Р Е Ш Е Н И Е № .....
гр. Враца, 04 декември 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански състав, в публично
заседание на 19.11.2020 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при
секретаря Анита Петрова
като разгледа докладваното от съдията Иванов гражданско дело № 5055 по описа за 2019 г. на Врачанския районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предложение 1 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
„Топлофикация-Враца“ ЕАД с *********гр. Враца,
ул. „Максим горки“ № 9, представлявано от изпълнителния директор Радослав
Иванов Михайлов, е предявило срещу Р.Г.Г. с ЕГН ********** *** иск
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата 113,40 лева – главница, представляваща незаплатени суми за услуга дялово
разпределение на топлинна енергия за жилище на адрес *********, формирана както следва по периоди и размери: от 01.05.2011 г. до 30.04.2012 г. –
14,00 лева; от 01.05.2012 г. до 30.04.2013 г. – 14,00 лева; от 01.05.2013 г. до
30.04.2014 г. – 14,00 лева; от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. – 14,00 лева; от
01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. – 14,00 лева; от 01.05.2016 до 30.04.2017 –
14,00 лева; от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. – 14,00 лева; от 01.05.2018 г. до
30.04.2019 г. – 15,40 лева, ведно със законната лихва от 12.08.2019 г. – датата
на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК, за която сума е издадена заповед № 2034
от 13.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. дело № 3259/2019 г. на Врачански районен съд.
Ищецът
поддържа, че с ответника са се намирали в облигационни отношения по силата на
чл. 139в, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ) и общите условия на ищцовото
дружество, в изпълнение на които топлофикационното дружество заплаща вместо
потребителите цената на извършена услуга дялово разпределение. От своя страна
ответникът се явява неизправна страна, тъй като е останал задължен за
стойността на заплатената от ищцовото дружество вместо ответника цена на
извършена услуга дялово разпределение за исковия период. Междувременно ищецът
поддържа, че се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 3259/2019 г. на Врачански районен съд,
която е връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК – чрез залепване
на уведомление на постоянния му и настоящ адрес, като след направена служебна
справка не са установени действащи трудови договори на ответника. В тази връзка
ищецът прави искане за съдебно установяване на вземанията си. Претендира
разноски както по заповедното, така и по исковото производство.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът Р.Г.Г., чрез особения си представител по чл.
47, ал. 6 от ГПК адв. М.И.Д., е подал писмен отговор, с който е оспорил иска по
основание и размер по следните съображения: липсват доказателства ответникът да
се е намирал в договорни отношения с ищеца; ответникът не дължи процесните
суми, тъй като същите са погасени с изтичането на кратката тригодишна
погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
В заповедното производство-ч. гр. дело № 3259/2019 г. на
Врачанския районен съд липсва подадено от длъжника Р.Г.Г. възражение по чл. 414 от ГПК, тъй
като исковата молба по настоящото дело е подадена на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК-след залепване на
уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК на постоянния и настоящ адрес на длъжника.
След като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с доводите и
съображенията на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
страна:
С молба с вх. №
262542/19.10.2020 г. ищецът е представил влязло в сила решение № 699 от
16.10.2012 г. по гр. дело № 2461/2012 г. на Врачански районен съд и одобреното
с него споразумение по чл. 50 от ГПК за прекратяване на брака между ответника Р.Г.Г.
и съпругата му Антония Чавдарова Горанова. Съгласно споразумението придобитото
по време на брака жилище на адрес *********, представляващо семейна имуществена
общност, става еднолична и изключителна собственост на съпруга Р.Г.Г., който е
заплатил на съпругата си Антония Чавдарова Горанова стойността на притежаваната
от нея 1/2 идеална част от същия апартамент.
От писмените доказателства по
делото се установява, че имотът, находящ се в ********* е топлоснабден.
От гореизложеното съдът
приема, че ответникът е придобил качеството си на потребител на топлинна
енергия по смисъла на Закона за енергетиката.
Като доказателства по делото
са представени договор от 30.09.2002 г. между „Бруната България” ООД гр. София
и етажната собственост на адрес *********за извършване на услугата „дялово
разпределение” на топлинна енергия и топла вода за обектите в същата етажна
собственост, протокол от проведено общо събрание на собствениците в същата
етажна собственост, както и договор от 30.06.2006 г., сключен от „Топлофикация-Враца”
ЕАД гр. Враца и „Бруната България” ООД гр. София, от които се установява, че договорът
е с предмет задължението на „Бруната България” ООД гр. София да извършва услугата
„дялово разпределение”, като това задължение се изпълнява чрез възлагане на
дейността на „Топлофикация Враца” ЕАД гр. Враца, както и справка за неплатените
фактури и дължими суми.
От представените писмени доказателства се установява
също, че етажната собственост на адрес *********има сключен договор с „Бруната България” ООД гр. София за извършване на услугата „дялово
разпределение” и че между „Топлофикация-Враца” ЕАД гр.
Враца и „Бруната България”
ООД гр. София е сключен договор с
предмет задължението на „Бруната България”
ООД гр. София да
извършва услугата „дялово разпределение”, като цената на услугата е посочена в приложените на л. 20-26 от делото
тарифи.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира
исковите претенции за основателни и доказани.
С мотивите на тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. дело №
2/2016 г. на Върховния касационен съд, ОСГК е прието, че решенията на общото
събрание на етажните собственици и титулярите на вещно право на ползване са
особен вид сделки, те се приемат при осъществяване на формална процедура (срв.
раздел ІІ, глава ІІ от Закона за управление на етажната собственост - ЗУЕС) и
обвързват всички титуляри на право на собственост върху обекти в сградата.
Решенията, когато се стабилизират поради неоспорването им пред съд или ако
оспорването бъде отхвърлено, стават задължителни за изпълнение от всеки етажен
собственик, независимо дали е участвал при приемането им и дали е дал съгласие
за сделката (чл. 38 от ЗУЕС). С приемането на ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като
услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като
колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата „доставка на
централно отопление”. С оглед тези съображения с решението се задължават
съдилищата да прилагат за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна
енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, разпоредбите на Закона
за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с
параграф 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, която действа в процесния период и към настоящия
момент, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители (клиенти) на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. За да
бъде изгубено качеството на потребител на топлинна енергия, е необходимо
най-малко две трети от всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
в сграда-етажна собственост, присъединени към самостоятелно отклонение на
абонатна станция, да декларират писмено, че не желаят да бъдат потребители на
топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване - чл. 153, ал. 2
от ЗЕ. Според алинея трета на същата разпоредба, лицата по ал. 2 се смятат за
потребители (клиенти) на топлинна енергия до датата на прекратяване на
топлоснабдяването. Тази нормативната уредба показва, че фактът на притежаване
на собствен апартамент, находящ се в топлоснабдена сграда-етажна собственост, е
достатъчен, за да направи собственика потребител (клиент) на топлинна енергия
за битови нужди.
В
конкретния случай по делото е безспорно установено, че жилището с адрес *********
е изключителна собственост на ответника. Установено е по категоричен начин, че
този апартамент се намира в сграда, включена към централизирано топлоснабдяване
– отопление и битово горещо водоснабдяване, към топлопреносната мрежа на „Топлофикация-Враца”
ЕАД. Няма данни и наведени от ответника доводи, че две трети от собствениците
са заявили писмено, че желаят да бъде прекратено топлоснабдяването на сградата –
етажна собственост.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, както в редакцията му към процесния период, така и към
настоящия момент продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия. Видно от представените по делото общи условия на „Топлофикация-Враца”
ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребителите в гр. Враца,
валидни през процесния период е, че не се предвижда писмена форма за сключване
на договор между продавача на топлинна енергия и потребителите за битови нужди.
Следователно в нормативната уредба дори не съществува задължение за сключване
на изрични писмени договори между топлопреносното предприятие и отделните
потребители на топлинна енергия за битови нужди като условие за възникване на
облигационно отношение във връзка с продажбата на топлинна енергия. Такова правоотношение
възниква по силата на самия нормативен акт и общите условия и обвързва
потребителя с въведените в тях права и задължения. Следва също да се има
предвид, че разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ се явява специална по отношение на
чл. 298 от ТЗ.
Посочената
нормативна уредба и анализът на същата водят до извода, че притежаваното от
ответника право на собственост върху жилище, находящо се в топлоснабдена сграда
– етажна собственост, е достатъчен факт, за да се приеме, че между него и ищеца
е възникнало облигационно правоотношение във връзка с продажба на топлинна
енергия, без да е било необходимо сключването на писмен договор или изрично
приемане на общите условия. Обстоятелството дали в конкретното жилище се
потребява топлинна енергия има значение единствено относно компонентите и
размера на задължението – дали ще се начислява за отопление, за битово горещо
водоснабдяване или само за сградна инсталация, но не и относно съществуването
на облигационното правоотношение.
Съгласно чл. 139в, ал. 1 от ЗЕ, считано от отоплителен
сезон 2006/2007 г. топлопреносните предприятия сключват договор с търговеца,
извършващ услугата „дялово разпределение” при общи условия, като с ал. 3 от
същата разпоредба се задължават топлопреносните дружества да заплащат вместо
потребителите и цената на услугата „дялово разпределение”. По силата на §5 от ПЗР на Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
договорните отношения потребителите и търговците, извършващи услугата „дялово
разпределение” се считат прекратени от
момента на сключване на договор между „Топлофикация-Враца”
ЕАД гр. Враца и „Бруната България”
ООД гр. София, а именно от 30.06.2006 г., след която дата цената за услугата „дялово
разпределение“ е дължима от ответника на ищцовото топлофикационно дружество, а
не на „Бруната България”
ООД гр. София.
Претендираните с исковата молба суми за услугата „дялово
разпределение” са формирани по начин, който съответства на ценоразписа, посочен
в приложените на л. 20-26 от делото документи.
С оглед на така действащата нормативна уредба се налага
извода, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона да заплаща
на ищцовото топлофикационно дружество цената на услугата „дялово
разпределение”, считано от отоплителен сезон 2007/2008 г.
По възражението за давност:
Възражението е основателно. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на Върховния касационен съд,
ОСГТК, задълженията на потребителите на топлинна енергия представляват
задължения за периодично плащане, тъй като са налице повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения с посочен в общите условия
падеж, поради което и по отношение на тях е приложима давността по чл. 111, б. „в”
от ЗЗД. В чл. 32, ал. 1 от Общите условия е предвидено, че купувачите са длъжни
да заплащат месечните си задължения за доставена топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, а в ал. 6 на същата разпоредба е
предвидено, че при неизпълнение на задължението в срок дължат обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения (каквито са процесните за главница), давността тече от
деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не
може да иска предсрочно изпълнение). Следователно задълженията на ответника за
заплащане на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни –
както вече бе отбелязано, според общите условия месечните суми за топлинна енергия са били дължими в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед липсата на
твърдения и доказателства за спиране или прекъсване на давността, съдът приема
за погасени по давност всички месечни вземания, чиято изискуемост е настъпила
преди повече от три години назад, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, с който момент законът свързва
настъпването на последиците на подаване на исковата молба, т.е. преди 12.08.2019 г., а такива са претендираните задълженията
за заплащане на услугата „дялово разпределение“ за доставена топлоенергия за
периода м.01.2011 г. – м.04.2016 г., чиито размер възлиза на сумата 70,00 лева.
Предвид гореизложеното, предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен – погасен по
давност до размера 70,00 лева и за периода м.01.2011 г. – м.04.2016 г., както
и да се уважи като основателен и доказан в останалата част – до размера 43,40
лева и за периода м.05.2017 г.-м.04.2019 г.
При този изход на делото
право на разноски възниква и за двете страни, като ищецът своевременно е
направил искане и е представил доказателства за направени разноски, както
следва: в заповедното производство 25,00 лева-държавна такса и 50,00 лева-юрисконсултско
възнаграждение, както и по настоящото дело 25,00 лева-държавна такса
(надвнесената сума в размер на 50,00 лева е недължимо внесена и подлежи на
връщане при поискване), 150,00 лв.-депозит за особен представител и 100,00
лв.-юрисконсултско възнаграждение, определено
от съда на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37, във вр. 1 от ЗПП,
във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП. От така направените разноски на ищеца се
следва по заповедното производство-ч. гр. дело № 3259/2019 г. на Врачански
районен съд сумата 28,70 лева за разноски, както и му се следва по настоящото
дело сумата 105,25 лева за разноски, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът не е поискал
разноски и не е представил доказателства за извършени такива, поради което
съдът не й присъжда такива.
Мотивиран от
всичко гореизложено, Врачанският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК, че Р.Г.Г. с ЕГН ********** *** дължи на „Топлофикация-Враца” ЕАД с *********със седалище и адрес
на управление гр. Враца, ул. „Максим Горки” № 9 сумата 43,40 лева – главница,
представляваща незаплатени суми за
услуга дялово разпределение на топлинна енергия за жилище на адрес *********, формирана както следва по периоди и размери: от 01.05.2016 до
30.04.2017 – 14,00 лева; от 01.05.2017 г. до 30.04.2018 г. – 14,00 лева; от
01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. – 15,40 лева, ведно със законната лихва от 12.08.2019
г. – датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК, за която сума е
издадена заповед № 2034 от 13.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 3259/2019 г. на Врачански районен съд, като ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен-погасен по
давност иска с правно основание чл. 422 от ГПК в останалата му част, за
разликата до пълния предявен размер и за останалия период, а именно за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 70,00 лева – главница,
представляваща незаплатени суми за
услуга дялово разпределение на топлинна енергия за жилище на адрес *********, формирана както следва по периоди и размери: от 01.05.2011 г. до
30.04.2012 г. – 14,00 лева; от 01.05.2012 г. до 30.04.2013 г. – 14,00 лева; от
01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. – 14,00 лева; от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.
– 14,00 лева; от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. – 14,00 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Р.Г.Г. с ЕГН ********** *** да заплати на „Топлофикация-Враца” ЕАД с *********със седалище и
адрес на управление гр. Враца, ул. „Максим Горки” № 9 сумата 28,70 лева-разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство – ч. гр. дело № 3259/2019
г. на Врачански районен съд и сумата от 105,25
лева-разноски за държавна такса, депозит за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение по гр. дело № 5055/2019 г. на Врачански районен
съд, съразмерно с уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Врачански окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: