№ 226
гр. Перник, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ивайло Юл. Колев
при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело №
20221720103516 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД
солидарно срещу Г. Г. Х. и А. Д. Н. с твърдението, че между ответниците и „Юробанк
България“ АД е сключен договор за потребителски кредит № ******/27.05.2008 г.
(Договора) за сума в размер на 5000,00 лева при лихва към датата на сключване 8,25%,
формирана от договорна надбавка 4,70 пункта и сбора на БЛП на банката. Сочи, че
ГПР е 14,53 %. Крайният срок на кредита е 27.05.2018 г. Твърди, че по него е останало
непогасено задължение в размер на 4311,92 лева главница, 3842,02 лева
възнаградителна лихва и 19,00 лева такси.
Обосновава активната ми процесуална и материална легитимация като цесионер
по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., сключен
между него и „Юробанк България“ АД, като цедента му е прехвърлил вземането си с
ответника. Твърди, че на 22.12.2020 г. до ответника, на адреса посочен в Договора, е
изпратено уведомление за цесия и покана за доброволно изпълнение, които са връчени.
С оглед на изложеното моли съда да уважи предявените искове, като признае за
установено, че ответникът му дължи сумите – 4311,92 лева– главница, 3842,02 лева
възнаградителна лихва в периода от 27.05.2008 г. до 27.05.2018 г. и 19,00 лева такси
(по 1,00 лев месечно за поддръжка), за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение в рамките на ч.гр.д. 1505/2022 г. по описа на Районен съд Перник,
както и законна лихва за забава върху главницата от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
Претендира разноски.
Ответникът А. Д. Н. е депозирал отговор в срок. Намира претенцията за погасена
по давност. Оспорва лицето, подписало договора за кредит от името на банката да е
разполагало с представителна власт. Оспорва сумата по кредита да е усвоявана от него.
Твърди, че предсрочна изискуемост по Договора не е обявявана. Намира Договора за
нищожен поради наличие на неравноправни клаузи в него. С оглед поддържаното, че
главницата е недължима, за такава намира и претенцията за лихва.
1
С оглед на изложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове.
Претендира разноски.
С определение на съда от 06.12.2022 г. производството по делото е прекратено
спрямо ответника Г. Г. Х..
В съдебно заседание ищецът не се представляват като поддържа вече
изложената теза с писмена молба. Приема, че погасителната давност на вземанията,
произтичащи от договор за кредит започва да тече от крайния срок на договора, с
който мотив е отказал да конкретизира претенциите по периоди, каквито са били
указанията на съда.
В съдебно заседание ответникът се представлява като признава задължение за
главница в размер на 1129,85 лева в периода от 25.03.2017 г. до 27.05.2018 г. съгласно
изчисленията на вещото лице.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени
установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е при условията пълно и
главно доказване да установи: 1) валидно облигационно правоотношение по договор за
банков кредит с ответника, предаването на заемната сума на ответника по начина,
предвиден в договора, уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на
срока на договора, респективно надлежното обявяване на предсрочната изискуемост и
настъпване на предпоставките за това; 2). наличието на валидно постигната
договореност между страните за връщане на кредита с лихва и начисляване на
допълнителни такси; 3). изпадане на ответника в забава; 4). размера на вземанията; 5).
че е изпълнил задълженията си по договора; 6). давността за вземанията е прекъсвана.
6). че е станал титуляр на сочените вземания на твърдяното основание – договор за
цесия, сключен с дружество кредитор и уведомяването на длъжника за настъпилата
промяна в кредиторите.
В тежест на ответната страна е да установи погасяване на вземанията, в случай
че ищецът докаже горното. По релевираното възражение за погасяване на вземането по
давност не носи доказателствена тежест, тъй като отговорът на въпроса се съдържа в
съответната материалноправна разпоредба.
Исковото производство се развива, след като за процесните суми е било
образувано заповедно производство и е депозирано възражение по чл. 414 ГПК,
поради което за ищеца е налице правен интерес от търсената съдебна защита.
Настоящото производство е предназначено да стабилизира ефекта на издадената
заповед за изпълнение за вземането. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята
предявен от датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Ето защо, предмет на това исково производство може да бъде само
вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното вземане
следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически факт, от
който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде
недопустим. В настоящия случай се установи, че вземанията, предмет на иска и
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното
производство съвпадат, поради което предявените искове са процесуално допустими.
Както бе посочено, ищецът обосновава активната си материална и процесуална
легитимация с договор за цесия. Съгласно чл. 99, ал. 1 и 2 ЗЗД кредиторът може да
2
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането
не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите
лихви, ако не е уговорено противното.
За да породи правни последици, договорът за цесия следва да има за предмет
съществуващо вземане (права) с титуляр (кредитор) цедента спрямо конкретно трето за
цесията лице – длъжник на цедента. По силата на този договор настъпва промяна в
субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, а след
като бъде надлежно уведомен длъжникът дължи изпълнение на цесионера.
По делото е представен рамков договор за цесия от 18.01.2016 г., сключен межди
цедента „Юробанк България“ АД и цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Този договор по
своя характер определя съдържанието на един бъдещ договор и улеснява бъдещото
сключване на основния договор, но сам по себе си не е източник на права и
задължения. По делото е представено и Приложение 1, което е неразделна част от
договора за цесия, съдържащо множество заличени записвания и едно незаличено. От
него се установява, че ищецът е придобил процесното вземане с длъжник ответника.
По правилото на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД за да произведе цесията действие
спрямо длъжника предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Няма пречка цедентът да упълномощи цесионера да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, каквато е и настоящата
хипотеза – чл. 5.1.1. В този случай представителната власт възниква по волята на
представлявания – цедента, като обемът й се определя според това, което
упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД, за което има данни в представеното
изрично пълномощно. В тази насока Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/2015
на второ т.о. ВКС.
След като се прие, че цесията може да бъде съобщена на длъжника от цесионера
като пълномощник на цедента и от доказаните конкретни фактически действия за
съобщаването, настоящият състав намира същите за достатъчни в изпълнение на
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. До ответникът е изпратено уведомление за цесията
от цедента, което е върнато като непотърсено. Такова изявление е направено и с
връчването на препис от исковата молба, към която е са приложени конкретните
изявления в тази насока на цедента, и това на цесионера в качеството му на
упълномощени лице съгласно приложеното по делото пълномощно.
При този извод, следва да се разгледа исковата претенция по основание и размер
предвид конкретните твърдения на ищеца и направени от ответника възражения.
По иска с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ:
Настоящият състав приема, че страните са обвързани от процесния договор по
отношение на задължението за връщане на предадената в заем сума. Съгласно чл. 430
ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична
сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Съгласно ал.
2 от тук посочената разпоредба заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с
банката, а ал. 3 изисква договорът за банков кредит да е в писмена форма.
От събраните по делото доказателства се установи, че императивно
определеното съдържание на договор за банков кредит е налице, поради което за
ответника е възникнало задължението да възстанови получената под формата на
кредит сума при условията на Договора. Съгласно представения по делото такъв Г. Г.
Х. и А. Д. Н. в качеството на кредитополучатели са сключили Договора на 27.05.2008
г., като в срок до 27.05.2018 г. са се задължили да възстановят отпуснатата им сума в
3
размер на 5000,00 лева, ведно с възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен
процент на банката (8,25) към датата на сключване и надбавка от 4,70 % на равни
анюитетни вноски в размер на 74,51 лева всяка една от тях. Договорът е в писмена
форма, подписан от страните, съдържащ законоустановените реквизити, поради което
възраженията за недействителност на същия, направени от ответникът съдът приема за
неоснователни. Неоснователни са и възраженията, че предсрочната изискуемост не е
надлежно съобщавана, тъй като ищецът не е обявявал такава и Договорът е с крайна
дата 27.05.2018 г., както и това, че Договорът не е подписан от представител на
дружеството кредитор. Този въпрос стои извън предмета на настоящото производство,
а и по правилото на чл. 301 ТЗ когато едно лице действа от името на търговец без
представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването. Специалните правила на ЗПК не намират
приложение, тъй като Договорът е сключен преди неговото влизане в сила.
Договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, формален, възмезден.
Основното задължение на банката е да предостави в собственост на кредитополучателя
определен финансов ресурс, а на кредитополучателя - да заплати уговорената
възнаградителна лихва (граждански плод) и да върне заетата сума. Съгласно чл. 430,
ал. 2 ТЗ заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. Нейната дължимост е
нормативно определена и при горните изводи за валидност на сключения Договор,
съдът приема, че и тази претенция е доказана в своето основание.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът е претендирал сума в размер на 19,00 лева – такси по Договора – чл. 5,
т. 3. Такава такса действително е предвидена, но тя не е отразена в погасителния план,
доколкото същия предвижда ежемесечно задължение в размер на 74,51 лева. Също
така, не е посочен периода, за който се дължи тази такса, поради което молбата е
нередовна и производството по делото следва да бъде прекратено в тази част. Макар и
вещото лице да е изследвало тази претенция относно формирането във времето, то е
правило изчисления върху период, след крайната дата на Договора, в който такса не се
дължи.
Ответникът е въвел правопогасяващо възражение за изтекла погасителна
давност, което в открито съдебно заседание се очертава като единствената му линия на
защита. Съдът дължи произнасяне по него, като намира същото за частично
основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от
момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, какъвто
характер има процесното вземане, началният момент на давностния срок е
настъпването на падежа им и се прекъсва с предявяване на иск, респ. с друга форма на
съдебно претендиране на вземането. По правилото на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Ищецът приема, че давностният срок по договор за кредит започва да тече от
крайната дата на договора. Това разбиране е прието и в Решение № 50173/13.10.2022 г.,
постановено по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о. Съдът съобрази това съдебно
решение. Съобрази също, че е налице и друга съдебна практика на ВКС, постановена в
същия смисъл.
Налице е обаче и съдебна практика в обратния смисъл (Решение № 130 от
15.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 1829/2018 г., I т. о., ТК), в което се приема, че самото
разграничаване на вземанията за главница и лихви /отделно възнаградителна от
санкционна/ в документа по чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, въз основа на който е
поискано издаването на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист, сочи, че не е
налице неделимост на задълженията по смисъла на чл. 128, ал. 1 ЗЗД. В същия смисъл
4
е и Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019 г., II т. о., ТК и
цитираното в него Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о.,
ТК, в които се приема, че началният момент, от който започва да тече давностният срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е
моментът на изискуемостта на съответната вноска. За падежирали вземания се прилага
кратката тригодишна погасителна давност - по отношение на възнаградителните лихви
/решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/,
респективно петгодишна погасителна давност - по отношение на главницата /решение
№ 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/.
По отношение на обезщетението за забава разпоредбата на чл. 111, б. "в", предл.
2-ро ЗЗД е повече от ясна - с изтичането на тригодишна давност се погасяват
вземанията за лихви.
Като първоинстанционен съд, настоящият не може да реши противоречивата
съдебна практика, създадена от съда, който следва да я уеднакви. Тълкувайки ясни
разпоредби се създават прецеденти, които влияят негативно върху масовата
правораздавателна дейност, осъществявана от долустоящите съдилища и създават
неувереност сред някои съдии, решени да възприемат последното, постановено от ВКС
решение по сходен казус, независимо какви мотиви са излагали до скоро. Ето защо до
постановяване на тълкувателно решение (единствено, което е задължително) този съд
следва да се придържа към една от двете противоречащи си тези, тъй като за него не е
приложимо правилото на чл. 292 ГПК. Настоящият състав избира съдебната практика
приемаща, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница и възнаградителна лихва по погасителни вноски по договор за
банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Този избор не е
случаен, а се базира пряко на разпоредбите от ЗЗД.
В общия случай, липса на изрична уговорка, изискуемостта настъпва веднага –
чл. 69, ал. 1 ЗЗД. При договорите за кредит е налице срочно задължение със срок,
уговорен в полза на длъжника, при който настъпването на падежа се свързва с
изискуемостта, относима към забавата и спорния по делото въпрос - погасителната
давност. Погасителната давност от своя страна се свързва с бездействие на кредитора и
започва да тече когато кредиторът може да търси изпълнението, т. е. от деня, в който
вземането е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД, което е в унисон с правилото,
възприето в европейското законодателство, че погасителната давност започва да
тече от деня, в който правата са можели да бъдат предявени. В настоящата
хипотеза срокът (падежът на всяка отделна вноска) има функцията на покана „срокът
кани вместо човека“, поради което вземането не става изискуемо след изтичане на
крайния срок на договора, а на посочената дата. Целта на погасителната давност е да
се стимулира кредитора, а не да се отлага началото на давността и срокът да зависи от
волята на кредитора.
Ако се приеме тезата, че началният момент на изискуемост (преди това давност
не тече) по договор за кредит е крайната му дата, това означава, че падежиралите до
този момент месечни вноски са изпълняеми, но не са изискуеми. След като не са
изискуеми, предявен преди крайната дата иск би бил предсрочен (освен в хипотезата
на чл. 71 ЗЗД и чл. 432, ал. 1 ТЗ) и най вече, върху незаплатените месечни вноски,
падежирали преди крайната дата няма да се дължи мораторна лихва, тъй като без
изискуемост (следвайки логиката, че тя настъпва на крайната дата, посочена в договор)
няма забава - чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Всяко едно от цитираните решения на ВКС решава
конкретен правен спор и не може да намери универсално приложение, независимо от
опита на самия ВКС да придаде задължителен характер на решенията си по чл. 290
ГПК.
5
По отношение на Решение № 50173/13.10.2022 г., постановено по гр.д. №
4674/2021 г. на ВКС, III г.о. е важно да се отбележи, че в мотивите му съставът се
позовава на ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС, в което се
приема, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни
вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост. Аргументират се с това, че задължението продължава да бъде само едно и
крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е
обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита.
Първо между преклузивния срок (147 ЗЗД) и давностния (чл. 110 и сл. ЗЗД) са
налице множество различия, които няма да бъдат разяснявани. На следващо място ТР
от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС е постановен по конкретен
въпрос и задължителен е само неговия диспозитив (така т. 18 на Тълкувателно решение
№ 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС), като приложното му поле не
може да бъде „разширявано“ по аналогия. Основният мотив на върховните съдии при
постановяване на ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС е, че ако
срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се прилага за всяка разсрочена вноска поотделно, може да
се стигне до ситуация, в която поръчителят ще отговаря при по-облекчени условия или
в по-малък обем от главния длъжник, без това да е уговорено в договора за
поръчителство, което е в пряко противоречие с чл. 139, изр. 1 ЗЗД, чл. 140 ЗЗД и чл.
141, ал. 1 ЗЗД.
Доколкото обосновката да се приеме, че давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит
тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита се корени в мотивите
на горепосоченото тълкувателно решение (постановено по въпрос, свързан с
преклузивен срок), относно действието на погасителната давност следва да се посочат
мотиви от други тълкувателни решения, в подкрепа на вече посочения принцип, че
погасителната давност започва да тече от деня, в който кредиторът е можел да защити
вземането си чрез иск. Така в мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2013 г., ОСГТК се приема, че в гражданското право
давността е правна последица на бездействието. Ако кредиторът бездейства (не
предявява иск), давността тече, защото той може да избира да предяви иск или не.
Също и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. №1/2014 г.,
ОСТК, в което се приема, че за да е налице неоправдано кредиторово бездействие,
което законодателят не толерира, отнемайки възможността за принудително
осъществяване на оспореното субективно право, то трябва да е възникнало и да
може да бъде упражнено, съответно – защитено, а по вече изложената в началото
логика, правото може да се защити след падежа на всяка една вноска или ако кредита
бъде обявен предсрочно за изискуем.
За установяване на правнорелевантните по делото факти, съдът е назначил
служебно експертиза, която кредитира изцяло. Вещото лице е установило, че сумата по
кредита е усвоен от ответника, поради което същият следва да върне заетата сума
ведно с възнаградителната лихва. Вещото лице е установило забава в плащанията
(последна вноска е на 27.05.2011 г.) като са платени единствено 2640,80 лева. С тази
сума е погасена договорна лихва (1920,72 лева) до 27.01.2011 г., главница до
27.12.2010 г. (688,08 лева) и 32,00 лева такса за поддържане до 27.01.2011 г.
6
По указания на съда вещото лице е направило изчисления относно
задълженията, възникнали в пет и три годишен период преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 25.03.2022 г. Към 25.03.2017 г.
падежиралите вноски за главница са 3182,07 лева, а неплатената главница след тази
дата е 1129,85 лева. Неплатената възнаградителна лихва за периода до 25.03.2019 г. е в
размер на 3054,96 лева, а тази за следващия период края на договора е в размер на 0,00
лева.
При тези обективни данни и правни изводи предявените искове следва да бъдат
уважени до размер от 1129,85 лева главница и отхвърлен до пълния предявен размер,
искът за възнаградителна лихва следва да се отхвърли изцяло, а в частта, в която се
претендира такса за обслужване производството по делото следва да бъде прекратено.
По разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този изход от спора по правилото на чл.
78, ал. 1 такива следва да му бъдат присъдени съобразно изхода от спора. Ищецът е
доказал разноски в размер на 163,46 лева за ДТ, 250,00 лева депозит вещо лице, като не
е претендирал и възнаграждение за процесуално представителство. При този изход от
спора, на ищецът се дължат разноски в общ размер на 63,25 лева от доказания, които
следва да бъдат присъдени.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за
дължимостта на разноските в заповедното производство с осъдителен диспозитив.
Предвид изхода от спора и доказаните в заповедното производство разноски (отново не
е претендирал и възнаграждение за процесуално представителство), на ищеца се
дължат 25,01 лева, които също следва да му бъдат присъдени.
Ответникът е претендирал разноски в размер на 700,00 лева за процесуално
представителство и по правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК такива следва да му бъдат
присъдени в размер на 592,92 лева. Възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът
намира за неоснователно, тъй като уговореното и платено адвокатско възнаграждение е
минимално съобразно Наредба 1 за минимални адвокатски възнаграждения, в сила към
датата на договора за правна помощ.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ,
вр. чл. 9 ЗПК, че в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД ЕИК ********* съществува
изискуемо вземане срещу А. Д. Н., ЕГН ********** в размер на 1129,85 лева -
главница по договор за потребителски кредит № ******/27.05.2008 г., сключен с
„Юробанк България“ АД и Г. Г. Х. и А. Д. Н. за периода от 25.03.2017 г. до 25.03.2019
г., ведно със законна лихва за забава върху от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 25.03.2022 г. до
окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ
за разликата над 1129,85 лева до пълния предявен размер от 4311,92 лева в периода от
27.05.2008 г. до 27.05.2017 г. и изцяло този по чл. 430, ал. 2 ТЗ за признаване за
установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане в
размер на 3842,02 лева за възнаградителна лихва в периода от 27.05.2008 г. до
27.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение в рамките на ч.гр.д. №
1505/2022 г. по описа на Районен съд Перник като погасени по давност и чрез
7
плащане.
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения иск за заплащане на 19,00 лева
такси, дължими на основание договор за потребителски кредит № ******/27.05.2008 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Д. Н. да заплати в полза „„ЕОС
Матрикс“ ЕООД сумите в размер на 63,25 лева – разноски в исковото производство и
25,01 лева – разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковата претенция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати
в полза на А. Д. Н. сума в размер на 592,92 лева – разноски в исковото производство,
съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд Перник, а в прекратителната в едноседмичен срок пред
същия съд.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
8