О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№ 913/ 24.10.2019год. град Перник
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
Пернишкият
окръжен съд – в закрито заседание на 24.10.2019год. /двадесет и
четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета
година/ в следния състав:
Председател: Милена Даскалова
Членове: Рени Ковачка
Антон
Игнатов
Секретар
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Ковачка ч. възз. дело
№ 699 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото е по чл. 274 и следв. от ГПК.
Образувано е по частна вх.№ 28648/15.10.2019год. от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД гр.София против Разпореждане на Районен
съд Перник от 12.09.2019год., В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлено заявление № 25088/10.09.2019 год., подадено
от частния жалбоподател за издаване на заповед за незабавно изпълнение против В.Д.С.
*** за заплащане на основание сключен на *** Договор за кредит „Бяла
карта“ с № *** следните суми:
= сумата от 18.58 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение и
=сумата от 200лева, представляваща
начислени разходи и такси за извънсъдебно събиране и
Жалбоподателят
счита обжалваното разпореждане за неправилно, необосновано и постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила поради което моли то да бъде отменено
и разпоредено издаване на заповед за изпълнение против Е.Г. за сумите, посочени
по-горе. Сочи се, че целта на
производство по чл. 410 ГПК е да се установи спорно ли е твърдяното вземане и
преценката на съда се ограничава единствено до изложените от заявителя факти за
установяване на едно индивидуализирано спорно вземане, основателността на което
ще бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес – исковият. Нарушено е
диапозитивното начало, без да се даде възможност на заявителя да обоснове и
докаже индивидуално договаряне, като е предрешен евентуален спор между
страните. Значението на чл. 143 от ЗЗП е генерална клауза за неравноправност на
уговорките на потребителските договори, относно която заповедният съд не би
могъл да направи изводи единствено от заявлението по чл. 410 от ГПК. Като е обсъдил по същество обстоятелство,
което и извън предмета на проверка в настоящото производство, съдът е превишил
правомощията си. Не е отчетено приложението на Директива 2008/48 и Директива
2009/22, т. е. в производствата, в които не се сочат доказателства проверката
по чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК следва да се направи само в хипотезите, в които
незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото
искане, а нищожността на договорните клаузи, поради неравноправния
потребителски характер е особен вид недействителност, който е извън общите
хипотези на противоречие със закона и добрите нрави. При преценка на добрите
нрави следва да се отчетат и други фактори-свободата на договаряне,
равнопоставеност на страните, функции на неустойката, възможност да длъжника
сам да ограничи размера на неизпълнението. Иска се отмяна на разпореждането в обжалваната
част и да се издаде заповед за изпълнение в цялост
за претендираните със заявлението суми.
Пернишкият окръжен съд намира
подадената частна жалба за допустима като подадена от легитимирано да обжалва
лице и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество съдът намира
жалбата за неоснователна по следните съображения:
Производството по ч.гр.дело № 05266/2019год.
на ПРС е образувано по заявление по чл.410 от ГПК с вх.№ 25088/09.09.2019год., подадено
от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД гр.София за заплащане на
следните суми:
= сумата от 92.90ева, представляваща
главница
= сумата от 7.94лева договорна лихва за
периода от 18.05.2016год. до 06.08.2018год.
=сумата
от 18.58 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение
=сумата от 200лева, представляваща такси
и разноски за извънсъдебно събиране на вземането
=сумата
от 10.37лева мораторна лихва за периода от 07.08.2018год. до 30.08.2019год. и
законна лихва от завеждане на
заявлението до изплащане на вземането. В обстоятелствената част на заявлението
заявителят е посочил, че вземанията произтичат
от Договор за кредит „Бяла карта“ с № *** от ***, сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и В.Д.С.
като вземанията по този договор са били
цедирани в полза на „Агенцията за контрол на просрочени задължения„ ЕООД
с договор за цесия от 28.01.2019год. В заявлението е посочено че договорената
сума била предоставена на кредитополучателя
под формата на револвиращ кредит в максимален размер от 100лева, както и
че с подписване на договора кредитополучателят се е съгласил да му бъдат начислени
такса за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, както и неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на договорно обезпечение. Пояснено е,
че в случай на неплащане на текущото задължение на падежа, кредитополучателят
се е задължил да представи на кредитодателя в срок от 3 дни след падежа
обезпечение чрез поръчителство, като при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10
% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец като това се отнася за всеки отделен случай на забава. На това
основание била начислена и претендираната сума от 18.58 лева. Посочено е, че страните били договорили при настъпила забава
кредитополучателят да заплаща и и сума в размер на 15 % от максималния кредитен
лимит, като при неизпълнение се начислява сума в размер на 2.50лева за всеки
ден,представляваща разходи за действия по събиране на вземането. Разяснено е, че
при настъпване на предсрочна изискуемост
кредитополучателят се е задължил да заплати еднократна таква в размер на
120лева, представляващи разходи за администриране на извънсъдебното събиране на
вземането. С оглед на това се сочи, че дължимата за разходи и такси за извънсъдебно събиране
на вземането сума е в размер на 200лева. Твърди се, че кредитът е обявен за
предрочно изискуем, поради което уговорената неустойка и разходи и такси за
извънсъдебно събиране се явяват дължими.
С атакуваното в
настоящото производство разпореждане районния съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК за сумата
от 18.58 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на договорно обезпечение и за сумата от 200лева, представляваща
начислени такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочени задължения. За
да отхвърли заявлението в тази му част районният съд е приел, че неустойната клауза
нарушава принципа за справедливост, поради което е нищожна като противоречаща
на добрите нрави и справедливостта по
смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД, че противоречи на чл. 143, т.5 от ЗЗП, както и
че с нея се цели заобикаляне на забраната по чл. 143, т.3 от ЗЗП. Счел е, че с клаузата за начисляване на такси и
разноски за извънсъдебно събиране на задължението се заобикаля ограничението на
чл.33 от ЗПК доколкото с нея се цели под формата на такси да се начислява обезщетение за забавено плащане над размера
на законната лихва. Определил е тази клауза като противоречаща и на разпоредбата
на чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК, според която кредиторът не може да събира повече
от веднъж такса и /или комисионна за едно и също действие, както и че видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора
за потребителски кредит.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че при произнасянето си
заповедният съд е излязъл извън правомощията си. Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК
заповедният съд е длъжен и без да е налице възражение по чл.414 ГПК от длъжника
да извърши служебно проверка дали предявеното със заявлението вземане не
противоречи на закона и/или добрите нрави и именно в изпълнение на това си
законово задължение, съдът се е произнесъл относно валидността на клаузата за
неустойка и тези за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи и
за разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането. В същия смисъл е и
определение N 974/07.12.2011 г. по ч. т. д. N 797/2010 г. на ВКС.
Съгласно т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен кратък срок за представяне на обезпеченията -
3-дневен от сключване на договора. Това задължение не е уговорено предварително,
а едва след сключване на договора, което лишава заемателя от предварителната
яснота за възможните тежести, които би понесъл ако сключи договора. Въведени са
редица условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място горното следва от това, че на кредитополучателя е отпуснат
кредит в размер на 100 лв., а претендираната неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 18.58лева, т. е.
представлява почти 50% от получената главница. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна
неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на
вноските по кредита и за периода на неизпълнението, и затова не може да се
приеме, че размерът й е висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика
неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението
за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора
за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства,
да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване
на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила неустойката. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита,
за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля
изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение.
Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция,
тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора,
а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и
затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за заем, като
по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на
страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката и
води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а
произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
Неустойката противоречи и на чл.143, т.5 от ЗЗП, който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната
разпоредба не прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира
върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай.
Както се посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази
неустойка, а нейният размер е и драстично завишен– почти 50 % от получената
главница, което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е
предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката цели да се заобиколи и забраната на чл.
143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва,
че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест
на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Относно възражението на жалбоподателя, че съдът следва да намали размера
на неустойката ако намери същия за прекомерен, следва да се посочи, че в
заповедното производство няма възможност за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД,
а освен това е невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.
Посоченото обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по
закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на
ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл.
146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В противоречие на закона- чл.33, ал.1 от ЗПК е и клаузата, която
предвижда такси и разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, които
съставляват разходи по изплащане на съобщения, провеждане на телефонни
разговори и при дълготрайна забава-разходи за дейността на служител, който
осъществява и администрира дейността по събиране на вземането. От изложеното в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е видно, че процесните такси и
разноски се претендират поради забава на длъжника. Според цитираната разпоредба,
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата / чл.33, ал.1 от ЗПК/. Предвид на това, валидността
на уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи в размер на 200лева води до извод за нейната
нищожност. Освен това, конкретната уговорка противоречи и на императивната
разпоредба на чл.10а, ал.4 от ЗПК. Кредиторът може да събира само такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит /чл.10а,ал.1
от ЗПК/, като посочване на вземането
като „такси и разноски“ не променя факта, че това задължение не
съответства на никаква допълнителна услуга,предоставяна от заемодателя.
Освен това изброените едва в жалбата дейности "изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане
на телефонни обаждания, лични посещения и др." по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора във връзка със
събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката
"допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както
самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги
/така решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК/. Дори и
да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, то са такива по управление на кредита. Поради това претендирането им от
потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
управление на кредита.
С оглед на всичко изложено, с разпореждането в обжалваната част районният
съд е достигнал до идентични правни
изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Частната жалба е неоснователна.
Предвид
изложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 12.09.2019год., постановено по ч.гр.дело №
05266/2019год. по описа на Районен съд-Перник, в частта му, с която отхвърлено
заявление № 25088/09.09.2019год., подадено от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД гр.София за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
спрямо В.Д.С. с ЕГН ********** за сумата
от 18.58лева -неустойка за неизпълнение на задължение и сумата от 200 лева
–разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: