№ 11340
гр. С., 18.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. Д.А
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20221110110782 по описа за 2022 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с
правно основание чл. 411, изр. 1, предл. 2 от КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът ЗАД „АРМЕЕЦ“, чрез юрк. Ж., извежда съдебно предявените субективни
права при твърденията, че по силата на облигационно отношение, възникнало от договор за
имуществена застраховка „Каско” на МПС, сключен за л.а. „М.“, модел „****”, с рег. № Н
********, заплатил парична сума в общ размер на 32 991,34 лв. (с вкл. 15 лв. ликвидационни
разноски), представляваща обезщетение за вредите, причинени на процесния автомобил от
настъпило ПТП на 18.10.2018 г., около 16:55 ч. в гр. Шумен, на кръговото движение на бул.
„Ришки проход“ и ул. „Вл. Въстание“, по вина на водача на л. а. „М.“, модел „П.“, с рег. №
Н ********, гражданската отговорност на който е застрахована по силата на сключен с
ответника договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. С покана за
изплащане на регресна претенция ищецът поискал от ответника да изпълни задължението
си като плати сума в размер на застрахователното обезщетение от 32 991,34 лв. (с вкл. 15 лв.
ликвидационни разноски), но ответното дружество заплатило сумата в размер на 16 495,67
лв., поради което останала дължима сума в размер на 16 495,67 лв. На основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД претендира и лихва за забава в размер на 5 022,43 лв. за периода от 18.11.2018 г. до
18.11.2021 г., тъй като в поканата предложил 30-дневен срок за доброволно изпълнение на
паричното вземане, поради което длъжникът следвало да се счита в забава след изтичане на
срока. При тези твърдения иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца посочените суми, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 18.11.2021 г. до
окончателното й заплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 17.12.2021 г. по ч.гр.д. № 66062/2021 г. по описа на СРС, ГО,
167 състав. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ЗД „ЕВРОИНС” АД, чрез юрк. С., е подал отговор
на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Не оспорва
наличието на валидно застрахователно правоотношение по договор за задължителна
1
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със срок на действие, обхващащ
датата на настъпване на процесното ПТП между ответното дружество и собственика на л. а.
„М.“, модел „П.“, с рег. № Н ********. Не оспорва, че е получил регресна покана от ищеца
за заплащане на сумата от 32 976,34 лв., от която заплатил 16 495,76 лв., а остатъкът е
останал незаплатен. Поддържа, че вина за настъпване на процесното ПТП имал само и
единствено водачът на л.а. „М.“, който нарушил императивните разпоредби на ЗДвП и
ППЗДвП, като не предприел своевременно спиране или се движел с технически
несъобразена дистанция. В условията на евентуалност твърди, че е налице съпричиняване
по смисъла на чл. 51 ЗЗД. Твърди, че в исковата молба било посочено, че „като последица от
гореописаното ПТП са нанесени материални щети в задната част на л.а. „М.“, а съгласно
калкулация на ремонт ищецът заплатил ремонтни дейности в задна част на л.а. „М.“, поради
което възразява, че от посочените в исковата молба данни и представените доказателства,
както и снимков материал, се установявало, че при описания механизъм и твърдените
вследствие на него вреди по л.а. „М.“, обективно нямало как да настъпят щети на задната
част на посочения автомобил. Релевира възражение, че размерът на заплатените от ищеца
авто-ремонтни дейности и подменени авточасти, бил прекомерно завишен и не отговарял на
средните пазарни цени. Възразява, че липсва основание за ангажиране отговорността на
ответника за заплащане на сумата в размер на 309 лв. по представената фактура от
19.10.2018 г., като счита, че не се установява причинна връзка с настъпване на процесното
ПТП. Липсвали доказателства и за заплащането на сумата по издадената фактура, което да
представлява основание за възстановяването й. Оспорва и претенцията на ищеца за
заплащане на мораторна лихва. Ето защо моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 411, изр. 1, предл. 2 от КЗ, приложима към процесното
спорно правоотношение, с оглед момента на възникването му, с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска
отговорност" - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
неговото определяне.
Следователно отговорността на ответното дружество е предпоставена от
установяването на следните юридически факти: 1/ наличие на валидно към момента на ПТП
застрахователно правоотношение с източник договор за имуществена застраховка “Каско на
МПС”, сключен между увреденото лице и ищеца за процесното МПС; 2/ ищецът да е
обезщетил застрахования за покрит застрахователен риск, съгласно Общите условия на
договора; 3/ наличие на всички посочени в чл. 45 ЗЗД елементи на фактическия състав на
непозволеното увреждане (противоправно деяние; което е извършено виновно; настъпване
на конкретни вреди и наличие на причинно - следствена връзка между деянието и
причинените вреди) 4/ наличие на валидно застрахователно правоотношение с източник
договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”,
сключен между делинквента и ответното дружество.
Безспорно е между страните по делото, а и от представената по делото застрахователна
полица № **********, се установява, че към момента на настъпване на застрахователното
събитие е съществувало застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на
увреденото МПС, възникнало по силата на договор за имуществена застраховка “Каско на
МПС”, по силата на който ищецът е приел да покрива риска от повреди по собствено на
застрахования МПС, както и че в срока на действие на договора е настъпило
застрахователно събитие – на 18.10.2018 г., около 16:55 часа, в гр. Шумен, водачът на лек
2
автомобил „М. П.“, с рег. № Н ******** се движи по бул. „Ришки проход“ в кръговото
кръстовище, образувано с ул. „Владайско въстание“ с посока към ул. „Шуменска комуна“,
като предприема рязко спиране, вследствие на което настъпва ПТП с движещия се зад него
лек автомобил „М. С 63 АМГ 4 Матик“, с рег. № Н********, за което застрахователят-ищец
е изплатил обезщетение за причинените на застрахованото имущество щети в размер на 32
991,34 лв. (с вкл. 15 лв. ликвидационни разноски), поради което е встъпил в правата на
увредения срещу причинителя на увреждането, доколкото самият увреден има такива права.
От събраните по делото доказателства, в т.ч. показанията на разпитаните свидетели и
заключението на САТЕ се установява, че действията на водача на л.а. „М. П.“, с рег. № Н
********, съставляват граждански деликт. Той е извършил нарушение на правилата за
движение по пътищата – чл. 24, ал. 1 ЗДвП, като е намалил скоростта рязко, без да е било с
цел предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Съгласно заключението на
приетата без да бъде оспорена съдебно – автотехническа експертиза в пряка причинна
връзка от това деяние за собственика на увреденото МПС са произлезли вреди. Вината на
водача се предполага по силата на оборима законова презумпция (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), която
поради липсата на проведено обратно доказване от страна на ответника е необорена и
следователно следва да бъде приложена.
Не е предмет на спор и факта, че гражданската отговорност на делинквента е покрита
по силата на сключен между ответното дружество и собственика на управляваното от
делинквента МПС, договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите.
Спорен по делото е размерът на застрахователното обезщетение, репариращо вредите.
Съгласно императивната правна норма, уредена в чл. 386, ал. 2 КЗ, застрахователното
обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на
събитието. Следователно обезщетението обхваща средствата, необходими за възстановяване
на щетите, а тези средства съответстват на средните пазарни цени на вложените нови части,
материали и труд за ремонт на автомобила, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КЗ.
Тъй като застрахователят по договор за застраховка „Гражданска отговорност” обезпечава
деликтната отговорност на виновния за настъпването на процесния вредоносен резултат,
неговата обезпечително-гаранционна отговорност е функционално обусловена от
отговорността на делинквента по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, поради което застрахователят по договор
за застраховка „Гражданска отговорност” отговоря до размера и обема на имуществената
отговорност на делинквента.
Суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което
застрахователят е платил на застрахования, и от размера на обезщетението, което третото
лице като делинквент дължи съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД на застрахования, а в случаите на чл.
411 КЗ – и от размера на застрахователната сума, предвидена в договора за застраховка
“Гражданска отговорност”. Дължимото обезщетение е равно на вредата към деня на
настъпване на застрахователното събитие, което не може да надвишава действителната
стойност на увреденото МПС. В конкретния случай действителните вреди са тези, които
увреденият реално би заплатил за ремонта на процесното МПС на свободния пазар по
средни пазарни цени, възлизащи според приетото заключение на САТЕ на 31 992,70 лева.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че процесното произшествие е
съпричинено от двамата водачи и в този смисъл ответникът не дължи претендираната сума,
поради следните съображения:
С нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на
обезщетението за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите. Приложението на това правило
3
е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което
той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е.
когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния
резултат. При обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД, намаляването на дължимото от деликвента обезщетение не е обусловено от
преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за
настъпване на увреждането.
При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на
нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният
обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие –
така напр. Решение № 150/18.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 1834/2016 г., ТК, II т. о. В
константната съдебна практика – така Решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г.
на ВКС, ТК, II т. о., Решение № ЗЗ от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
Решение № 96 от 15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 39 от
16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.
д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г.
на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 52 от 08.05.2008 г. по т. д. № 1498/2013 г. на ВКС, ТК, II т.
о., Решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че
при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалото лице е от значение доказването на причинна връзка между
поведението на пострадалия и настъпването на увреждането, като съдът следва да прецени
доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да
определи обективния му принос. При определяне степента на съпричиняването подлежи на
съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде
установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на
пътното произшествие.
Разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП предвижда задължение за всеки водач на пътно
превозно средство да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго
превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или
спре рязко. От друга страна, нормата на чл. 24 ЗДвП съдържа две хипотези, първата от
които е свързана със забраната водачът на ППС да намалява рязко скоростта, освен ако това
е необходимо за предотвратяване на ПТП, а втората е относима към случаите на значително
намаляване на скоростта на движение - тя вменява в задължение на този водач да се убеди,
че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да затрудни
излишно тяхното движение. Според установения механизъм на произшествието, от една
страна, водачът на лекия автомобил "М. П." е намалил рязко скоростта и с това свое
поведение е създал опасност за останалите участници в движението, като е затруднил
излишно тяхното движение. Той е нарушил забраната на чл. 24, ал. 1 от ЗДвП, с което е
реализирал противоправно поведение, довело до настъпване на застрахователното събитие.
От друга страна, водачът на лек автомобил „М. С 63 АМГ 4 Матик“ е допуснал нарушение
на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, като не го е управлявал на такава дистанция, която да му позволява
да избегне удряне, когато движещото се пред него превозно средство намали скоростта или
спре рязко. В този смисъл е и заключението на допуснатата САТЕ, съгласно което водачът
на л.а. „М. П.“ е имал техническата възможност да предотврати удара, ако не е задействал
спирачната уредба, а водачът на л.а. „М. С 63 АМГ 4 Матик“ е имал възможност да
предотврати произшествието при движение със скорост и безопасна дистанция, при която
превозното средство ще спре в рамките на опасната зона при внезапно възникване на
опасност. Ето защо съдът приема, че и двамата водачи са нарушили правилата за движение
по пътищата, като с противоправното си поведение са съпричинили вредоносния резултат в
размер на 50% за всеки един от тях (в този смисъл Решение № 1659 от 16.03.2018 г. на СГС
по в. гр. д. № 14028/2017 г. и др.). При установения размер на претърпените имуществени
4
вреди от 31 992,70 лева, размерът на обезщетението, определен при условията на 51, ал. 2
ЗЗД, възлиза на 15 996,35 лв.
Нормата на чл. 411, ал. 1 указва, че застрахователят по имуществената застраховка
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия
застраховател по застраховка "Гражданска отговорност" - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. В случая се
установява, че ищецът е направил разноски по определянето на застрахователното
обезщетение по процесната преписка по щета в размер на 15 лв.
Следователно дължимата от ответника сума възлиза в общ размер на 16011,35 лв. (15
996,35 лв. - застрахователно обезщетение + 15 лв. - ликвидационни разноски).
Същевременно между страните не се спори, а и ищецът признава, че ответникът е извършил
плащане на сумата от 16 495,76 лв., като дружеството - ищец поддържа, че щетите са на
стойност 32 991,34 лв., поради което претендира незаплатения остатък в размер на 16 495,67
лв. Предвид гореизложеното, с извършеното плащане в размер на 16 495,76 лв. ответникът е
покрил изцяло дължимото застрахователно обезщетение по регресната претенция на ищеца,
поради което предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на същия се обуславя от наличие на главно парично задължение,
настъпване на неговата изискуемост и изпадане на длъжника в забава. Доказването на тези
обстоятелства е в тежест на ищеца. Предвид неоснователността на главната искова
претенция, неоснователна се явява и акцесорната за заплащане на обезщетение за забава и
като такава подлежи на отхвърляне.
Относно разноските в производството:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
единствено ответната страна.
Ответникът е сторил разноски за САТЕ в размер на 300 лв., за депозит за свидетел в
размер на 100 лв., като претендира и юрисконсултско възнаграждение, което на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя в размер на 100 лв. или общо 500 лв.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от ЗАД „АРМЕЕЦ“, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. “С.К.” № 2, срещу ЗД
„ЕВРОИНС“ АД ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. “Х.К.”
№ 43, положителни установителни искове с правно основание чл. 411, изр. 1, предл. 2 от КЗ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ЗД „ЕВРОИНС“ АД дължи на ЗАД
„АРМЕЕЦ“ следните суми: 16 495,67 лева (с вкл. 15 лв. ликвидационни разноски),
представляваща незаплатен остатък от обезщетение за вредите, причинени на л.а. „М. Ц63
АМГ“, рег. № Н ********, от настъпило на 18.10.2018 г. ПТП в гр. Шумен, на кръговото
движение на бул. „Ришки проход“ и ул. "Вл. Въстание", по вина на водач на л.а. „М. П.“, с
рег. № Н ********, гражданската отговорност на който е застрахована по силата на сключен
с длъжника ЗД „ЕВРОИНС“ договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва за периода от 18.11.2021 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 5 022,43 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 18.11.2018 г. до 18.11.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.12.2021 г. по ч.гр.д. № 66062/2021
г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
5
ОСЪЖДА ЗАД „АРМЕЕЦ“, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., ул. “С.К.” № 2, да заплати на ЗД „ЕВРОИНС“ АД ЕИК: **********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. “Х.К.” № 43, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата
в общ размер на 500 лева, представляваща разноски за производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6