Р Е Ш Е Н И Е
№ 207
гр. Пловдив, 07.02.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Пловдив, I състав, в публично съдебно
заседание на
деветнадесети януари две хиляди двадесет и трета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИНА
МАТЕЕВА
при секретаря К.Р., като
разгледа докладваното от председателя адм. д. № 3073 по описа на съда за
2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.145 от
Административно-процесуалния кодекс във връзка с чл.172 ал.5 от Закона за движението
по пътищата/ЗДвП/.
Образувано е
по жалба на Х.С.М., с ЕГН **********,***, против Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка/ЗППАМ/ № 22-3389-000174 от 11.11.2022
г., издадена от началник сектор към ОД на МВР – Пловдив, 06 РУ – Пловдив, с
която на основание чл.171 т.2а б.“а“ от ЗДвП е прекратена регистрацията на ППС
за срок от 6 месеца.
Жалбоподателят
моли да се отмени заповедта като незаконосъобразна. Твърди, че в обстоятелствената
част на оспорения акт липсва посочване на нарушената правна норма, липсва
връзка между наказаното лице и твърдяното нарушение, като не е посочено и за
коя хипотеза на цитирания текст е наложена мярката. Горното представлява
съществено процесуално нарушение, което е препятствало жалбоподателя да разбере
какво точно нарушение е извършил. Претендират се разноски по делото.
В
съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се
представлява. Постъпила е молба от процесуалния му представител адв. А., с
която поддържа жалбата.
Ответната
страна – началник сектор към ОД на МВР – Пловдив 06 РУ – Пловдив, не се явява и
не изпраща представител. С молба-становище оспорва жалбата и моли съда да я
отхвърли като неоснователна. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Съдът,
като разгледа становищата и възраженията на двете страни и след преценка на
събраните по делото доказателства, намери за установено следното:
ЗППАМ е връчена на адресата на 21.11.2022
г., а жалбата против нея е депозирана пред настоящата инстанция на 28.11.2022
г. – в рамките на срока за оспорване. Жалбата е подадена от
заинтересована страна, поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
От фактическа страна се
установява, че Х.С.М., като собственик на л. а. „Мерцедес Е240“ с рег. № ***,
на 11.11.2022 г. около 19:50 ч., в гр. Пловдив, на ул. „***“ № 46, допуснал да
бъде управлявано МПС от лицето С. Д. Д., ЕГН ***********, лишен от СУМПС по
административен ред.
За това деяние на С. Д. Д. е съставен АУАН серия GA
№ 609960/11.11.2022
г.
От така изложеното настоящият
състав на съда намира, че по несъмнен начин е установено наличието на
предпоставката за налагане на процесната ПАМ – управление на автомобил,
собственост на жалбоподателя Х.М., от лице, което не притежава свидетелство за
управление.
В заповедта не е налице неяснота
относно вида на автомобила и регистрационния му номер, както и, че мярката се
налага имено по отношение на това МПС, чиито регистрационни табели са били
иззети.
СРМПС и двата броя регистрационни
табели са иззети при налагането на мярката, в изпълнение на разпоредбата на
чл.172 ал.4 от ЗДвП. Изброяването на отнетите документи и регистрационни табели
в заповедта има отношение към начина на изпълнение на мярката, а не към нейното
съдържание, а начинът на изпълнение не е предмет на оспорване в рамките на
настоящото производство.
Оспореният административен акт е
издаден от началник сектор към ОД на МВР – Пловдив, РУ 06 – Пловдив,
упълномощен със Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. на директора на ОД на МВР –
Пловдив. Съгласно разпоредбата на чл.172 ал.1 от ЗДвП принудителните административни мерки по
чл.171 т.2а се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за
контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от
тях длъжностни лица. Със Заповед № 317з-3162/15.04.2022 г. на директора на ОД
на МВР – Пловдив, издадена в изпълнение на Заповед № 8121з-1632 от 02.12.2021
г. на министъра на вътрешните работи и на основание чл.43 ал.4 от ЗМВР, същият
е оправомощил посочените в нея административни органи и служители от дирекцията
да прилагат ПАМ, като за процесната мярка сред така оправомощените органи е и
началник сектор в РУ на МВР за съответната територия на управлението. Горното
налага извода, че оспорената заповед е издадена от оправомощен орган в рамките
на неговата компетентност.
Според правната норма на чл.171
т.2а б.“а“ от ЗДвП за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и
за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни
административни мерки, между които е прекратяване на регистрацията на пътно
превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без
да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за
категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство
или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по
съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно
отнето по реда на чл.171 т.1 или 4 или по реда на чл.69а от
Наказателно-процесуалния кодекс, както
и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за
което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една
година. В случая, безспорно е налице последната хипотеза – прекратяване
регистрацията на автомобил на собственик, чието МПС е управлявано от лице, за
което се е реализирало едно от така изброените обстоятелства, а именно – същото
е лишено от право да управлява МПС по съдебен ред.
ПАМ, като вид държавна принуда, не е
наказание, поради което въпросът за наличието на вина не е в основата на
хипотезата на приложимата нормативна разпоредба. Предвид различния вид
принуда, ПАМ се разграничава от наказанието, наложено с наказателно
постановление за същото деяние; тя е самостоятелен вид държавна принуда, която
се реализира от органа при наличието на нормативно предвидени предпоставки, а
сред тях не е наличието на виновно поведение на адресата. То би било
задължителен елемент, но от състава на административно наказателната
отговорност, каквато в случая не се търси от Василев.
В тази насока, неоснователно е
възражението на жалбоподателя, че липсва конкретизация за коя хипотеза на
чл.171 т.2 б.“а“ от ЗДвП иде реч. Точно и ясно е посочено, че автомобилът е
предоставен от собственика Х.М., на лице, което е неправоспособен водач, както
и че липсва връзка между наказаното лице и твърдяното нарушение. Това, че
правната норма не е посочена в обстоятелствената част, не представлява
съществено нарушение, довело до нарушаване правото на защита на жалбоподателя,
тъй като последният много добре е наясно, че е предоставил автомобила на лице,
което неправоспособен водач.
Адресат на мярката по чл.171 т.2а
от ЗДвП може да бъде само лицето, изрично визирано в правната норма, т. е.
субектът, по отношение на който, законодателят изрично е посочил, че може да се
прилага предвидената в разпоредбата ПАМ и това е собственикът на МПС - в случая
жалбоподателя. Макар и конституционно гарантирано, правото на лична собственост
би могло да бъде законодателно ограничавано по изключение в случаите, когато
следва да бъдат охранени особено важни обществени интереси - каквито без
съмнение са осигуряване на безопасността на движението по пътищата и животът и
здравето на останалите участници в движението. Възможността за ограничаване на
правото на собственост и правото на свободно придвижване е залегнала в чл.17
ал.5 и чл.35 ал.1 от КРБ и е приложима, когато следва да бъдат защитени
националната сигурност, народното здраве, правата и свободите на други
граждани, респ. да бъдат задоволени особено важни държавни или общински
интереси. Следователно, законодателно установеният превес на обществените
интереси спрямо личните, в определени случаи, не е израз на несъразмерност, а е
функция на действащия правов ред. Поради това, личният интерес на съсобственика
няма приоритет спрямо обществения, тъй като последният несъмнено е с по-висок
интензитет, а съразмерността винаги следва да се съобразява с основната цел на
закона. Законодателят е предвидил прилагане на мярката за собственик на
автомобил, управляван от неправоспособен водач, винаги, независимо дали водачът
е самият собственик или друго лице, с цел да се предотврати предоставянето на
МПС на лица, които нямат право да го ползват. Следва да се има предвид, че ПАМ
по чл.171 т.2а от ЗДвП не цели санкциониране на нарушителя и/или трети лица /в
случая – на собственика/, а постигане на правно определен резултат -
подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на
пътнотранспортните произшествия, на загиналите и ранените при пътни инциденти
участници в движението (Срав.: мотивите към ЗИД на ЗДвП - http:/parliament.
bg/bills/43/653-19-3.pdf и http:/parliament. bg/bills/43/554-01-162.pdf ) и
съобразяването на промените с Националната стратегия за подобряване
безопасността на движението по пътищата на Р България за периода 2011- 2020 г.,
приета с Решение на № 946 от 22 декември 2011 г. на Министерския съвет.
Законовата разпоредба предпоставя засягане на правата на съсобственик, в защита
на особено важния обществен интерес за осигуряване на безопасността на
движението по пътищата. Предвидената мярка е израз на държавната политика за
ограничаване и преустановяване управлението на МПС при изрично регламентираните
хипотези, сред които е и процесната, което е обществено значима цел, с оглед
значителния брой жертви и пострадали от т. нар. война на пътя. Това въздействие
върху субекта е преценено от законодателя като превенция срещу извършването на
определен вид правонарушения. Крайният резултат е осуетяване на възможността да
бъде извършено ново и/или повторно нарушение, чрез препятстване възможността за
движение по пътищата на ППС, макар и то да остава под властта на неговия
собственик/собственици. Противното би означавало МПС да запази регистрацията си
и да бъде годно за участие в движението, при което се губи възпиращият ефект на
ПАМ.
В разпоредбата на чл.171 т.2а от ЗДвП е
предвидено, че принудителната административна мярка се прилага за срок от шест
месеца до една година. В конкретния случай, компетентният орган е определил
минимално предвидения в закона срок - 6 месеца, което обуславя извод за
законосъобразност и съразмерност на наложената ПАМ въпреки липсата на мотиви
относно определения срок, след като същия и минимално възможния такъв. Определеният
минимален срок е за нарушение, типично за вида си, поради което настоящата
инстанция намира, че не са налице нарушения на принципите за съразмерност и
справедливост. Нормата е императивна, като не предоставя на компетентния орган
право на преценка, а последният действа изцяло в условията на обвързана
компетентност. При реализиране на фактите и обстоятелствата, представляващи
основание за прилагане на мярката, същият орган е длъжен да издаде акт, с който
да приложи предвидената в ЗДвП ПАМ.
Следва да се
посочи също така, че заповедта за прилагане на ПАМ има самостоятелни правни
последици, различни от акта, с който се установява нарушение, и
от санкционния акт, с който се налага административно наказание, а и
прилагането на ПАМ предхожда дейността по налагане на административно
наказание. Следователно, нормите на ЗАНН и НК са изцяло неприложими в случая, а
оттук и, доколкото по административното производство, нито административният
орган, нито съдът следва да преценяват въпроса за вината, нито знанието на
собственика на ПС дали последното е управлявано от лице измежду посочените в
чл.171 т.2а от ЗДвП е изцяло ирелевантно. Субективното
отношение на собственика на превозното средство не е елемент от фактическия
състав на посочената норма. Законово условие за прилагане на мярката е
единствено ПС да е управлявано от неправоспособен водач. Наличието или не
на противоправно поведение от страна на собственика, е без правно
значение, защото законът не се интересува от вината му при налагане на ПАМ.
Каза се, решаващото в случая е, че собственото му ПС е управлявано от лице,
което не притежава СУМПС, което обстоятелство в условията на обвързана
компетентност задължава административния орган да
издаде процесната заповед, без да има възможност на преценка дали да
я издаде или не.
Няма спор, че
при направената проверка от младши инспектор при ОД на МВР – Пловдив, РУ 06 –
Пловдив, на 11.11.2022 г. в системата на „Пътна полиция“ при ОД на МВР е
установено, че С. Д. Д. е с отнето СУМПС, което не се отрича и от жалбоподателя
и се подкрепя от представения в АУАН, който е подписан от С. Д. Д. без
възражения.
С оглед изложеното съдът намира,
че актът притежава всички необходими реквизити. От съдържанието му става по
несъмнен начин ясно по каква причина и на какво нормативно основание се налага
процесната мярка. Фактическите констатации съответстват на съдържанието на
приложената нормативна разпоредба. Осъществен е фактическият състав на чл.171
т.2а б.“а“ от ЗДвП. Не са допуснати съществени процесуални нарушения, нито
нарушения на материалния закон или на основни негови принципи и цели, което
налага извода, че заповедта се явява законосъобразна и като такава, следва да
бъде оставена в сила, а подадената против нея жалба да се остави без уважение.
При този изход на спора и предвид
претенциите на жалбоподателя за присъждане на разноски по делото, съдът намира,
че такива не се следват.
Водим от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
жалбата
на Х.С.М., с ЕГН **********,***, против Заповед за
прилагане на принудителна административна мярка № 22-3389-000174 от 11.11.2022
г., издадена от началник сектор към ОД на МВР – Пловдив, 06 РУ – Пловдив, с
която на основание чл.171 т.2а б.“а“ от ЗДвП е прекратена регистрацията на ППС
за срок от 6 месеца.
Решението е окончателно.
СЪДИЯ: