Решение по дело №294/2021 на Окръжен съд - Перник

Номер на акта: 275
Дата: 30 юли 2021 г. (в сила от 30 юли 2021 г.)
Съдия: Маринела Красимирова Маринова-Стоева
Дело: 20211700500294
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 май 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта


РЕШЕНИЕ
№ 275
гр. Перник , 29.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и девети юни, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:АНТОНИЯ АТ. АТАНАСОВА-

АЛЕКСОВА
Членове:ТАТЯНА ИВ. ТОДОРОВА
МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
СТОЕВА
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-СТОЕВА
Въззивно гражданско дело № 20211700500294 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260168/12.02.20121г. постановено по в.гр.д. № 6964/2018 г. на
Районен съд – Перник е признато за установено по исковете, предявени от
„Пътнически превози – Перник“ ЕООД, срещу ЕТ „И. П. - 1“, че ЕТ „И. П. - 1“, дължи
на „Пътнически превози – Перник“ ЕООД сумата от 2046,80 лева, представляваща
неизплатена наемна цена по договор за наем от 20.09.2009г. за периода от м. май 2017г.
до м. май 2018г. включително, ведно със законната лихва върху размера на главницата
от 2046,80 лв., считано от датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК
06.06.2019г. до окончателното й изплащане, за които суми по ч. гр. дело №
03923/2018г. по описа на Районен съд – гр. Перник е издадена Заповед за изпълнение
на парични задължения по чл. 410 от ГПК. С решението е отхвърлен като
неоснователен искът, предявен от ЕТ „И. П. - 1“ срещу „Пътнически превози –
Перник“ ЕООД да бъде осъден ответникът „Пътнически превози – Перник“ ЕООД, да
заплати на ЕТ „И. П. - 1“ сумата от 1755,00лв., представляващи обезщетение за
претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на настъпило ПТП на 04.11.2014г.
в ***, по времето на действие на договор за наем от 20.02.2009г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане.
В тежест на ЕТ „И. П. - 1“ са възложени сторените от първоначалния ищец в
производството по делото и по ч. гр. дело № 03923/2018г. по описа на Районен съд –
гр. Перник разноски в размер на 704,88 лв.
1
Постъпила е въззивна жалба от ЕТ „И. П. - 1“, подадена чрез адв. Б., срещу
първоинстанционното решение, с която по изложени съображения за неговата
неправилност се иска отмяната му и отхвърляне на първоначалните искове и уважаване
на насрещния иск. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че ответникът чрез
извършените плащания е погасил по –стари задължения по договора за наем, а не
претендираните. Според него ищецът носи доказателствената тежест да установи, че
ответникът е ползвал имота и не е заплатил уговореното възнаграждение, за което не е
ангажирал доказателства. Нямало доказателства за съглашение между страните
ответникът за заплаща наемна цена на минали периоди. Незаконосъобразно е
приложена нормата на чл. 76 ЗЗД. Не били установени няколко еднородни
задължения. В представените фактури било посочено изрично като задължение
месечен наем, за който е издадена съответната фактура, който е заплатен от ответника
видно от счетоводните записвания и допълнителното заключение на вещо лице П. и
дадени обяснения в съдебно заседание от 20.09.2019г. Относно насрещния иск намира
за неправилен решаващия извод на съда, че процесния автомобил не е предмет на
сключения договор за наем. Този факт не бил спорен между страните. С доклада си
съдът не посочил като спорно това обстоятелство и не указал на ищеца, че не сочи
доказателства за него. В тази връзка представя удостоверение от 12.03.2021 г., от което
е видно, че превозно средство – тежкотоварен камион-влекач с рег. № *** е имало
предишен рег. номер *** като ново и лизингово МПС, с дата на първа регистрация
10.05.2008г ., с посочени еднакви номера на рама и двигател. Жалбоподателят счита, че
от разпитаните в пред районния съд свидетели, първоначалната и повторна СТЕ и
оценителна експертиза и представените писмени доказателства се установявало
наличието на фактически състав на увреждането и претърпените имуществени вреди.
Претендират се разноски.
Въззиваемата страна „Пътнически превози – Перник“ ЕООД, представлявана
от адв. И., в срока за отговор по чл. 263, ал.1 ГПК изразява становище за
неоснователност на жалбата по изложени подробно съображения.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269
ГПК, Окръжен съд Перник приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице -
страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.
Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в
рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Относно правилността на обжалваното решение, с оглед предмета на спора,
очертан от въззивната жалба и доводите на страните, се установяват следните
относими за спора факти:
Предявен е иск по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 228 ЗЗД, по
който ищецът следва да докаже наличието на валидно наемно правоотношение с
ответника, изпълнение на задължението си по договора за наем да предаде за ползване
наетия имот, в следствие на което за ответника – наемател е възникнало задължението
за заплащане на наемната цена, а ответникът да докаже, че е погасил задължението
си.
2
С изготвения по реда на чл. 146 ГПК доклад по делото е обявено е за
безспорно обстоятелството, че на 20.02.2009г., със сключването на Договор за наем от
20.02.2009г., между страните е възникнало облигационно правоотношение, по силата
на което ищецът по главния иск, в качеството си на наемодател е предоставил на
ответника, в качеството му на наемател, за временно и възмездно ползване част от
собствен недвижим имот, а именно: гараж ***. От същия се установява, че
наемодателят е отдал под наем 3 паркоместа от терена на гаража, за автомобили с
регистрационни номера №№***, ***, ***. Страните са определили ежемесечен наем в
размер на 150,00 лева, платим до 15-то число на текущия месец, в касата на
дружеството или по банков път. В задълженията на наемодателя е посочено, че
наемодателят се задължава да осигури безпрепятствено ползване на наетия терен.
Наемателят от своя страна се е задължил да плаща наемната цена по начина и
сроковете, посочени в договора. Посочено е, че наемателят има право да приеме терена
и да го ползва по предназначение. Уговорено е било, че договорът се сключва за 1
/една/ година, считано от 20.02.2009г., като страните са договорили, че ако след
изтичане на срока наемателят продължи да ползва терена със знанието и без
противопоставянето на наемодателят, договорът се счита за продължен с още една
година. С Анекс към договор за наем от 29.01.2013г., подписан между страните, срокът
на договора е бил продължен до 20.12.2014г. С Анекс към договора за наем от
12.10.2015г., страните са се споразумели срокът на договора за наем да се счита до
31.12.2017г. С Анекс към договора за наем от 13.07.2016г. страните са се споразумели,
че наемодателят отдава под наем, а наемателят приема 4 паркоместа от терена на гараж
кв. ***, както и че наемната цена се променя на 200,00 лева с включено ДДС.
Уговорено е и че Анексът влиза в сила от 01.03.2015г. На 09.02.2018г. е подписан
Анекс към договор за наем между страните, съгласно който срокът на договора за наем
следва да се счита до 31.12.2020г.
Приети са по делото като писмени доказателства, заверени копия на 13 бр.
фактури. За първите 10 фактури - с № ***, №***,№***,№***,№***,№***,№***,
№***,№***,№***., ищецът твърди, че ответникът е заплащал по 150,00 лева наем за
три паркоместа и по 50,00 лева – наем за един брой автомобил. Видно от самите
фактури е, че ищецът на първи ред е посочвал за основание наем за съответния месец
през 2017 и 2018г., а на ред втори, в скоби, е посочвал стари периоди, към които е
отнасял плащането.
Във фактури с №***,№*** и №***, като основание за плащане е посочен
текущия месец.
От изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, която съдът крредитира като
компетентна и обективно дадена, след извършена проверка в счетоводството на
ищцовото дружество се установява, че плащанията по процесния договор за наем са
извършвани от страна на ответника със закъснение, като вместо за 4 паркоместа,
ответникът е изплащал наемни вноски за 3 места. Установява се, че ответникът е
заплащал сумите за наем по Договора в касата на дружеството – ищец с приходен
касов ордер. Установява се, че задължението на ответника ЕТ „И. П. – 1” към ищеца за
периода от м.05.2017г. до м. 05.2018г. възлиза на 2100,00 лева с включено ДДС.
Изслушано в съдебно заседание, вещото лице е посочило, че ответникът е изплащал
дължимия се наем със закъснение, което се установява и от касовите ордери. Съгласно
приетата по делото повторна съдебно-счетоводна експертиза се до 2014г. ответникът е
изплащал навреме дължимите се наемни вноски. От 2014г., поради забавяне на
3
плащанията от страна на ответника, във фактурите е отразяван като основание месеца,
в който се извършва плащането на каса и периода, за който се отнася наема. Вещото
лице намира, че този начин за отчетност е въведен от ищеца с оглед проследяване на
вноските предвид закъснението в плащанията от страна на ответника. Вещото лице е
посочило, че при извършената проверка на осчетоводяване на задължението при
ответника, свързано с договора за наем в ответното дружество, е констатирало, че не е
осчетоводявано това задължение като разчетно задължение по договора за наем с
ищеца, а само е осчетоводявано плащането по всяка платена фактура на касата на
ищеца и осчетоводяването й в разход на дружеството. Поради тази причина, не са
налични издадени и неплатени фактури от ответника. Посочва се, че оригинала на
фактурите, предоставен от ответника, е идентичен с копието, предоставено от ищеца и
в него са отразени сроковете, за които се плаща наема. Вещото лице уточнява, че
първия посочен период в процесните фактури е отразяван във връзка с ДДС, тъй като
при плащане за минал период, не би могло да бъде върнат ДДС. В заключение вещото
лице посочва, че задължението на ответника за процесния период възлиза на 2100,00
лева с включен ДДС. Посочва, че поради забавяне плащането на наема от ответника, за
следене на плащанията ищецът е приел да описва в данъчните фактури периода, за
който се плаща наема за отдадените паркоместа на ответника. В съдебно заседание,
проведено на 20.09.2019г. вещото лице посочва, че всички получени фактури
ответникът е осчетоводил, но не ги е водил като разчетни отношения. Посочва, че този
вид отразяване от страна на ищеца се дължи на забавените плащания от страна на
ответника, като за процесния период са фактурирани стари периоди в текущи месеци.
Вещото лице заявява, че и при двете страни воденото счетоводство е редовно, а сумата,
която ответникът дължи е именно тази, посочена в заключението на изготвената
съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът не намира, че е налице противоречие между обстоятелствената част на
исковата молба и петитума, както твърди ответникът. По фактура № ***, ищецът
твърди, че е останало неплатено задължение в размер на 150 лв., но претендира сумата
от 96, 80 лв., до която съобразно принципа на диспозитивното начало съдът дължи
произнасяне.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 3 от 27.03.2019 г., постановено по т.д.
№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, макар дадени във връзка с отговора на друг правен
въпрос, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл.76, ал.1 и по
чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да определя
други условия и ред за прихващане на изпълнението. При предложено от длъжника и
прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни от определените в
договора или от закона, нормите на чл.76 ЗЗД не се прилагат. При липса на уговорка
между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по
чл.76, ал.1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения
погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор,
погасяването задължително се извършва по реда на чл.76, ал.1, изр.2 или изр.3 ЗЗД.
Правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се
погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да
съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е
определено по основание и размер. Когато длъжникът има няколко главни задължения,
всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да
погаси
4
всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл.76, ал.1,
изр.1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника
задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва
кредитора. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от
задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на
чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се
изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност
задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни,
погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в
реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали
едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД. В
случая длъжникът е имал няколко еднакво обременителни задължения – наемна цена
за старите периоди. В случая длъжникът, на когото са изпратени фактурите с посочено
и старо задължение, не е възразил, не е упражнил правото си на избор, не е посочил
изрично, че плаща за текущия месец, а не частично за предходни. При липсата на
уговорка, при липсата на заявен избор от длъжника кое задължение погасява, то
приложение намира разпоредбата на чл. 76, ал.1 ЗЗД и плащанията са отнесени за
погасяване на по-стари задължения. Не така щеше да стои въпросът, ако във фактурите
фигурираше като основание само текущия месец. Плащанията са извършени в касата
на ищцовото дружество по фактурите с така посоченото основание. Ответникът не
доказа да е погасил по – рано старите задължения, за които са отнесени плащанията.
Релевираните твърдения с отговора на исковата молба, че по силата на устни
договорки дължимите суми за стари периоди са прихващи със задължения на ищеца
към ответника за извършени посегателства и липси на негово имущество не се
доказаха в процеса. Основанието за заплащане на наемните вноски е сключеният
договор за наем, а не издаването на съответна фактура. Предвид изложеното
настоящият съдебен състав намира за правилен извода на районния съд, че ответникът
не е доказал, че е заплатил процесните вземания, поради което предявеният от ищеца
иск за заплащане на наемната цена следва да бъде уважен, в пълния му предявен
размер. Не се доказва твърдението на ответника, че ищецът едностранно е прекратил
облигационната връзка на 15.05.2018 г., поради което не дължи заплащане на наемната
цена за целия месец май 2018 г..
Относно предявения насрещен иск.
Като основание на иска е посочено, че по силата на процесния договор за
наем и анексите към него ответникът се е задължил да предостави на ищеца ползването
на определени места за паркиране първо за три, а впоследствие за четири автомобила.
Ответникът не изпълнил задължението си да предостави имота в състояние, което да
позволи ползването, за което е нает и да осигури възможност за безопасно ползване.
Още в самото начало имотът, предмет на договора, бил осеян с изключително много
неравности и дупки, които не само затруднявали преминаването на автомобилите до
местата за ракиране, но и самото паркиране. Именно състоянието на имота
предизвикало настъпването на пътно-транспортно произшествие на 04.11.2014 г. по
време на действие на договора. На посочената дата около 19,00 часа ищецът при
управление на товарен автомобил – влекач марка „Мерцедес 1844 Актрос“ с рег. № ***
и прикачено към него полуремарке с рег. № ***, след преминаване на портала на имота
на ответника и влизането му на територията на наетия имот, поради множеството
големи неравности и дупки, довели до значителна денивелация между нивата на
5
съседни на практика площи от него, тегленото от влекача полуремарке се е откачило и
оставяйки извън контрол и без връзка с влекача, се ударило в последния. При
нанесения удар, предизвикан от откачилото се полуремарке, били увредени и се
наложило да бъдат заменени задния цял калник на влекача, ластика за калника и задния
стоп на влекача. Отделно от това били увредени лафета на полуремаркето и царския
болт. Ищецът сочи, че общата стойност с включен ДДС на описаните части, които са
били увредени и сменени с нови такива, възлиза на сумата от 1195,00 лева. Отделно от
това е заплатена за труда за смяната на увредените части и поставянето на нови такива
сумата от 560 лв. с ДДС. Претендира са заплащане общо на сумата от 1755 лв. Ищецът
намира, че след като наетата от него вещ не е била предадена в надлежно състояние,
съгласно уговореното предназначение, то наемодателя-ответник следва да покрие
претърпените от ищеца имуществени вреди.
При извършената от съда служебна проверка относно дадената от ПРС правна
квалификация на предявения иск, в доклада по делото, настоящият състав намира, че
същата е неправилно определена. Изложените в исковата молба твърдения на ищеца,
сочат на предявен иск по чл. 82 ЗЗД, а не по 45 ЗЗД. С решението си районният съд е
дал вярната правна квалификация на иска. Независимо от първоначално неточно
дадената правна квалификация обжалваното решение е допустимо, доколкото съдът е
разгледал и се е произнесъл по заявените от ищеца факти в обстоятелствената част на
исковата молба и формулирания петитум. Сочените вреди се твърди да са настъпили от
неизпълнение от страна на ответника на негово договорно задължение, а не на общото
задължение да не се вреди другиму. Когато ответникът е поел задължение за конкретно
поведение въз основа на договор, то за неизпълнение на същото не може да се
ангажира неговата деликтна отговорност. Договорната отговорност изключва
деликтната. Относно сочената от ищеца квалификация чл. 50 ЗЗД следва да се посочи,
че същата не съответства на основанието на иска, въведено чрез фактическите
твърдения в исковата молба. За пълнота следва да се посочи, че задължителните
разяснения, дадени с ППВС № 4/30.10.1975 г., т.3, налице е отговорност по чл. 50 ЗЗД,
когато при ползване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други
общоприети правила. Когато при ползване на вещта е допуснато такова нарушение,
тогава отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД. С оглед на това
собственикът на вещта отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД, при
възможност за обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като отговорността по
чл. 50 ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси вещта, а вредите са
причинени от присъщите на вещта свойства, какъвто не е конкретният случай. За
вредите от неподдържане на имота собственикът би носил отговорност по чл. 49 ЗЗД,
след като е юридическо лице, но както се посочи, при наличие на поето договорно
задължение, отговорността възникна на договорно, а не деликтно основание.
Ищецът по предявения иск по чл. 82, вр. с чл. 230, ал.1 ЗЗД следва да
установи наличие на валидно наемно правоотношение между страните, по силата на
6
което за ответника е възникнало задължение да предостави вещта, ако не е уговорено
друго в състояние, което да отговаря на ползването, за което е наета, както и
претърпените в причинна връзка с неизпълнението на това задължение на ответника
вреди. Ответникът следва да докаже надлежно изпълнение на задължението си, за да се
освободи от отговорност. Установи се от представеното пред въззивната инстанция
писмено доказателство -удостоверение № *** от 12.03.2021г. на МВР, сектор „Пътна
полиция“ – Перник, че товарен автомобил – влекач марка „Мерцедес 1844 Актрос“ с
рег. № *** е с предишен рег. № ***, с който е индивидуализиран автомобилът в
договора за наем от 20.02.2009 г., поради което неправилен е изводът на районния съд,
че по отношение на тежкотоварен автомобил с рег. № *** между страните не е било
налице наемно правоотношение.
Съгласно чл. 230, ал. 1 ЗЗД наемодателят дължи предаване на вещта в
надлежно състояние. Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде
вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета. Нормата поначало
изхожда от идеята за съвпадане между обичайното ползване на една определена вещ и
уговореното в договора ползване на тази вещ. И типичните случаи на наемане на вещи
са именно такива: предметът се предава такъв, какъвто е и се използва според неговото
обичайно предназначение, каквито обикновено са и нуждите на наемателя. От
свидетелските показания на св. С. се установява, че върху терена е имало дупки на
пътната настилка, които периодично се запълвали. От показанията на св. Г. се
установява, че на процесната дата е имало такива.
Съгласно чл. 230, ал.3 ЗЗД наемодателят не отговаря за недостатъците на
наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае
при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве
или за здравето на лицата от неговото домакинство. Ищецът по насрещния иск твърди,
че още при наемане на вещта тя е била с недостатъци. След като ищецът - наемател
започнал да осъществява наемните отношения още със сключването на договора,
следва, че същият е приел недвижимия имот в състоянието, в което му е предоставен,
без други условия. Сочените недостатъци не са били от такова естество, което
наемателят да не е бил в състояние да установи преди и при сключването на договора.
Нещо повече, въпреки, наличието им и настъпването на твърдения инцидент ищецът
не е преустановил ползването на имота. Същият е ползвал имота от 2009 г. до 2018 г., а
инцидентът е настъпил през 2014 г. Ищецът твърди, че имотът му е отдаден в това
състояние и в нито един момент не е възразил, поради което се налага изводът, че той е
приел същия в този му вид.
Ето защо следва да се приеме, че ответникът, като наемодател, не отговаря за
недостатъците на вещта, за които явно ищецът е знаел, както той самият твърди ( чл.
230, ал. 3 ЗЗД). Поради това искът следва да се отхвърли.
Достигайки до същите крайни изводи, макар и по различни мотиви,
7
районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да
бъде потвърдено.
Предвид изхода на въззивното производство на въззивния жалбоподател не се
дължи присъждане на разноски. Такива следва да се присъдят на въззиваемата страна –
„Пътнически превози-Перник“ ЕООД в размер на 300 лв., адвокатско възнаграждение,
чието извършване е удостоверено в договор за правна защита и съдействие от
26.04.2021г.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, решението не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260168/12.02.20121г. постановено по в.гр.д. №
6964/2018 г. на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА ЕТ „И. П. - 1“, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
*** ДА ЗАПЛАТИ на „Пътнически превози – Перник“ ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Станционна“ № 6 сумата от 300
/триста/ лева, представляващи направени пред въззивната инстанция разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8