от основание; договарянето на възнаграждение
за поръчителството противоречи на добрите нрави, а клаузата , с която такова било
договорено, била неравноправна като нееквИ.лентна.
С оглед казаното , ищецът иска да се прогласи по отношение на „Кредисимо „ ЕАД
нщожността на договораза кредит на основанията по чл. 22 от ЗПК или чл. 146 от Закона за
защита на потребителите, евентуално , ако такава не се установи – то да се прогласи
нищожност на отделната клауза на чл. 4 ал. 1 от договора, която предвижда задължение на
М. да предостави точно определено обезпечение. Иска се по отношение на „Ай Тръст„ ЕАД
да се прогласи и нищожност на договора за поръчителство, тъй като е нерваноправен по
смисъла на чл. 146 от ЗЗП. Иска се и присъждане на разноските по спора, а на
процесуалния представител на ищеца – и хонорар по чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Ответниците оспорват исковете, отричат нарушение на чл. 11 от ЗПК или наличие на
неравноправни клаузи. Моли исковете да бъдат отхвърлени и да се присъдят направените
разноски.
Искове с правно основание в чл. 19 ал. 5, чл. 22 от Закона за потребителския кредит и
чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Те са допустими , при очевиден интерес от
исканото установяване.
Предвид изложеното от страните и ангажираните от тях доказателства , съдът съобрази
следното:
І. Сключването на договора за потребителски кредит с „Кредисимо“ АД, под номер № под
№ ***********, сключен на 09.05.2018 година, не е спорно между страните; то е и доказано,
като по делото има копие от него; не се спори , че сумата от 600 лева е усвоена от М. .
Тъй като договорът за кредит попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за
2
потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за
потребителска защита на кредитополучателите. В договора за потребителски кредит и
предхождащия го във времево отношение стандартен формуляр за преддоговорна
информация има посочване на годишен процент на разходите , и формалното изискване на
чл. 11 е изпълнено. Съобразно чл. 19 ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България. Има се предвид Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения, (Обн., ДВ, бр. 106 от 23. 12.
2014 г.), в сила от 1 януари 2015 г. според едниствения член на което , „годишния размер
на законната лихва за просрочени парични задължения се определя в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта“. Доколкото обаче основния лихвен процент на
БНБ към периода е 0.01 % , то ГПР по договора не трябва да надхвърля повече от 50.05 %.
Няма спор по делото по това, че възнаграждението по договора за гаранция не е включено
в размера на годишния процент на разходите по кредита. Тъй като гаранционното
възнаграждение е разход по кредита, пряко свързан с договора за потребителски кредит, тъй
като се дължи и при точно плащане, известно е на кредитора - едноличен собственик на
капитала на гаранта, и което потребителят трябва да заплати, то е следвало да бъде
включено като сума в годишния процент на разходите съобразно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. В
договора за кредит е посочен процент на разходите, близък до максимално възможния и
съдът приема, че с включването му, посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер на ГПР
е надвишен, а посочения в договора процент не отговаря на реално прилагания.
Посочването на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит е
основно изискване на закона към формата на тези договори, за да може закона да постигне
заложените в чл. 2 цели , и същевременно да даде на потребителя точна информация,
възоснова която кредитополучателя да прецени интереса си от такъв договор. Освен че
съставлява заблуждаваща и нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г от Закона за
защита на потребителите, всяко неточно посочване на различен от действителния общ
разход по кредита заобикаля разпоредбите, смисъла и целите на специалния Закон за
потребителския кредит, и затова и нормата на чл. 11 ал. 1 т . 10 от ЗПК има предвид само
посочването на математически и нормативно точен процент на разходите – такъв , който
отговаря на действително прилагания , изчислен по реда на приложение № 1 от закона, и
при посочване на всички използвани допускания , посочени там. Всяко неточно посочване
следва да бъде санкционирано по един – единствен начин, чрез прогласяване на общата
недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК.
Без значение е това, че страни по двата договора са различни лица, тъй като разпоредбите
на Закона за потребителския кредит „се прилагат и в случаите, когато между потребителя и
кредитора са сключени няколко договора за кредит, …… чието сключване е с цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона“ (чл. 3). Затова, и за да постигне законът
3
целите си по чл. 2, той следва да се приложи и по отношение на договорите, с които
потребител – кредитополучател сключва с трето лице договор за „гаранция“ , който договор
на практика съставлява възмездно поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗЗД. Горното
важи с още по – голяма сила тогава, когато кредитодателя и гаранта са свързани по смисъла
на §1 от Търговския закон лица – установява се при справка в търговския регистър, че
„Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, е едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст”
ЕАД, ЕИК *********.
ІІ. По сключването на договора за гаранция с втория ответник също не се спори , по
делото има и копие от същия. Договорът за гаранция / поръчителство е неравноправен по
смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – той води до значително
неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства недобросъвестно
и нееквИ.лентно кредитора по договора за кредит. Тук следва да се отбележи и
разпоредбата на т. ІV .4 изр. последно от общите условия на договорите на „Кредисимо„
АД , според която непредставянето на обезпечение автоматично води до отказ за сключване
на договора, тоест, заобикаля се и разпоредбата на чл. 10 ал. 2 от ЗПК , след като кредитор
и гарант са свързани лица по смисъла на §1 от Търговския закон лица , като „Кредисимо“
ЕАД, ЕИК ********* е едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК
*********.
На следващо място , пак доколкото кредитор и гарант са свързани, договора е с
невъзможен предмет, тъй като липсва отделно имущество, с което гаранта да отговаря пред
кредитодателя. Такъв договор е нищожен по смисъла на чл. 26 ал. 2 предл първо от Закона
за задълженията и договорите.
Исковете са основателни. Тъй като иска да се прогласи нищожност на договора за кредит в
целостта му е уважен , съдът няма да се произнесе по евентуалното съединеното искане за
прогласяване на нищожността на отделни клаузи от същия.
Разноските по иска се присъждат в тежест на ответниците , тъй като исковете са уважени
изцяло. Дължи се хонорар на представител на ищеца, на основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата ( не се ангажираха доказателства за имущественото състояние на ищеца и
съдът не може да отрече отрицателното му твърдение за липса на средства), които се
определя да е минималния такъв от 300 лева към датата на подаването на исковата молба.
Останалите разноски се присъждат по равно в тежест на ответниците.
Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
Признава за установено спрямо „Кредисимо „ ЕАД , ЕИК *********, и „Ай Тръст” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1463 , район Триадица, бул.
„Витоша„ № 146, че в отношенията му с ищеца М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес в
4
*********, е нищожен на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит,
договора между страните №******** от 09.05.2018г.
Осъжда „Кредисимо „ ЕАД , ЕИК *********, и „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 1463 , район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да
заплати на М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес в *********, разноски по делото в размер на
110 лева.
Осъжда „Кредисимо „ ЕАД , ЕИК *********, и „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София 1463 , район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да
заплати на адвокат Е. Г. И., ПАК , адрес на дейност **************** сумата от 300 лева
хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Признава за установено спрямо „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София 1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, че в отношенията му с
ищеца М. Ж. М., ЕГН **********, с адрес в *********, е нищожен на основанието по 146
от ЗЗП договор за предоставяне на поръчителство от дата 09.05.2018г.
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София
1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да заплати на М. Ж. М., ЕГН **********, с
адрес в *********, сумата от 110 лева разноски по делото.
Осъжда „Ай Тръст” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София
1463, район Триадица, бул. „Витоша„ № 146, да заплати на Е. Г. И., ПАК , адрес на дейност
******************, сумата от 300 лева хонорар по делото, на основание чл. 38 от Закона
за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5