РЕШЕНИЕ
№ 1164
гр. Пловдив, 16.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на седемнадесети септември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1139 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника
в първоинстанционното производство „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, против
Решение № 1026/ 15.03.2019г., постановено по гр. д. № 11367/ 2018 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, ХІХ гр. с., с
което решение е признато за установено, че В.В.Ф. не дължи на ответното
дружество „ЕВН България Топлофикация” ЕАД, следните вземания по издадените в
полза на последното, по ч. гр. д. № 21431 по описа на Районен съд – Пловдив,
ХVІІ гр. с., за 2010 г. Заповед № 14429/20.12.2010 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист: сумата от 1272.16 лв. –
главница, представляваща стойност на топлинна енергия, доставена в обект на
потребление, находящ се в гр. П., ул. „***, за периода 01.07.2009 г. –
30.04.2010 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в
съда - 14.12.2010 г., до окончателното й изплащане; сумата от 103.22 лв. –
обезщетение за забава за периода 01.09.2009 г. - 13.12.2010 г. и за сумата от
127.51 лв. – деловодни разноски, за принудителното събиране на които е
образувано изп. д. № 1317 по описа на ЧСИ рег. № 821 – Петко Илиев за 2011 г.,
присъединено впоследствие към изп. д. № 235 по описа на същия съдебен
изпълнител за 2012 г; както и в частта, с която ответното дружество е осъдено
да заплати на В.В.Ф. разноски по производството, както и адвокатско
възнаграждение.
С въззивната жалба
е обжалван постановеният съдебен
акт изцяло, като се счита, че същият е необоснован и неправилен, и се моли да
бъде отменен, като бъде постановено друго решение, с което да бъде отхвърлена
исковата претенция. Посочва се, че съдът неправилно е приел, че взискателят не
е поискал извършване на изпълнителни действия по изп. дело № 1317/ 2011 г. по
описа на ЧСИ Илиев, и изводът му, че изпълнителното дело е било прекратено, на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, е
неправилен.
Представя
аргументи, че съгласно ТР № 2/13 от 26 юни 2015 г. на ОСГТК на ВКС се установява, че от значение за прекъсване на погасителната
давност с датите, на които взискателят е
поискал съответните изпълнителни действия, така и датите, на които съдебният изпълнител
е предприел съответното изпълнително действие. Подробно са изложени действията,
извършени от ЧСИ Петко Илиев по изпълнително дело. Сочи се, че от последното изискано
изпълнително действие към датата на
завеждане на исковата молба в съда е изминал период от два месеца, поради което
вземанията няма как да се погасят нито с кратката 3 годишна погасителна
давност, нито с общата 5 годишна такава. Сочи се също, че съдът е разгледал
погасяването на вземането с кратката тригодишна давност, без от страна на ищцата да са се позовавали на такава
и доколкото институтът на погасителната давност не се прилага служебно и ищцата
не е конкретизирала на коя давност се позовава, то се прави извод от ответното
дружество, че ищцата се е позовала на общата 5 годишна погасителна давност.
По изложените
съображения се моли да бъде отменено обжалваното първоинстанционно
решение изцяло и да бъдат присъдени
сторените разноски, пред двете съдебни инстанции, съгласно посочения в жалбата
списък.
Прави се възражение за прекомерност на поисканото
адвокатско възнаграждение, в случай, че същото не е съобразено с разпоредбите
на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, във вр. с чл. 36 от ЗА.
В законоустановения срок е подаден отговор на
въззивната жалба от В. В.Ф., чрез
пълномощник адв. Б., с който се посочва,
че въззивната жалба е неоснователна, а решението е правилно и постановено в
съответствие с материалния закон и задължителната съдебна практика. Посочва се,
че мотивите на първоинстанционния съд са правилни, както и
приетите в тях факти и субсумирането им под правилната законова норма. Изложени
са аргументи за правилността на съдебното решение. Моли съдът да постанови
решение, с което да бъде потвърдено
решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно,
както и да бъдат присъдени разноските пред въззивната инстанция.
Постъпила е и частна жалба от ответника „ЕВН България
Топлофикация“ ЕАД, чрез пълномощник юрисконсулт П.П., против определение №
4098/ 10.04.2019 г., постановено по гр. д. № 11367/ 2018г. по описа на Районен
съд- Пловдив, ХІХ гр.с. с което определение е оставено без уважение искането на
ЕВН за изменение на обжалваното решение, в частта му, с която на основание чл.
38 от ЗА ответното дружество е осъдено да заплати на адв. С.Б. сумата от 900 лв.
адвокатско възнаграждение. Изложени са аргументи за неправилност на
постановеното по гр. д. № 11367/2018 г. по описа на ПдРС, ХІХ гр. с. определение
и се моли съдът да отмени същото, и да
се измени постановеното решение, в частта, с която е осъдено дружеството да
заплати на процесуалния представител на ищцата сумата от 900 лв. – адвокатско
възнаграждение, а при условията на евентуалност се моли да бъде редуциран
присъдения адвокатски хонорар до сумата от 335 лв.
По делото е постъпил отговор на въззивната частна
жалба, подадена от В.В.Ф., чрез адв. Б., с който се твърди, че въззивната
частна жалба е неоснователна и се моли да бъде потвърдено обжалваното определение.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Правилни са аргументите на първоинстанционния съд, че
в случая, за процесното вземане е приложима 3-годишната давност, поради което
съдът на следва да ги преповтаря в настоящото решение. Неоснователно е
възражението, посочено във въззивната жалба, че съдът е разгледал погасяването
на вземането с кратката 3-годишна давност, без ищецът да се е позовал на нея.
Видно от исковата молба, ищецът е посочил, че този род задължения се погасяват
с тригодишна давност съгласно ТР на ВКС по т.д. №3/2011г.
Първоинстанционният съд правилно е приел за
установено, че жалбоподателят се е снабдил с изпълнителен лист за процесните
вземания въз основа на влязла в сила заповед № 14429/20.12.2010г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 21431/2010г. по
описа на ПдРС, XII гр.с. Въз основа на тази заповед било образувано
изп.д. № 1317 по описа на ЧСИ рег. № 821 – Петко Илиев, за 2011г. В обжалваното
решение са посочени правилно извършените от съдебния изпълнител действия по
делото.
На първо място, изпълнителното дело било образувано по
молба от жалбоподателя от 21.06.2011г. С молбата жалбоподателят е поискал да се
пристъпи към изпълнение с всички предвидени в ГПК способи, като е било
възложено на частният съдебен изпълнител да проучва имущественото състояние на
длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя
начина на изпълнението, както и да бъде пазач на описаното имущество. Това
действие, съгласно мотивите на т. 10 от ТР № 2/13 от 26.06.2015г., ОСГТК, ВКС,
е прекъснало давността на вземането на основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД.
Преди да е била изтекла 3-годишната давност, със
запорно съобщение (л. 141 от първоинстанционното дело), изх. №
4699/02.02.2012г., до ЕТ „**-Д** Х.“, частният съдебен изпълнител наложил запор
върху трудовото възнаграждение и всяко друго възнаграждение, получавано от
длъжника. Запорното съобщение било получено от едноличния търговец на
07.02.2012г. Налагането на запор, съгласно мотивите на т. 10 от ТР № 2/13 от
26.06.2015г., ОСГТК, ВКС, е действие, прекъсващо давността на вземането на
основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Без значение за прекъсването на давността е
обстоятелството, че длъжникът не е имал към момента трудов договор с ЕТ „*** –
Д** Х.“ и че от справката от НАП-Пловдив (л. 139 от първоинстанционното дело)
не се съдържа информация длъжникът да има вписани трудови договори. В този
смисъл мотивите на първоинстанционния съд са неправилни.
Последвалите покани за доброволно изпълнение,
изпратени до длъжника на 02.02.2012г., 05.03.2012г. и 05.09.2012г., не са
изпълнителни действия, които да са прекъснали давността. Без значение е, че те
не са били връчени на длъжника. Неоснователно е възражението на жалбоподателя,
че е бил предприет опис на движими вещи. Действително в поканите е посочено, че
са насрочени описи на движими вещи, но видно от материалите по изпълнителното
дело, такива не са били извършени, нито взискателят е заплатил разноските по
извършването им. От тази гледна точка, и съгласно постановките на т. 10 от ТР №
2/13 от 26.06.2015г., ОСГТК, ВКС, давността не е била прекъсната с тези
действия. Изпратеното съобщение до ЕТ „**-Д. Х.“ относно наложения запор от
05.09.2012г. (връчено на 17.09.2012г.) също не е прекъснало давността.
На 24.07.2014г. жалбоподателят изпратил молба до
съдебния изпълнител, с която поискал да бъде изпратено напомнително запорно
съобщение до третото задължено лице, тъй като не постъпват пари от наложения
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и поискал делото да бъде
присъединено към изп. дело № 235/2012г. Тези действия също не са прекъснали давността.
Неоснователно е възражението на длъжника, че съгласно т. 10 от ТР № 2/13 от
26.06.2015г., ОСГТК, ВКС, че присъединяването на кредитор до друго изпълнително
дело, е прекъснало погасителната давност относно вземането. Визираната в
тълкувателното решение хипотеза е на присъединяване на нов кредитор към вече
започнало изпълнително производство, а не на присъединяване на изпълнителни
дела, в които взискател и длъжник по делото са едни и същи лица, какъвто е
настоящият случай.
Последвалите призовки за принудително изпълнение от
11.08.2014г. и 12.11.2014г. представляват уведомления до длъжника, че се
пристъпва към принудително изпълнение по изпълнителното дело, но също по
същество не са действия по изпълнението, които са прекъснали давността.
Неправилен е аргументът на жалбоподателя, че са били предприети описи,
доколкото в призовките е било посочено единствено, че ще бъдат извършени описи,
но такива не са били осъществени.
Действията, извършени по изп. д. № 235/2012г.,
прекъсващи давността, са без значение в настоящото производство, тъй като те
касаят прекъсването на давността по отношение на вземането по изпълнителния
лист от 25.01.2012г. на РС-Пловдив на основание заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 21084/2011г. на ПдРС, III с-в (л.48 от първоинстанционното
дело), въз основа на който е било образувано делото. Това е така, тъй като, на
първо място, видно от материалите по делото, двете изпълнителни производства са
протичали успоредно, като са се извършвали действия и по двете. На второ място,
съгласно искането за вписване на възбрана от 12.11.2014г. по изп. д. №
235/2012г. (л. 87 от първоинстанционното дело) е видно, че възбраната се налага
за обезпечения на вземанията на взискателя за сумата от 3104,26 лв., като обаче
не е ясно по какъв начин е формирана сумата и не може да се направи извод, че
се отнася до процесното по настоящото дело вземане.
От така установеното, последното действие по
изпълнително дело №1317/2011г. по описа на ЧСИ Петко Илиев, рег. № 821, което е
прекъснало давността, е било налагането на запор и полученото съобщение от
третото задължено лице-работодател от 07.02.2012г. С оглед на обстоятелството,
че в случая процесните вземания се погасяват с кратката тригодишна давност,
вземането е било погасено с изтичането ѝ на 07.02.2015г., тъй като в
периода 07.02.2012г.-07.02.2015г. не е имало изпълнително действие, което да
прекъсне давността. В тази връзка, извършените действия след тази дата са без
значение за прекъсването на давността, доколкото вземането вече е било погасено
по давност.
Въз основа на обстоятелството, че крайният извод на
въззивния съд съответства на извода на първоинстанционния съд, следва
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед крайния изход по делото, основателна се явява
претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Съдът, с оглед фактическата и правна сложност на
делото, определи възнаграждение на адвокат Б. в размер на минимално предвидения
в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения – на
основание чл. 7, ал. 2 от Наредбата за заплащането на адвокатски
възнаграждения, а именно сумата в размер на 900 лв. Доколкото са налице три
обективно кумулативно съединени иска, на основание чл. 2, ал. 5 от ЗАдв се
дължи адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените искове. Въз основа
на гореизложеното жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати дължимото
възнаграждение на адвоката.
По жалбата за изменение на първоинстанционното решение
в частта за разноските:
Настоящият състав намира частната жалба за
неоснователна. Първоинстанционният съд правилно в определението си е посочил,
че възможността адвокатът да осъществява безплатна правна помощ на основание
чл. 38 от Закона за адвокатурата е изцяло по преценка на съответния адвокат. В
този смисъл нито той, нито страната имат задължение да представят доказателства
дали лицето е материално затруднено. Следва да се отбележи, че при евентуалното
отхвърляне на исковата претенция на доверителя му, адвокатът ще остане без
заплатен хонорар за водене на делото, което е достатъчна гаранция, че не би се
стигнало до злоупотреба с правомощието му да избира кои лица да защитава
безплатно.
Неоснователно е и възражението, че адвокатският хонорар
се явява прекомерен. Той е минимално дължимият по Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Без значение е и обстоятелството, че
част от исковете са акцесорни, тъй като съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно, като Наредбата не прави разграничение между главни
и акцесорни искове.
С оглед на изложеното, първоинстанционното определение
е правилно и следва да бъде потвърдено.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 1026/15.03.2019г.,
постановено по гр. д. № 11367/ 2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХІХ
гр. с.
ОСЪЖДА „ЕВН България
Топлофикация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище в гр. Пловдив и адрес на
управление – ул. „Христо Г. Данов” № 37, да заплати на адвокат С.Л.Б., със
служебен адрес ***, **, на основание чл. 38 от ЗАдв, сумата от 900 лв.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА
определение №4098/10.04.2019г., постановено по гр.д. № 11367/2018г. по
описа на ПдРС, XIX гр. с.
Решението е окончателно на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.