Р Е Ш
Е Н И Е
№ 244
20.06.2019 г. гр. Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ХАСКОВО ..………...........………….…........................……………...... състав
на двадесет и втори май …...…………………………… две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в състав :
Председател : ДЕЛЯНА
ПЕЙКОВА
Членове : ГЕОРГИ
ГОЧЕВ
ИРЕНА АВРАМОВА
секретар ……… Р.К………………….. . .….……….…………………………………..….………
прокурор ……………………….…….……. .....................................................…..……….…….......
като разгледа докладваното от ...................................председателя. ...….................…..………….
В гр. дело № 300 ......... по описа за 2019 год., ...………....................…………….....................….
С Решение № 153 от 01.11.2018 г., постановено
по гр.д. № 1171/2017 г., РС Харманли е осъдил Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, да заплати на Н.Ж.К. ***, основание чл.59 от ЗЗД, сумата от 2017,18 лв.
представляваща обезщетение за лишаването на ищеца без правно основание от
ползване на собствения му лек автомобил „ Ситроен Ц3“, с рег. № *** за периода
от 02.06.2013 г. до завеждане на исковата молба- 04.12.2017 г., ведно със
следващата се законна лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска –
04.12.2017 г. до окончателното й изплащане, която сума представлява частичен
иск от цялата сума в размер на 16 067 лв.
Съдът е осъдил Държавата, представлявана от Министъра
на финансите, да заплати на Н.Ж.К. сумата от
545,84 лв. направени по делото разноски.
Съдът е осъдил Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, да заплати на адв. Й.Т.Х. сумата от 371,20 лв. адвокатско
възнаграждение.
Съдът е осъдил Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, да заплати по сметка на РС Харманли направените по
делото разноски в размер на 606 лв.
Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът Държавата, представлявана
от Министъра на финансите, който чрез пълномощника си юрк.Г. обжалва в срок.
Твърди,че постановеното решение е неправилно поради неправилното приложение на
материалния закон и неговата необоснованост. За да постанови атакувания съдебен
акт съдът приел неправилно фактическата обстановка, както и неправилно
кредитирал заключението на тройната съдебно икономическа експертиза.неправилно
съдът приел,че е предявен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД срещу Държавата,
представлявана от Министъра на финансите. Счита,че в случая отговорността на
Държавата следва да се реализира в производство по реда на ЗОДОВ. Съдът
следвало да приложи разпоредбите на чл.205 вр. чл.203 от АПК, чл.7 от ЗОДОВ и с
оглед ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по д. № 3/2014 г. на ОСГК да приеме,че
Държавата, представлявана от Министъра на финансите не е процесуално
легитимирана да отговаря по предявения иск. В случай,че съдът прецени, че
Държавата е легитимен ответник, то счита,че съгласно ЗОДОВ същата следва да се
представлява от съответния орган причинил вредата с бездействието си, което
дерогирало общото представителство по чл.31 ал.1 от ГПК. Моли съда да прекрати производството по делото
поради недопустимост на предявения иск против Държавата, представлявана от
министъра на финансите. По същество счита,че решението е неправилно, поради
неговата необоснованост, в каквато насока излага доводи във въззивната жалба.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на РС Харманли и
постанови друго по същество на спора, с което да отхвърли предявения частичен
иск, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.
В срок е постъпил писмен отговор от адв. Х.,
пълномощник на Н.Ж.К., вх. № 565/23.01.2019 г., с който оспорва подадената
въззивна жалба. Моли да й бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение
на основание чл.38 ал.2 от ЗА.
С Определение № 83/01.02.2019 г., постановено по
същото дело съдът е отхвърлил молбата на Държавата, представлявана от Министъра
на финансите, за изменение на основание чл.248 от ГПК на решение №
153/01.11.2018 г. в частта за разноските, присъдени на основание чл.38 ал.2 от
ЗА в размер на 371,20 лв. като неоснователна.
В срок е постъпила частна жалба от Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, против постановеното от съда
определение.Твърди,че не са налице предпоставките за предоставяне на безплатна
правна помощ, поради което и не се следва заплащане на възнаграждение на
адвокат по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Твърди също,че своевременно е направено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.Моли съда да
постанови определение, с което да лиши ищеца от предоставяне на правна помощ и
да го осъди да заплати определеното от съда възнаграждение на адвокат.
Евентуално моли това възнаграждение да бъде намалено в установения минимум.
В срок не е постъпил писмен отговор по подадената
частна жалба.
Хасковският окръжен съд като провери
основателността на оплакванията във въззивната жалба и при съобразяване с
разпоредбата на чл.269 от ГПК, констатира следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Преценена по
същество е неоснователна. Постановеното от РС Харманли
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Подадената частна жалба
против Определение № 83/01.02.2019 г., постановено по същото дело съдът е
отхвърлил молбата на Държавата, представлявана от Министъра на финансите, за
изменение на основание чл.248 от ГПК на решение № 153/01.11.2018 г. в частта за
разноските, присъдени на основание чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 371,20 лв. също
е неоснователна. Постановеното от РС определение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
РС Харманли е сезиран с иск с правно основание чл.
59 от ЗЗД , предявен от Н.Ж.К. ***,
против Държавата, представлявана от Министъра на финансите, за сумата от 2017,18 лв. представляваща
обезщетение за лишаването на ищеца без правно основание от ползване на
собствения му лек автомобил „ Ситроен Ц3“, с рег. № *** за периода от
02.06.2013 г. до завеждане на исковата молба- 04.12.2017 г., ведно със
следващата се законна лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска –
04.12.2017 г. до окончателното й изплащане, която сума представлява частичен
иск от цялата сума в размер на 16 067 лв.
При разглеждането на спора първоинстанционният
съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз
основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният
иск е основателен и доказан, поради
което е уважил същия. Изложените от първоинстанционният съд мотиви на основание чл.272 от ГПК се
споделят от настоящата инстанция. Пред
настоящата инстанция не се представиха нови доказателства, които да дават
основание да бъде направен извод различен от направеният от решаващия съд.
За да постанови атакуваният
съдебен акт първоинстанционния съд е приел,че е безспорно доказано,че за
посочения период от време ищецът неправомерно е бил възпрепятстван да упражнява
правата си на собственик върху автомобила в пълна степен и да ползва същия,
доколкото по делото е безспорно, че считано от 02.06.2013 г. до завеждане на
исковата молба на 04.12.2017 г. автомобилът е бил съхраняван в РПУ Харманли.Не
е било налице законово правно основание за задържането на автомобила от страна
на ответника през процесния период, доколкото не са били налице такива
основания за правомерното му отнемане от Държавата, регламентирани в чл.53 ал.1 б.“а“ от НК. При това и доколкото автомобилът не е бил собственост
на дееца, а на трето лице- ищец в настоящото производство, в полза на който,
със сила на присъдено нещо е присъдено връщането на владението върху автомобила- Решение № 217/24.11.2015 г. на
ВКС, постановено по гр.д. № 2469/2015 г.,то следва, както е посочил решаващият
съд, да се приеме за противоправно, без основание, държането на автомобила от
страна на ответника за процесния период. Тези изводи на съда са правилни и
както се посочи,се споделят от настоящия съдебен състав. Ответникът не е ангажирал доказателства,
установяващи предприети от негова страна действия за връщане владението върху
автомобила на ищеца за процесния период и най-вече след постановяване на
Решение № 217/24.11.2015 г. на ВКС.
Правилни са изводите на съда и
досежно размера на обезщетението, което следва да бъде заплатено на ищеца за
това,че е бил лишен от възможността да ползва собствения си лек автомобил за
процесния период от време. Съдът е обсъдил депозираните по делото заключения и в съвкупната преценка с останалите, събрани в
производството доказателства е приел,че размерът на обезщетението възлиза на
2017,18 лв., което всъщност се явява и цялата дължима сума за процесния период.
Неоснователно е възражението, че
не следва да бъде ангажирана отговорността на Държавата, представлявана от
Министъра на финансите, както и че тази отговорност следва да бъде реализирана
по реда на ЗОДОВ. В мотивите по цитираното решение на ВКС е посочено,че
постановеното отнемане не е породило транслативно действие и правото на собственост на е преминало в
Държавата на това деривативно придобивно основание. С оглед на това е уважил
предявеният иск и осъдил Държавата, представлявана от Министъра на финансите да
предаде на Н.К. собствения му лек
автомобил, посочен по-горе. След като за процесния период Държавата е
осъществявала владение върху вещта и то без да има правно основание за това,
следва да бъде ангажирана отговорността й да заплати обезщетение за лишаването
на собственика от възможността да ползва тази вещ. Редът за реализиране на
правата е именно този по чл.59 от ЗС. Не са налице предпоставките на ЗОДОВ за
ангажиране на отговорността на Държавата по реда, предвиден в този закон.
Неоснователна е и подадената частна жалба против Определение
№ 83/01.02.2019 г., постановено по същото дело съдът е отхвърлил молбата на
Държавата, представлявана от Министъра на финансите, за изменение на основание
чл.248 от ГПК на решение № 153/01.11.2018 г. в частта за разноските, присъдени
на основание чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 371,20 лв.
Правилно съдът е посочил,че в
случая,не са налице предпоставките на чл.97 от ГПК за лишаване на страната от
правна помощ, т.като такава изобщо не е била предоставяна от съда по реда на
ЗПрП. В чл.38 ал.1 от ЗА е предвидена възможност адвокатът да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на лица, измежду посочените в т.1-3. В тази
хипотеза е извън правомощията на съда да преценява дали са били налице
предпоставките за това. Ето защо и съгласно чл.38 ал.2 от ЗА на адвоката,
оказал безплатно адвокатска помощ и съдействие следва да бъде определено
възнаграждение в размер, не по- нисък от предвидения в наредбата по чл.36 ал.2
и осъдена другата страна да го заплати. Съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минималният размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 371,20 лв.,
който размер е бил определен от съда. В производството пред първоинстанционния
съд ищецът е бил надлежно представляван
от упълномощения си адвокат, поради което и на същия се следва заплащане на
възнаграждение. С оглед на изложеното неоснователни са възраженията за
недължимост на възнаграждение на адвокат по този ред, както и за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, доколкото последното е определено в минималния
предвиден от закона размер.
В настоящото производство не
следва да се заплаща възнаграждение по този ред на адвокат Й.Х. доколкото не е
налице упражнено процесуално представителство от адвоката пред въззивната
инстанция. Депозираният отговор вх.№565/23.01.2019 г./л.22/ е абсолютно
формален и само въз основа на това не следва да се заплаща възнаграждение на
адвоката за въззивната инстанция. Дори да се приеме хипотезата на чл.9 от
цитираната наредба, то също не следва да се определя възнаграждение, макар и в
предвидения минимален размер от 300 лв., т.както вече се посочи отговорът е абсолютно формален и необоснован и по никакъв начин не може да
аргументира извод за оказана адвокатска помощ и съдействие, което е основание
за заплащане на възнаграждение.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 153 от 01.11.2018 г. на РС Харманли,
постановено по гр.д. № 1171 по описа на съда за 2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 83/01.02.2019 г. на РС
Харманли, постановено по гр.д. № 1171 по описа на съда за 2017 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1/
2/