РЕШЕНИЕ
гр.
София, …..2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, II-А въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесет и
четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 14714/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 113777/09.05.2017 г., постановено по гр.
д. № 58525/2016 г. по описа на СРС, I Г. О.,
120-ти състав, е признато за установено, че „Б.Т.“ ЕООД дължи на „И.П.И.С.“ ЕАД
на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 и чл. 86 ЗЗД сума в
размер на 1800,15 лева, представляващи наемна цена по договор за наем от
24.03.2014 г. за месец януари 2015 г., с ДДС, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 3600,29 лева. С решението е признато за
установено, че „Б.Т.“ ЕООД дължи на „И.П.И.С.“ ЕАД на основание чл. 422 ГПК,
във вр. чл. 232, ал. 2, пр. 2 и чл. 86 ЗЗД сумата от 6275,80 лева,
представляващи стойността на дължима такса смет за периода 01.04.2014 г. до
31.12.2014 г. за наетия имот, представляващ ПИ с идентификатор 68134.4355.76 по
ККР на гр. София, с площ от 5543 кв. м., с трайно ползване – за друг вид
застрояване и съставляващ имот с пл. № 1921, нанесен в кадастрален лист 132 по
неодобрения кадастрален план на гр. София, местност „Модерно предградие“, кв.
„Обеля 2“, с площ от 3350 кв. м., и поземлен имот с пл. № 2078, нанесен в кад.
лист 132 по неодобрения кадастрален план на гр. София, местност „Модерно
предградие“, кв. „Обеля 2“, с площ от 2100 кв. м., за които е отреден УПИ IV-1921, 2078, кв. 18 по плана на гр. София, местност
„Модерно предградие“, заедно с построените в имота сгради.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника, като последният сочи, че обжалва първоинстанцинното решение
в частите, с които е признато за установено, че дължи суми на ищеца, тъй като в
същите решението било неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Твърди, че
не можело да се претендира цена за месец, следващ датата на прекратяване на
договора, като първоинстанционният съд следвало да съобрази, че въззиваемият-ищец
на 29.01.2015 г. бил претендирал изпълнение на задължение, което било
възникнало на 06.02.2015 г. и за което било издадена фактура. Поддържа, че се
претендирало бъдещо задължение, по което не била издавана фактура, като същото
не било изискуемо и дължимо към момента на уведомлението, поради което и искът
следвало да се охвърли изцяло. Навежда доводи по отношение претенцията за такса
смет, като сочи, че спорът е дали тя изобщо е дължима за имота, който бил
ползван от ответника. Излага съображения във връзка с представените по делото
доказателства, че не било ясно процесната такса смет за кой имот се отнася,
като за последният липсвала каквато и да била идентификация. Твърди, че от
доводите на процесуалния представител на въззиваемия, че имотите се водели по
партиден номер, отново не станало ясно дали партидният номер, по който била
платена таксата, съответства на процесния имот. Поддържа, че първоинстанционният
съд неправилно бил приел, че сумата по втория иск се дължи, тъй като липсвали
достатъчно доказателства в тази насока. Иска отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивна жалба, в който се твърди, че жалбата е процесуално допустима, но
неоснователна. Поддържа, че правилно районният съд бил приел, че страните са се
намирали в наемно правоотношение по договор за наем, който е бил прекратен
поради неизпълнение на паричните задължения на наемателя. Навежда доводи, че са
неоснователни оплакванията на въззивника, че не са му били предоставени
своевременно фактурите за дължимите плащания. Освен това въззивникът бил наясно
със задълженията си по договора, а и не бил представил никакви доказателства,
че е заплатил задълженията си по същия. Излага съображения, че правилно
първоинстанционният съд бил приел, че се дължи такса смет, което аргументира и
с уговорените в договора клаузи. Твърди, че в приетата по делото ССчЕ бил
посочен размерът на дължимата за процесния период такса. Поддържа, че от
представените по делото доказателества не можело да се направи извод, че
задължението за такса смет касае други наети от въззивника-ответник имоти. Иска
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението не е било обжалвано в частта, с която искът
е бил отхвърлен, поради което в тази си част то е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 120-ти състав, е сезиран с първоначално
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 232, ал.
2, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД.
Основателността на претенцията, предмет на
първоинстанционното производство, е обусловена от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факт): 1) наличието на действително
облигационно отношение, възникнало на основание договор за наем; 2) наемодателят да е предоставил
безпрепястваното ползване на недвижимия имот, предмет на договора, на наемателя;
3) за процесния период да се дължи
такса „смет“ за отдадения под наем имот.
Представен е Договор за наем от 24.03.2014 г., сключен
между „И.П.И.С.“ ЕАД от една страна, в качеството на наемодател, и „Б.Т.“ ЕООД
от друга страна в качеството на
наемател. По силата на договора наемодателят предоставя на наемателя за
временно възмездно ползване следния недвижим имот: ПИ с идентификатор
68134.4355.76 по КККР на гр. София, с площ от 5543 кв. м., с трайно ползване –
за друг вид застрояване и съставляващ имот с пл. № 1921, нанесен в кадастрален
лист 132 по неодобрения кадастрален план на гр. София, местност „Модерно
предградие“, кв. „Обеля 2“, с площ от 3350 кв. м., и поземлен имот с пл. №
2078, нанесен в кад. лист 132 по неодобрения кадастрален план на гр. София,
местност „Модерно предградие“, кв. „Обеля 2“, с площ от 2100 кв. м., за които е
отреден УПИ IV-1921, 2078, кв. 18 по плана на
гр. София, местност „Модерно предградие“, заедно с построените в имота сгради.
В договора е уговорено, че срещу ползването на имотите наемателят заплаща месечен
наем, както следва: 767,00 евро без ДДС за първата година; 1790,00 евро без ДДС
за втората година и 2140,00 евро без ДДС за третата година.
Съгласно клаузата на чл. 2. 5. от договора, месечният
наем не включва следните такси и разноски, които се заплащат от наемателя
допълнително: сметки за електричество, отопление, вода, телефон, охрана, както
и разходи за общите части, такса „битови отпадъци“ – в размер, съобразно
ползваната част от имота.
Съобразно чл. 2. 4. от договора, страните са
уговорили, че наемът се заплаща авансово от наемателя на 1-во число на текущия
месец в неговата левова равностойност по курса на БНБ за деня на плащане по
банковата сметка на наемодателя.
В чл. 6.1. страните са договорили, че освен с изтичане
на срока на договора, същият се прекратява: а) по взаимно съгласие; б)
едностранно – с двумесечно предизвестие, отправено до другата страна; в)
едностранно от наемодателя с тридневно предизвестие, ако наемателят прекрати
или забави плащането на наема или други парични задължения по договора, дължими
към наемодателя или трето лице с повече от 10 работни дни, както и ако не
изпълнява което и да е друго свое задължение по настоящия договор. В този
случай наемодателят има право да задържи депозита по чл. 2.3. като неустойка;
г) други, предвидени в договора, случаи.
Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на
договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните
уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е
подписан от страните, като при липса на доказателства за неговата
неавтентичност, последният обвързва страните във връзка с извършените от тях
волеизявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Приложен е приемо-предавателен протокол от 09.04.2014
г., който е подписан от въззивника-ответник, като се установява, че
наемодателят е предоставил на наемателя ползването на имотите, уговорени в
договора.
Представени са фактура № 2689/30.09.2014 г. за сумата
от 6275,80 лева – такса „смет“ за периода от 01.04.2014 г. до 31.12.2014 г. и
фактура № 3309/06.02.2015 г. за сумата от 3600,29 лева – наемна цена за периода
м.01 и м. 02.2015 г.
От нотариална покана от 23.01.2015 г., рег. № 294, том
1, № 30 по описа на нот. М.Г., рег. № 303 от НК, се установява, че въззиваемият-ищец
е поканил въззивника-ответник в 7-дневен срок от получаване на поканата да
заплати задълженията си по договор за наем от 24.03.2014 г., възлизащи на
9876,08 лева. В поканата изрично е направено волеизявление, че при неизпълнение
договорът ще бъде прекратен. От удостовереното от нотариуса се изяснява, че
нотариалната покана е връчена на наемателя на 29.01.2015 г.
Приложена е справка хронология на задължения и
плащания по ДС (л. 50 в кориците на
делото) от ищеца.
От приетото и неоспорено заключение на ССчЕ се
установява, че процесните суми са осчетоводени от ищеца по счетоводна сметка
като вземания към ответника.
Съдът, при преценка на заключението на ССчЕ, съобразно
чл. 202 ГПК, намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на
поставените по делото задачи, като липсват данни, че експертът е
недобросъвестен или заинтересован от изхода на правния спор.
Настоящият съдебен състав при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства намира следното:
Договорът за наем представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото
сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления
на страните. Предаването на вещта, предмет на договора, и заплащането на
уговореното наемно възнаграждение не се включват в неговия фактически състав, а
са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, наемодателят
следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор.
Основното задължение на наемодателя е да предаде
наетата вещ на наемателя и да му предостави свободното ползване на обекта на наема
в рамките на уговорения срок, а за наемателя се пораждат следните правни
задължения: да заплати уговореното наемно възнаграждение, да пази вещта, като я
използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща всички
уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, както и да я
върне след изтичане на уговорения срок на ползване.
В случая, макар и изрично в клаузата на чл. 2.5. от
договора да е предвидено задължение за наемателя да заплаща такса „смет“,
претенцията по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД следва да бъде отхвърлена. Неправилно
първоинстанционният съд е приел, че същата е доказана по основание и размер,
както и че касае процесния имот.
От представените по делото доказателства не може да се
направи извод нито как е формирана такса „смет“, нито дали същата касае
процесния имот. Заключение в такава насока не може да се направи от приложената
справка хронология на задължения и плащания по ДС (л. 50 в кориците на делото), нито от
заключението на ССчЕ, което не е изследвало формирането на таксата и връзката с
процесния имот, а е изследвало счетоводните записвания и то единствено в
счетоводството на ищеца. Счетоводните книги не се ползват с материална
доказателствена сила на официални свидетелстващи документи относно съдържанието
им и последното следва да се преценява, с оглед всички обстоятелства по делото
– арг. чл.182 ГПК (така Решение № 185 от 30.10.2013 г. по търг. д. № 813/2012
г., II
Т. О. на ВКС). Поради това, че
счетоводните книги са производни, тъй като се изготвят на базата на първични
счетоводни документи, същите трябва да бъдат редовно водени, което не се
предполага, а трябва да бъде установено чрез съдебно-счетоводна експертиза. За
да се позове страната на счетоводните си записвания като доказателство, е
необходимо да е установила, че счетоводството ѝ е водено съгласно
изискванията на Закона за счетоводството, Търговския закон и съответните
подзаконови нормативни актове – така Решение № 169 от 31.01.2013 г. по търг. д.
№ 664/2011 г., II Т. О. на ВКС. Тоест, в случая
самото счетоводно записване не представлява пълно и главно доказаване, за което
въззиваемият-ищец носи доказателствената тежест да установи релевантните
обстоятелства, на които основава претенцията си за такса „смет“, а съдът е
длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока трябва да се отбележи,
че задължението не възниква от издаването и от осчетоводяването на фактура, а
от проявлението в обективната действителност на материалните предпоставки,
очертани в хипотезата на правната норма, регламентираща задълженията за
заплащане на предвидената такса.
С оглед изложеното в тази част въззивната жалба е
основателна, а пъроинстанционното решение е неправилно, поради което следва да
бъде отменено, а претенцията за заплащане на такса „смет“ да бъде отхвърлена.
По отношение оплакванията за недължимост на наема,
съдът намира, че правилно първоинстанционният съдебен състав е установил, че
въззивникът-ответник е ползвал имота през м. 01.2015 г. поради което същият
дължи заплащането на наемната цена. В тази насока правилен е и изводът,
включително с оглед чл. 6. 1. от договора, че с нотариалната покана договорът е
бил развален, доколкото по делото не са сочени, респ. – не са ангажирани
доказателства от наемателя, че е заплатил задължението си. Следователно, за м. 02.2015
г. наемната цена не се дължи, а в случай, че ползването все пак е продължило, е
налице друг ред за защита.
Ирелевантни в случая с оглед влязлото частично в сила
първоинстанционно решение са доводите на въззивника за това, че фактурата била
издадена за бъдещо вземане, тъй като в случая по отношение наемната цена за м. 01.2015
г. нито се спори, нито са ангажирани доказателства в тази насока, че имотът не е
бил ползван поради неосигурено безпрепятствено ползване от наемодателя, респ. –
че наемателят е напуснал имота и е върнал държането на последния на
наемодателя. Не са ангажирани и доказателства за погасяване на задължението
чрез плащане, поради което с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Следователно в тази част, тъй като правните изводи на
въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, то и
обжалваното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор с правна възможност да
претендират разноски разполагат и двете страните.
Въззивникът е поискал присъждането на деловодни
разноски, като е доказал, че реално е сторил такива, поради което и на
основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед отхвърлената част от
исковете, следва да му се присъди сумата от 132,08 лева, представляваща
деловодни разноски за въззивното производство.
Въззиваемият е поискал присъждането на разноски,
поради което с оглед отхвърлената част от исковете и на основание чл. 273 ГПК,
във. вр. чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл.
25, ал. 1 НЗПП, следва да му се присъди сумата от 18,23 лева, представляващи
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 113777/09.05.2017 г., постановено по гр. д.
№ 58525/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 120-ти
състав, в частта с която е признато
за установено, че „Б.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********, със
седалище и адрес на управление:***, дължи
на „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 232,
ал. 2, пр. 2 ЗЗД, сумата от 6275,80 лева,
представляващи стойността на дължима такса „смет“ за периода 01.04.2014 г. до
31.12.2014 г. за наетия имот, представляващ ПИ с идентификатор 68134.4355.76 по
ККР на гр. София, с площ от 5543 кв. м., с трайно ползване – за друг вид
застрояване и съставляващ имот с пл. № 1921, нанесен в кадастрален лист 132 по
неодобрения кадастрален план на гр. София, местност „Модерно предградие“, кв.
„Обеля 2“, с площ от 3350 кв. м., и поземлен имот с пл. № 2078, нанесен в кад.
лист 132 по неодобрения кадастрален план на гр. София, местност „Модерно
предградие“, кв. „Обеля 2“, с площ от 2100 кв. м., за които е отреден УПИ IV-1921, 2078, кв. 18 по плана на гр. София, местност
„Модерно предградие“, заедно с построените в имота сгради, както и в частта за разноските за
сумата над 285,96 лева до пълния присъден размер от 1488,60 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск
от „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Б.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***,
за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, във вр. чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, че „Б.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********
дължи на „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК: ******** сумата
от 6275,80 лева, представляващи стойността на дължима такса „смет“ за
периода 01.04.2014 г. до 31.12.2014 г. за наетия имот, представляващ ПИ с
идентификатор 68134.4355.76 по ККР на гр. София, с площ от 5543 кв. м., с
трайно ползване – за друг вид застрояване и съставляващ имот с пл. № 1921,
нанесен в кадастрален лист 132 по неодобрения кадастрален план на гр. София,
местност „Модерно предградие“, кв. „Обеля 2“, с площ от 3350 кв. м., и поземлен
имот с пл. № 2078, нанесен в кад. лист 132 по неодобрения кадастрален план на
гр. София, местност „Модерно предградие“, кв. „Обеля 2“, с площ от 2100 кв. м.,
за които е отреден УПИ IV-1921, 2078,
кв. 18 по плана на гр. София, местност „Модерно предградие“, заедно с
построените в имота сгради, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.07.2016 г. по ч. гр. д. № 38235/2016 г.
по описа на СРС, 120-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 113777/09.05.2017 г., постановено по гр. д.
№ 58525/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 120-ти
състав в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, да
заплати на „Б.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********
сумата от 132,08 лева, представляваща деловодни разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във
вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП „Б.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********, да
заплати на „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, сумата от 18,23 лева, представляващи
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1:
2.