Р Е Ш
Е Н И
Е №130
гр.Кюстендил, 11.06.2018г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, четвърти състав, в открито
заседание на дванадесети април, две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР БАМБОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА БОГДАНОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при участието на секретаря: Вергиния Бараклийска,
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№466/2017г. по описа на Окръжен
съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по въззивна жалба, подадена от адв.И.Д., в качеството й на особен
представител на Б.И.Х., с ЕГН **********, с адрес: ***, против решение
№411/09.08.2017г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено по
гр.д.№510/2017г. по описа на същия съд.
С обжалваното
решение РС-Дупница е признал за установено по отношение на Б.И.Х., ЕГН **********,***, че същият
дължи на „***** ЕООД, ЕИК....., със
седалище и адрес на управление: гр.Д., ул.„*****“ №**, общ.Дупница,
обл.Кюстендил, представлявано от управителя М.Е.Д., сума в размер на
общо 3 177.59 лева, от които: 2 100.00 лева, представляваща главница по договор
за потребителски кредит №2242/31.07.2012г., сключен между ЕТ „*********“ и ответника, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК в съда (10.02.2017г.) до окончателното плащане, 368.00 лева -
договорна лихва, начислена за периода от 09.10.2012г. до 24.09.2013г., 709.59
лева -законна лихва върху главницата, начислена за периода от 25.09.2013г. до
20.01.2017г. Със същото решение ДРС е осъдил Б.И.Х. да заплати на „******
ЕООД, разноски по делото в размер на общо 866.56 лева, от които 350.00 лева
- заплатено адвокатско възнаграждение, 453.00 лева - внесен депозит за
назначаване на служебен адвокат и 63.56 лева - внесена държавна такса, както и сторените разноски в производството по
ч.гр.д.№251/2017г. по описа на РС-Дупница в размер на общо 664.00 лева, от които:
600.00 лева - адвокатско възнаграждение и 64.00 лева - внесена държавна такса.
Постановеното
съдебно решение се обжалва изцяло, като се претендира отмяната му и
постановяване на друго, с което иска да бъде отхвърлен изцяло. Твърди се във
въззивната жалба, че първоинстанционният акт е неправилен. Сочи се, че ДРС е
указал на ищеца, че не сочи доказателства относно обстоятелството, че е
придобил процесното вземане във основа на договор за цесия от ЕТ „**************“,
но независимо от предоставената възможност, в съдебното заседание от страна на
ищеца не е било представено доказателство. Не е било представено приложение №1,
неразделна част от договора за цесия, приложен към исковата молба, а липсата на
този документ не позволявала да се направи извод, че в общия раазмер на
прехвърлените вземания от 662 807.95 лева, се включвало и процесното.
Поради липсата на индивидуализация на основанието и размера на прехвърленото
вземане, въззивната страна твърди, че не може да се приеме, че твърденията на
ищеца са доказани, в резултат на което материално правната му легитимация се
явявала неустановена, а установителният иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК
– недоказан.
В срока по
чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – „****** ЕООД, е подал отговор, чрез пълномощника си адв.Н.С., в
който изразява становище за неоснователност на жалбата и прави искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Според дружеството, подобно
възражение, като аргументираното във въззивната жалба, не е било направено с
отговора на исковата молба, поради което и приложението с №1 към договора на е
било представено, но се счита, че изпратеното до длъжника уведомление за
цесията е достатъчно за установяване прехвърлянето и на процесното вземане,
като такова уведомление е връчено повторно и със самата искова молба. В отговра
се сочи, че всяка страна следва да докаже фактите, които са в нейна полза, и
ако въззивникът твърди, че процесното вземане не е цедирано, той следва да
докаже твърдението си. Към отговора е приложен в заверен препис списък на
действащи договори към 11.03.2016г., ЕТ „***************“. Прави се искане
приложението да бъде прието като доказателство по делото, с твърдението, че
същото представлява приложение №1 към договора за цесия и в него под №37
фигурира процесното вземане. Дружеството претендира присъждане на направените
по делото разноски.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото приема, че
въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
Съдебният
състав, след преценка на събраните по делото от ДРС доказателства /във
въззивното производство нови доказателства не са събирани/, на доводите и
възраженията на страните във въззивната инстанция, намира следното от
фактическа страна:
РС-Дупница
е бил сезиран с искове, предявени по реда на чл.422 ал.1 от ГПК от „****** ЕООД против Б.И.Х. ***,
имащи за предмет претенции за признаване за установено по отношение на Х.
съществуването на вземане на дружеството спрямо него, произтичащо от договор за
потребителски кредит №2242/31.07.2012г., с кредитор ЕТ „*********“ (уточнен
след погрешно посочване в исковата молба като ЕТ „*****“) и длъжник – Б.Х.,
вземането по който е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия от
10.03.2016г.
При горните твърдения преди предявяване на иска, със заявление от
10.02.2017г., „****** ЕООД е инициирало производство по издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Х. за сумите 2 100 лева – главница,
840.00 лева – договорна лихва за периода от 31.07.2012г. до 24.09.2013г.,
709.59 лева – законна лихва за забава за времето от 25.09.2013г. до
20.01.2017г. , ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
до изплащане на вземането, както и за присъждане на разноски. По образуваното
ч.гр.д.№ 251/2017г. по описа на РС-Дупница е била издадена заповед за
изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение в установения от закона
срок.
Ищецът „****** ЕООД е представил към исковата си молба договора за
потребителски кредит, от който е видно, че ЕТ „*********“ със седалище и адрес
на управление в гр.С. е предоставил на Б.И.Х. в заем сума в размер на
2 100 лева, която да бъде върната разсрочено по погасителен план –
неразделна част от договора, на равни погасителни вноски – общо 30 на брой,
всяка в размер на 98 лева, с краен срок на издължаване – 24.09.2013г. В чл.1 и
в чл.9 от Общите условия, също неразделна част от договора, е предвидено, че
полагането на подписа на кредитополучателя върху договора е и потвърждение за
получаване на отпуснатата в заем парична сума. Върху приложения по делото
погасителен план към договора са направени отбелязвания за извършени плащания
от страна на задълженото лице, като последното плащане е от дата 12.02.2014г.,
като по твърдения на ищеца общо заплатената от Х. сума за погасяване на
задълженията му по договора за кредит възлиза на 472 лева, с която е била
погасена частично дължимата договорна лихва от общо 840.00 лева.
Към исковата молба е приложен и договор за цесия на парични вземания от
10.03.2016г., сключен между ЕТ „*********“, като кредитор, и „****** ЕООД, като цесионер, с който договор
кредиторът е прехвърлил на цесионера свои вземания в общ размер на
662 807.95 лева по договори за потребителски парични кредити, като
цедентът се е задължил да уведоми длъжниците за извършената цесия в срок до
10.03.2017г. По делото фигурира уведомление, изходящо от кредитора ЕТ, с
адресат – Б.И.Х. относно прехвърлянето на вземането в полза на „****** ЕООД, но
липсват данни за връчването му.
Ответникът Х., представляван от назначения му в хипотезата на чл.47 ал.6
от ГПК особен представител, е възразил срещу основателността на иска, релевирайки
следните няколко правопогасяващи и правоизключващи възражения: вземанията за
главница и лихва по договора за потребителски кредит са погасени с изтичането
на 3-годишна давност, тъй като представляват периодични платежи; ответникът не
е бил уведомен за извършената цесия и същата няма действие по отношение не
него, както и разминаване между сочения в исковата молба кредитор и цедента по
договора за прехвърляне на вземания.
РС-Дупница
е приел исковите претенции за допустими и основателни и е уважил изцяло
предявените искове. Съдът е приел за установено сключването на договора за
потребителски кредит между Б.И.Х. и
първоначалния кредитор ЕТ„*****“, както и факта на изпълнение на задължението
на кредитора по него за предоставяне на заемната сума. Формирал е извод за
установеност и на прехвърлянето на процесното вземане с договора за цесия на
парични вземания, сключен на 10.03.2016г., от ЕТ „*********“ на „*****"
ЕООД. Изложил е аргументите, поради които не възприема възражението на
ответника за неуведомяване за цесията, считайки, че с връчването на приложеното
към исковата молба уведомление до ответника, изходящо от цедента, уведомяването
за цесията е станало факт, който на основание чл.235 ал.3 от ГПК, следва да се
вземе предвид при решаване на спора.
ДРС е
изложил и доводи за неоснователност на направеното възражение за изтекла
погасителна давност, като по отношение на главницата е посочил, че приложение
следва да намери чл.110 от ЗЗД, според който с изтичане на петгодишна давност
се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, какъвто
в случая не е бил изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Като непогасено по давност е счетено и
вземането за лихви, по отношение на което макар да е приложима кратката
тригодишна давност, съдът е приел, че същата не е изтекла, тъй като от
неоспорено от ответника Приложение №1 - погасителен план, последното плащане е било
с дата 12.02.2014г., когато давността, съгласно чл.116 б.«а» от ЗЗД, е била прекъсната с
признаването на вземането от длъжника, каквото предсавлява плащането и от този
момент е започнала да тече нова давност,
която до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК не е била изтекла.
Окръжен съд-Кюстендил, като съобрази изложеното,
намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по
чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени
допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че решението на
РС-Дупница е валидно и допустимо.
2. Относно правилността на решението:
Според съда, решението е правилно. Съображенията за
този извод се заключват в следното:
Съгласно чл.269 изр.2 от ГПК при проверката за
правилност на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
В конкретната въззивна жалба се релевира само едно
оплакване срещу правилността на решението, а именно – че първоинстанционният
съд неправилно е счел, че ищецът се легитимира като кредитор на ответника за
процесното вземане, тъй като приложеният към исковата молба договор за
прехвърляне на вземане не доказва цедиране именно на вземането срещу Б.Х. по
сключения с ЕТ„*****“
договор за потребителски кредит.
Съгласно чл.131 ал.2 т.4 и т.5 от ГПК, в писмения
отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изрази становище по
обстоятелствата, на които се основава иска и да изложи своите възражения.
Според чл.133 от ГПК, ако в установения срок не направи възражения, той губи
възможността да ги направи по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени
непредвидени обстоятелства.
В конкретния случай, първоинстанционният съд е
указал на ответника горните му права и задължения, както и последиците по
чл.133 от ГПК (вж.л.25 от делото) и в подадения от ответната страна отговор не
се съдържа оспорване, че с приложения към исковата молба договор за прехвърляне
на вземания, прехвърлителят е цедирал и вземането си към Б.Х. по договора по
потребителски кредит. При липсата на своевременно направено възражение в този
смисъл, съдът не го е обсъждал, като в решението си е дал аргументирани и
подробни отговори на всички действително направени от ответника възражения. Не
кореспондира на фактическото положение твърдението във въззивната жалба, че ДРС
е указал на ищеца, че не сочи доказателства относно придобиването на вземане,
тъй като реално даденото указание е било свързано с разминаването между
посоченото в исковата молба наименование на търговеца – прехвърлител, като ЕТ „*****“, с наименованието
на ЕТ - прехвърлител по договора от 10.03.2016г. - ЕТ„*****“, което разминаване след указанието
на съда е било отстранено, чрез коригиращото твърдение на ищеца, че страна по
договора за потребителски кредит с ответника и страна по договора за
прехвърляне на вземане с ищеца е бил ЕТ„*****“. Съответно – не може да се
счете, че въпреки вменено му задължение, ищецът не е доказал качеството си на
цесионер на процесното вземене.
Едва със въззивната жалба се прави подобно
възражение и с повдига въпросното оспорване, с което недопустимо се разширява
кръга на спора, при положение, че ответникът е следвало да направи всичките си
възражения по твърденията на ищеца с отговора на исковата молба, като
същевременно изключението по чл.133 от ГПК не е налице.
Дружеството-ищец е поддържало, че е носител на вземане
спрямо Х., произтичащо: 1/ от сключен между Х. и трето за спора лице – ЕТ„*****“ (след
уточнението на наименованието на търговеца), договор за потребителски
кредит №2242/31.07.2012г., по който Х. е бил неизправна страна и дължи плащане,
и 2/ от договора за прехвърляне на вземания от 10.03.2016г., по силата на който
вземането на кредитора по горния договор му е било прехвърлено. За да докаже
основателността на исковата си претенция ищецът е следвало да ангажира
доказателства, чрез които да установи верността на твърденията си.
За установяване на качеството си на цесионер, „****** ЕООД е
представило договора за цесия на парични вземания, с който ЕТ„*****“му е прехвърлило
свои вземания по договори за потребителски парични кредити.
Ангажираното писмено доказателство е достатъчно, за да бъде формиран правния
извод, че ищецът е цесионер на процесното вземане, при положение, че в отговора
на исковата молба (а и в никой по-късен момент от първоинстанционното
производство), ответната страна не е оспорила наличието и предмета на договора
за цесия, а правният спор по делото се е развивал на съвсем различна плоскост,
свързана с преценка за редовността на съобщението за цесията по чл.99 ал.3 от ЗЗД и за погасяването на вземанията по давност.
Предвид горното, РС-Дупница не е имал задължението да
изследва повдигнатия с въззивната жалба правен въпрос. Постановеното решение е
обосновано. В него са дадени отговори на всички спорни между страните въпроси.
Настоящият съд, както вече се посочи, е ограничен от оплакванията в жалбата и
поради липсата на други, различни от вече обсъденото, не дължи излагане на
допълнителни аргументи относно правилността на решението, което следва да се потвърди.
3. Относно разноските:
Решението на РС-Дупница, в частта за разноските се
явява правилно.
За въззивното производство се следват разноски за
ответника по жалбата – 350.00 лева за заплатено адвокстако възнаграждение.
В хода на въззивното производство участието на
особения представител на въззивника – адв.Ил.Д. *** бе прекратено, с оглед
установяването и участието на упълномощен представител. На особения
представител се дължи възнаграждение за осъществената правна помощ, което, с
оглед ниската фактическа и правна сложност на спора и с оглед обстоятелството,
че адв.Д. не е взела присъствено участие в заседанията по делото, в хипотезата
на чл.47 ал.6 изр.2 от ГПК, следва да се намали с 1/2 от дължимото по чл.7 ал.2
т.2 от Наредба №1/2004г., при което дължимият размер е 226.22 лева. С оглед
неоснователността на жалбата и предвид липсата на основание заплащането на
възнаграждението да се поема от бюджета на съда, то същото следва да се възложи
на въззивника Б.И.Х..
Въззивникът следва да бъде осъден и да заплати по
сметка на ОС-Кюстендил държавната такса за въззивно обжалване (каквато не е
заплащана, с оглед подаването на жалбата от особения му представител), в размер
на 63.56 лева.
Воден от горното,
Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№411/09.08.2017г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№510/2017г. по
описа на същия съд.
ОСЪЖДА Б.И.Х., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „***** ЕООД, ЕИК....., със седалище и адрес на
управление: гр.Д., ул.„*****“ №**, общ.Дупница, обл.Кюстендил, сумата от 350.00
лева (триста и петдесет лева), представляваща сторени разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Б.И.Х., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
по сметка на Окръжен съд-Кюстендил държавна такса в размер на 63.56 лева (шестдесет и три лева и
петдесет и шест стотинки).
ОСЪЖДА Б.И.Х., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на адв.И.М.Д.,***, възнаграждение в
размер на 226.22 лева (двеста
двадесет и шест лева и двадесет и две стотинки).
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.