Решение по дело №610/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3439
Дата: 28 ноември 2022 г. (в сила от 28 ноември 2022 г.)
Съдия: Георги Стоянов Чехларов
Дело: 20221100500610
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 януари 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3439
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100500610 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20150153/01.07.2021 г. по гр.д .№ 39061/2020 г. по описа на СРС,
39 с-в., е признато за установено по предявения от "Р. България" АД /с ново
наименование „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД, ЕИК *******/, иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, че ответникът И. Й. К., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата
от 503,37 лв., представляваща главница по договор за издаване и използване на
кредитна карта от 27.05.2008 г., ведно със законната лихва от предявяването на
заявлението по чл.417 ГПК – 10.08.2011 г., до окончателното й заплащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение от 08.09.2011 г. по ч.гр.д. № 34686/2011 г. на
СРС, 39 състав, като е отхвърлен искът по чл.422,ал.1 ГПК вр. чл.92,ал.1 ЗЗД за сумата
от 14,25 лв., представляваща наказателна лихва за периода 17.03.2011 г. -09.08.2011 г.
Срещу решението в частта, с която е уважен предявеният от "Р. България" АД
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ е подадена въззивна жалба от
И. Й. К., чрез адв. Ц. Х.,. Въззивникът поддържа, че решението на
първоинстанционния съд е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с
материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Твърди, че районният съд е приел, че договорът за кредит е бил автоматично
подновен за нов тригодишен период до 27.04.2014 г., макар ищецът да твърди
картодържателят да е просрочил дължимите вноски, което обуславя невъзможност за
автоматично подновяване. Сочи, че не е било разгледано възражението му за изтекла
погасителна давност поради бездействието на взискателя в изпълнителния процес в
периода от издаване на заповедта за изпълнение до връчването на покана за
доброволно изпълнение – 31.05.2019 г., което представлява обстоятелство по смисъла
1
на чл.235,ал.3 ГПК и следва да се съобрази от съда. Моли за отмяна решението в
обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия "Р.
България" АД, в който е изложено становище за неоснователност на подадената
въззивна жалба. Поддържа се, че релевираното възражение за изтекла погасителна
давност е неоснователно, доколкото производството по чл.422 ГПК е следствие от
направеното възражение от длъжника срещу издадената заповед за незабавно
изпълнение, което предвид, че заповедта не е влязла в сила до приключване на
съдебното производство, не може да се твърди погасяването на вземането по давност.
Въззиваемият поддържа, че по време на процеса давност не тече на основание чл.115,
б. „ж“ ЗЗД. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е
допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за
приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно, нито
първоинстанционният съд е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални
нарушения. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира
следното:
Между страните не е спорно, че на 27.05.2008 г. е бил сключен договор за
издаване на национална кредитна карта „РайКарт“, по силата на който на
кредитополучателя е предоставен кредит с кредитен лимит в размер на 520 лв. срещу
насрещно поето от последния задължение да върне използваната част от кредитния
лимит, ведно с начислена лихва с ГЛП в размер на 18 %. Съгласно клаузата на чл.15 от
договора падежът настъпва на 15-тия ден след датата на последното месечно
извлечение, а съгласно чл.39 срокът на действие на договора е три години, като срокът
се подновява автоматично за нов период в случай, че картодържателят не е в просрочие
към момента на изтичане на валидността на картата или картодържателят не е
уведомил банката, че не желае картата му да бъде подновена. Или в договора е
предвидено автоматично подновяване на договора, освен в изрично предвидените в
договора случаи. Ето защо, съдът намира, че между страните е възникнало валидно
облигационно отношение въз основа на сключения договор за кредит.
От изготвената и приета съдебно–счетоводна експертиза пред
първоинстанционния съд се установява, че към 10.08.2011 г. /датата на подаване на
2
заявлението по чл.417 ГПК в съда/ не била заплатена сумата от 503,37 лв. главница,
договорна лихва в размер от 16,62 лв. за периода 02.07.2011 г. – 02.08.2011 г. и 12 лв.
неплатени такси. От експертиза се установява, че картодържателят не е заплащал
месечни вноски в периода 17.03.2011 г. – 09.08.2011 г. Ето защо и съдът приема, че към
27.05.2011 г. ответникът И. Й. К. е бил забава по отношение заплащане на
падежираните вноски, поради което съгласно изричната клауза на чл.39 от договора
същият не се е подновил за нови три години, като всички задължения по договора са
падежирали с изтичане срока на действие на договора, тоест на 27.05.2011 г. По
изложените съображения към датата на подаване на заявлението в съда всички
вземания са били падежирали, като е без значение, че заявителят се е позовал на
настъпила предсрочна изискуемост, доколкото това не променя основание на
вземането. Ето защо и съдът намира, че по делото се установява възникване на
задължението за заплащане на сумата от 503,37 лв. представляваща главница по
договор за издаване и използване на кредитна карта от 27.05.2008 г., за която сума е и
уважен предявеният иск с правно основание чл.422,ал.1 ГПК вр. чл. 430 ТЗ.
По отношение наведения довод във въззивната жалба, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по релевираното възражение за изтекла погасителна давност,
съдът намира следното: правопогасяващото възражение за изтекла погасителна
давност е релевирано своевременно, с отговора на исковата молба и в този смисъл е
допустимо. В случая е приложима общата петгодишна давност, а от падежа на най-
старото задължение /м.03.2011 г г./ до датата на подаване на заявлението в съда
/10.08.2011 г. г./ е изтекъл период, по-малък от пет години. Съдът намира за
неоснователно твърдението на въззивника, че давността е изтекла в периода между
подаване на заявлението в съда /10.08.2011 г./ и депозиране на исковата молба по
предявения установителен иск /26.07.2021 г./. Съгласно законовата фикция на
чл.422,ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл.415,ал.4 ГПК. Ето защо и предявеният установителен иск се счита за
предявен от датата на подаване на заявлението в съда – 10.08.2011 г., с което давността
е била прекъсната на основание чл.116, б „б“ ЗЗД и същата не тече до приключване с
влязъл в сила съдебен акт на настоящото производство – чл.115, б. „ж‘ ЗЗД.
Както се посочи и по-горе съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд проверява
правилността на съдебното решение с оглед заявените от страната с въззивната жалба
оплаквания. Следователно решението в обжалваната от ответника част следва да бъде
потвърдено.
В частта, с която СРС е отхвърлил предявените от ищеца искове, решението е
влязло в сила поради необжалването му от страна, за която е бил налице интерес за
това.
3

По разноските:

За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата страна в
размер от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20150153 от 01.07..2021 г., постановено по гр.д .
№ 39061/2020 г. по описа на СРС, 39 с-в, в частта, в която е признато за установено по
предявения от „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* /с предишно наименование "Р.
България" АД/ иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, че ответникът
И. Й. К., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 503,37 лв., представляваща
главница по договор за издаване и използване на кредитна карта от 27.05.2008 г., ведно
със законната лихва от предявяването на заявлението по чл.417 ГПК – 10.08.2011 г., до
окончателното й заплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от
08.09.2011 г. по ч.гр.д. № 34686/2011 г. на СРС, 39 състав.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в
сила.
ОСЪЖДА И. Й. К., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78,ал.3 ГПК
на „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД, ЕИК ******* /с предишно наименование "Р. България" АД/,
разноски в разноски в размер от 100 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4