Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 13.05.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на двадесети
януари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 7368 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 7912 от 10.01.2019
г., постановено по гр. д. № 27946/2018 г., по описа на СРС, 151-ви състав, Софийски
районен съд е осъден да заплати на П.О.П. на основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1 982,80 лева – обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди вследствие на протекло в неразумен срок съдебно производство
по н.о.х.д. № 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от входиране на исковата молба в съда –
30.04.2018 г., и сумата от 228,57 лева – лихва за забава за периода 11.03.2017
г. – 29.04.2018 г., като исковете са отхвърлени като неоснователни за горницата
до пълния предявен размер. С решението съдът се е произнесъл по отговорността
на страните за сторените по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от П.О.П., чрез адв. Г.Д., срещу решението в частта, в която са
отхвърлени предявените от ищеца искове, като се релевират доводи за
незаконосъобразност, неправилност, необоснованост и немотивираност на
атакувания съдебен акт, който се намира за постановен при допуснати процесуални
нарушения. Сочи се, че конкретното действие или бездействие на съдебен орган,
причинило нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на н.о.х.д.
№ 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, в разумен срок, представлява
неизготвяне на мотиви съобразно изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК към
присъда № 25/06.04.2011 г. на СРС, 14-ти състав. Намира се, че това е довело до
забавяна на наказателното производство за периода 06.04.2011 г. – 08.04.2014
г., за който период П.П. е заплатил на А.А.законна лихва в размер на
15 436 лева върху уважената част от гражданския иск, предмет на н.о.х.д. №
1953/2010 г. на СРС, 14-ти състав. Поради което се счита, че вследствие на така
посоченото бездействието от страна на СРС, 14-ти състав, последният е причинил
на ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплатена от П.П. на А.А.законна
лихва в размер на 15 436 лева за периода 06.04.2011 г. – 08.04.2014 г. Предвид
изложеното се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и за уважаване на предявените искове в цялост. Претендират се
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК Софийски районен съд е депозирал отговор на въззивната жалба
на ищеца, в който се излагат съображения за неоснователност на същата и се
отправя искане за оставянето й без уважение.
По делото е
постъпила въззивна жалба и от Софийски районен съд срещу
първоинстанционното съдебно решението в частта, в която исковете са уважени,
като се релевират доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното
решение в обжалваната му част. Излага се, че от събраните по делото
доказателства не може да се установи по еднозначен и безспорен начин, че твърдените
от ищеца вреди са вследствие на забавено разглеждане от СРС на н.о.х.д.
№ 1953/2010 г. Посочва се, че СРС не е изпаднал в забава, поради което не е
възникнало задължението за заплащане на лихва за забава. Отправя се искане за
отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на
исковата претенция, евентуално за намаляване размера на присъденото на ищеца
обезщетение. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК П.О.П. е депозирал отговор на въззивната жалба на ответника,
в който се излагат съображения за неоснователност на същата и се отправя искане
за оставянето й без уважение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните
жалби са допустими като подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което
подлежат на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
частично неправилно, съображенията за което са
следните:
Производството
пред СРС е образувано по предявени искове с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и
чл. 86 от ЗЗД от П.О.П. срещу Софийски районен съд за заплащане на обезщетение
за претърпени от ищеца имуществени вреди за периода 06.04.2011 г. – 08.04.2014
г. в размер на 15 436 лева, вследствие на нарушение правото на чл. 6 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок - неизготвяне от страна на СРС,
14-ти състав, на мотиви съобразно изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК към
присъда № 25/06.04.2011 г., и изразяващи се в заплатена от П.О.П. на А.А.законна
лихва върху уважената част от гражданския иск, предмет на н.о.х.д. № 1953/2010
г. на СРС, 14-ти състав, както и за заплащане на сумата от 1 780 лева –
лихва за забава за периода 11.03.2017 г. – 29.04.2018 г.
Съгласно чл. 8, ал. 2
от ЗОДОВ, допустимостта на
предявения иск, предмет на разглеждане по настоящето дело, е обусловена от
проведена процедура по реда на гл. ІІІа от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. В процесния случай, в
шестмесечния срок по чл. 60а, ал. 4 от
ЗСВ ищецът е подал заявление чрез
ИВСС до министъра на правосъдието с искане за репариране на имуществените и
неимуществените вреди, настъпили вследствие на нарушаването на разумния срок за
разглеждане на н.о.х.д. № 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, поради
липсата на мотиви към присъдата от 06.04.2011 г. по това дело. С писмо с рег. №
94-II-157/25.10.2017
г. от зам. министъра на правосъдието до П.О.П., получено от последния на
13.11.2017 г., ищецът е уведомен, че след извършена проверка и съставен
констативен протокол от 28.09.2017 г., установените от ИВСС факти и
обстоятелства обосновават извода, че правото на П.П. за разглеждане и решаване
на делото в разумен срок е нарушено, като на основание чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ и
заповед № ЛС-04-1010/13.06.20107 Г. е определено обезщетение в размер на
1 300 лева, за която сума е отправено предложение за сключване на
споразумение. От постъпило по делото писмо от
09.10.2018 г. на Министерство на правосъдието се установява, че П.О.П. не е приел споразумението, поради което
административната процедура по ЗСВ е изчерпана и разглежданият в настоящото
производство иск по чл. 2б от ЗОДОВ е
допустим. В тази връзка следва да бъде посочено, че макар в хода на
административната процедура да е прието, че правото на
ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, то тази
констатации не обвързва съда, който разглежда иска за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав споделя застъпено в решение № 272/27.01.2020
г. по гр. дело № 924/2019 г. на ВКС, четвърто ГО, становище, че съдът не би могъл да бъде ограничен в преценката си и
на събраните пред него доказателства относно размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ за
претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, доколкото в съдебното
производство, образувано по иск по чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно чл. 7 от ЗОДОВ държавата,
като страна по спорното материално правоотношение, се представлява от
процесуален субституент – съответният орган на съдебната власт, който е нарушил
правото на ищеца (по неговите твърдения в исковата молба) на разглеждане и
решаване на съответното гражданско или наказателно производство в разумен срок,
а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Последният
действа именно в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и
независима юрисдикция, която следва да разреши материалноправния спор между
страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по
никакъв начин не би могъл да се разглежда като представител на едната страна по
спорното материално правоотношение – държавата, респ. – не би могъл да е и
обвързан от предложеното от нейна страна обезщетение в рамките на
административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. Това предложение би могло
да се разглежда от съда единствено като извънсъдебно признание, което
съгласно чл. 175 от ГПК и трайно
установената практика по приложението му, също следва да се преценява с оглед
всички останали обстоятелства по конкретното дело. Също в тази връзка – няма
място и за приложение на правило за невлошаване на положението на лицето,
претендиращо обезщетението (ищеца), каквото правило нито е установено от
закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е
кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля, но и на свой
риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на
административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. В последния случай, ако
предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ, претендирайки
по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното
производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му
присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува
както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му,
така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б от ЗОДОВ за
неоснователен и го отхвърли. Освен това, в разглеждания в настоящото
производство случай не без значение е и обстоятелството, че в административната
процедура ищецът е заявил претенция за глобално обезщетение на претърпени от
него както имуществени, така и неимуществени вреди вследствие на
нарушаването на правото му разглеждане и
решаване на н.о.х.д. № 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, в разумен
срок, такова глобално обезщетение му е било предложено и от зам. министърът на
правосъдието, а в исковата си молба ищецът поддържа единствено претенцията си
за обезщетение на претърпените от него имуществени вреди.
Съгласно чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.), Държавата отговаря чрез съответния орган
за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на
разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от
Конвенциятаза защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. ЕКЗПЧОС
и приложимия български закон ЗОДОВ не дават легална дефиниция на понятието
„разумен срок“ при разглеждане на едно производство пред съда. Преценката дали
срокът, през който е разгледано едно конкретно дело, е разумен, е конкретна във
всеки отделен случай, като се вземат предвид и заложените в разпоредбата
на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии: общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението
на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора. Разумността на срока
според съдебната практика се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се
търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и
необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното
производство по иска. Така, за ангажиране отговорността на ответника за вреди
по иск при настоящата квалификация, е необходимо ищецът да докаже кумулативното
наличие на следните предпоставки - че е претърпял твърдените в исковата молба
имуществени вреди, както и че тези вреди са в причинна връзка с поведението на
ответника, изразяващо се в нарушаване правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок, съгласно чл. 6, параграф 1 от Конвенцията. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на
обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от
неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от
неправилни или недопустими съдебни актове /в този смисъл отново решение
№ 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ВКС, четвърто ГО/.
В разглеждания
случай, за да счете иска за основателен в уважената му част районната съдебна
инстанция, след обстоен анализ на цялостното развитие на проведеното спрямо
ищеца наказателно производство, в което последният е имал качеството
обвиняем/подсъдим, и след преценка спазването на сроковете в съдебното
производство във всички негови инстанции (по н.о.х.д. № 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав,
в.н.о.х.д. № 5282/2011 г. по описа на СГС, НО, 15-ти състав, н.о.х.д. №
23928/2011 г. по описа на СРС, 21-ви състав, в.н.о.х.д. № 4213/2015 г. по описа
на СГС, 15-ти възз. състав и к.д. № 908/2016 г. по описа на ВКС, ведно с
досъдебното производство), е приела, че общата продължителност на
наказателното производство в досъдебна и
съдебна фаза е 7 години, 4 месеца и 13 дни. В мотивите на атакуваното решение
СРС е намерил, че разумният срок, при отчитане на правната и фактическа
сложност на казуса, обема на доказателствения материал, процесуалното поведение
на страните и предприетите от съда действия, е надвишен, като е налице е
необосновано забавяне в периода между първоначално определената дата за
провеждане на съдебно заседание - 20.09.2012 г., и новоопределената дата
07.02.2013 г. по н.о.х.д. № 23928/2011 г. по описа на СРС, както и за периода
от постановянане на присъдата на 08.04.2014 г. до изготвяне на мотивите на
11.05.2015 г. Счел е, че претендираните от ищеца имуществени вреди – заплатена
законната лихва върху присъденото обезщетение от 50 000 лева, са
основателни за периода 20.09.2012 г. – 07.02.2013 г., защото само той попада в
исковия период, като за този период е налице необосновано забавяне на делото,
което е в причинна връзка с твърдените от П.П. имуществени вреди, тъй като дължимото от ищеца
обезщетение за забава за разумния срок е следствие от собственото му поведение,
а дължимостта на обезщетение за забава за периода, в който е налице бездействие
на компетентните органи, е в причинна връзка именно с това бездействие и
представлява пряка и непосредствена последица от него.
Настоящият
съдебен състав не споделя изводите на районната съдебна инстанция относно
наличието на причинна връзка между установения от съда период на забавяне на
разглеждането на наказателното производство и твърдението на ищеца, че именно с
оглед на това забавяне той е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в
заплатена от него на пострадалия от престъплението А.А.законна лихва върху
присъденото в наказателното производство обезщетение от 50 000 лева за
претърпени от пострадалия неимуществени вреди в резултат на престъплението.
Съгласно чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. В разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД изрично е
посочено, че при задължение от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, като по този
начин и към неликвидните вземания са прикрепени последиците на забавата.
Съответно, деликвентът изпада в забава не само преди определянето на
окончателния размер на обезщетението от съда, но дори и без да му е отправена
покана, от момента на увреждането. Задължението за заплащането на законна лихва
е пряка последица от липсата на доброволно изпълнение, като длъжникът не може
да откаже плащане на законната лихва позовавайки се на обстоятелството, че не
му е ясен размерът на дължимото обезщетение. Воденето на спор за наличието или
липсата на задължение за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, респ.
определянето на техния размер с окончателния съдебен акт, не променя момента на
неговото въззникване. С окончателното решение по спора със сила на пресъдено
нещо се установява съществуването
или несъществуването на
твърдяното или отричаното
от ищеца спорно материално
право с белезите,
които го индивидуализират. Силата на пресъдено нещо
установява не само, че правото
съществува към деня
на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото
от деня на
неговото възникване. Или,
начисляването на лихва за забава се намира в пряка причинно-следствена връзка с
липсата на доброволно изпълнение на задължението от страна на длъжника, което
по непозволено увреждане възниква от момента на увреждането и именно от този
момент, при липса на изпълнение, се дължи законна лихва за забава. По тези
съображения и в светлината на разглеждания в настоящото производство случай
няма как да бъде обвързвано нарушаването на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, респ. твърдяното от жалбоподателя бездействие от
страна на СРС, изразяващо се в неизготвяне на мотиви съобразно
изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК към присъда № 25/06.04.2011 г. на СРС,
14-ти състав, със сочените от жалбоподателя имуществени вреди, представляващи
заплатена законна лихва за претендирания период, доколкото заплатената от П.О.П.
законна лихва е следствие на упражняваното от негова страна бездействие за
своевременна обезвреда на пострадалия, а не следствие на твърдяното бездействие
от страна на СРС. Така, както е прието в решение № 199/23.07.2012 г. по гр.
дело № 425/2011 г. на ВКС, четвърто ГО, обвиненият
в извършването на престъпление има интерес да обезщети „пострадалия“, за да
облекчи наказателната си отговорност, и той може да бъде мотивиран от това да
поеме и изпълни чуждо или несъществуващо задължение. Ако е бил обвинен
неоснователно, той може да претендира обезщетение, но само за това, което е
платил и доколкото то не може да му бъде възстановено поради
неплатежоспособност било на длъжника (чието задължение е платил), било на
привидния кредитор, който е получил нещо без основание.
Предвид
всичко гореизложено, настоящият съдебен състав намира исковата претенция на
ищеца с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за изцяло
неоснователна. Поради неоснователността на главния иск, неоснователна е и
акцесорната искова претенция по чл. 86 от ЗЗД. Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която исковете са уважени.
Съответно, в настоящото производство е изцяло основателна въззивната жалба на Софийски
районен съд, като тази на П.О.П. е неоснователна и като такава следва да
бъде оставена без уважение.
По
отношение на разноските:
При този изход
на спора право на разноски и за двете съдебни инстанции има единствено Софийски
районен съд. Поради което, първоинстанционното решение следва да бъде отменено
и в частта, в която Софийски районен съд е осъден да заплати на П.О.П. сумата
от 155,42 лева – разноски по делото, като на Софийски районен съд се присъди
допълнително сумата от 38,54 лева – разноски в първоинстанционното производството.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на Софийски районен съд се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като П.О.П. следва да бъде
осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сума в размер на 100
лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
Воден от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
№ 7912 от 10.01.2019 г., постановено по гр. д. № 27946/2018 г., по описа на
СРС, 151-ви състав, в частта, в която Софийски районен съд е осъден да заплати
на П.О.П. на основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от
1 982,80 лева – обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди
вследствие на протекло в неразумен срок съдебно производство по н.о.х.д. №
1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от входиране на исковата молба в съда – 30.04.2018 г., и
сумата от 228,57 лева – лихва за забава за периода 11.03.2017 г. – 29.04.2018
г., както и в частта, в която Софийски районен съд е осъден да заплати на П.О.П.
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 155,42 лева – разноски по делото, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от П.О.П., с ЕГН **********, с адрес
***, срещу Софийски районен съд искове с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за
сумата от 1 982,80 лева – обезщетение за претърпени от ищеца имуществени
вреди вследствие на протекло в неразумен срок съдебно производство по н.о.х.д.
№ 1953/2010 г. по описа на СРС, 14-ти състав, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от предявяване на исковата молба в съда – 30.04.2018 г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 228,57 лева – лихва за
забава за периода 11.03.2017 г. – 29.04.2018 г.
ОСЪЖДА
П.О.П., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от 38,54 лева – разноски в първоинстанционното
производството, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата
от 100 лева – разноски във въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 7912 от 10.01.2019 г., постановено по гр. д. № 27946/2018 г., по описа на
СРС, 151-ви състав, в останалата обжалвана част.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.